На практика ЕЦБ ще изкупи догодина почти целия новоемитиран правителствен дълг от пазарите
Ако сте болен от СОVID-19, но вместо с антибиотик ви лекуват с арсен – състоянието ви не просто няма да се подобри, но и краят ще е летален
До края на годината световният дълг най-вероятно ще удари 277 трилиона долара. Което неизбежно значи и отписване на дълг, фалити на правителства, домакинства и фирми. Залогът за нас е икономическата криза в Европа да не се превърне във финансова такава. Привързаните към дългово финансиране домакинства, фирми и правителства може да се озоват в нова дългова спирала, а банковият сектор на стария континент е далеч от изряден.
ЕЦБ, например, залива системата с евтин кредит с идеята хора и фирми да харчат и растежът да се появи. Кредитът за компании действително нарасна чувствително, достигайки предел, отвъд който обаче няма движение – страхът, проблемните проекти и несигурността в очакванията на банки и компании водят до естествено замръзване на кредитно движения подем.
През следващата година на практика ЕЦБ ще изкупи почти целия новоемитиран правителствен дълг от пазарите. А това значи: теоретично фалирали държави като Италия и Испания, днес да продават дълга си с рекордно ниски разходи за финансиране, като че ли са цъфнали и вързали. С нулевите и отрицателни лихви навсякъде паричната политика достига естествен лимит и сега централните банки дават жезъла в ръцете на правителствата – харчете независимо колко задължения натрупате, ние ще оправим сметката. Заради това „фискално пространство“ правителствата днес правят мощен скок към социализма, овладявайки все повече и повече стопанската система, плавно и безболезнено. Без тази упойка кризата щеше да предизвика дисциплиниращи реформи, които парадоксално, се правят точно по време на тежки предизвикателство – орязване на непродуктивни разходи, преструктуриране на неработещи социални системи, конкурентоспособност и ефективност.
Паричните власти „печатат пари“, купувайки време на правителствата, а сила на теоретичната арена набират и модни течения като „модерната парична теория“ в САЩ, чийто най-прост постулат гласи – дълговете на държавата са без значение, защото тя печата парите си сама (в случай че не е във валутен борд към друга „суверенна“ или единна валута, например). Това всъщност е празен чек за харчлък и пълен политически произвол постила пътя към хиперинфлацията, която сме виждали в Германия през 20-те години на миналия век, България през 90-те, Зимбабве, Мексико и куп други нерадостни примери за икономическо мракобесие. Да не говорим за ефекта на изтласкването на частните спестявания, което е чиста финансова репресия и насочва ресурса към държавната хазна и изцяло в политическите ръце – за сметка на частния сектор.
Действията на централните банкери днес заслужават обстойно изследване от сериозни психиатри. От една страна, приканват търговските банки да заделят капитал срещу загуби, провизирайки адекватно проблемни кредити. Забраняват изплащането на дивидент, а сумите остават за капиталов буфер срещу трусове. Замразяването на разпределянето на дивидент и спирането на обратните изкупувания обаче удря стойността на акциите – в среда на отрицателни лихви, имащите печалба и плащащи дивидент банки бяха интересни за инвестиция. Без да изплащат част от печалбата на акционерите си – вече не са. А банковият индекс в еврозоната е надолу с 20 на сто от началото на годината. Което, от своя страна, затруднява кредиторите при набирането на капитал от пазара в случай на нужда и влиза в тотално противоречие с целта на другите мерки на централната банка в отговор на несигурността. Въведени са мащабни и скъпи администрации в самите търговски банки, които да се занимават с тоновете бумащина и регулации, което също затруднява работата им и намаляват рентабилността им.
От друга страна, с отрицателната краткосрочна лихва при себе си ЕЦБ наказва банките, които не „развъртат парите“ и са твърде „консервативни“ – независимо, че сега проекти читави почти няма поради самата стопанска конюнктура. А раздаването на кредит на маргинални стопански субекти означава риск за банката, депозантите и в крайна сметка данъкоплатците. Самото достигане на лоши кредити в еврозоната в размер на 1.4 трилиона долара далеч не звучи оптимистично.
За да е пълна забавата, ЕЦБ отпуска дългосрочни кредити на търговските банки на минус 1 процент, при положение че на депозит при нея лихвата е минус 0,5 на сто. Просто казано, чиста печалба за кредитна институция, която вземе дългосрочен заем и го сложи обратно в централната банка. А това си е форма на национализация на „рентабилността“ и на още един контрол над иначе чисто пазарни явления.
Мерките са дотолкова противоречащи една на друга, че е логично да не работят, а паричната политика да изглежда импотентна спрямо целите и обхвата си. Желанието кешът да бъде премахнат окончателно, бидейки заменен с електронно евро например, се вписва в този подход на пълен контрол – парите под матрака не могат да бъдат обложени с „отрицателни лихви“ – както вече апропо се случва с депозита на фирми дори у нас.
Тъжното – пак с нашенски пример е – че с въвеждането на „10-годишна абсолютна давност за задълженията на физически лица“ (вместо закон за частния фалит) – не просто се вкарва риск във финансовата ни система и то в окото на финансовата буря. Нещо повече, посяват се семената на културни и манталитетни ями, които тепърва ще зейват: липса на лична отговорност, стимул за „свободните ездачи“ да паразитират на гърба на коректните платци и спестителите/депозанти, които всъщност подсигуряват спестяванията за банките и оттам за цялата икономика. Разчитането, че може да ни се размине и да не си платим кредита и сметките, а държавата да раздава помощи като една вечна майка хранилница, е пагубно усещане за всяка общност и рецепта за нещастие. Придружено с обективна забрана и да се работи – кръгът е омагьосан и адски.
Подобни спорни законодателни актове рефлектират и в промяна на самото банково дело: вместо от лихвения диференциал кредиторите вече печелят все повече от ръста на такси и комисиони.
Истинската картина ще се очертае след зимата, където вече счетоводни и регулаторни шпагати няма да работят. Мораториумът върху кредитите у нас покри 10 млрд. лв., но усещането за несигурност и прибягването до пагубната и неефективна мярка на локдауна означват самосбъдващо се пророчество и задълбочаване на кризата в стопански смисъл. Това, че случаите на новозаразени не намаляват, се знаеше от други страни и беше коментирано надлъж и нашир. Единственият му ефект е, че стопанската криза вече набира скорост и се обостря.
Завихря се една перфектна буря от погрешни икономически идеи, приложени на практика, които вместо да лекуват пациента – бавно и мъчително го морят. Изкривяванията стават все по-големи, а привидната сложност на материята и слабата запознатост на гражданите прави така, че те дори не разбират кое, как и защо е ударило техните доходи, сигурност, бизнес и перспективи.
