България е подложена на регулярни хибридни атаки от руска страна поне от средата на XIX в. Те се засилват всеки път когато Русия воюва и преминават във фонов режим когато тя е слаба (тъй като само тогава не воюва). Пропагандата на Кремъл лесно поразява неинформирания и небрежен към детайлите потребител на медии от всякакъв тип, въздейства му емоционално, предизвиквайки първична реакция на ненавист, гняв, паника, или пък отключва състрадание, благодарност и усещане за принадлежност. Така информационният стимул, независимо дали има връзка с реалността, се намесва в допаминовите цикли на мозъка и постепенно довежда до състояние на пристрастяване, при което жертвата вече е неспособна да различи истина от лъжа, а и няма желание да го прави, тъй като изграденият модел на паралелна реалност дава необходимата доза допамин. Изпадналите в това окаяно състояние вече не се интересуват от факти и аргументи, а се стремят да възбудят определена рефлексна дъга, която ще им донесе наслада, близка до сексуалната. Ако се опитате да спорите с тях, много бързо ще установите, че те изобщо не ви слушат, а в най-добрия случай изчакват реда си за да избълват поредица от заучени фрази, които ги карат да се чувстват като апостоли на вярата, будещи спящи души.
На този етап аргументите стават безсилни: все едно да убеждавате хероинов наркоман че води нездравословен начин на живот. Става дума за психическо заболяване, което изисква професионална намеса.
За тези, които едва сега опитват наркотика и още не са решили дали им харесва, има смисъл да се борим с факти и логика. Ако просто наложим цензура и ги поставим в стерилна среда, те няма да изградят своя естествен имунитет към пропагандата, с което само ще ги ощетим. Този текст коментира накратко основните опорни точки на кремълската хибридна война и е предназначен именно за тях – невинните обитатели на Едем, подмамени от мнимото знание.
Мит I: Русия: покровителка на славянските народи и защитник на православието
Тази пропагандна теза, съчетаваща расистката доктрина на панславизма с един ретрограден религиозен фундаментализъм, понастоящем се приема безкритично от много хора свята, но всъщност е лишена от каквато и да е историческа логика. Най-напред трябва да кажем, че „русите“ са скандинавска култура, която завладява обширни територии от днешна Украйна, Русия и Беларус след дългогодишни опустошителни набези. Местното население, което по това време е предимно славянско, е третирано в много случаи като добитък. В историята на робството, славяните са обичайна стока по речните канали на викингската търговия с Багдад и Константинопол. Първият минавал през земите на българите и хазарите, които получавали своя дял, но вторият бил почти изцяло под контрола на русите, които печелели много добре след като османлиите завладяват свещения град. У някои народи, като черкезите например, се установява традицията майките да възпитават дъщерите си с идеята да бъдат продадени в робство. Славяните обменна стока на търговците-руси в много по-голяма степен от жителите на Африка, които колониалните сили ползвали за работна ръка, особено жените, ценени като секс-робини. На много езици (включително английски) думата за роб произлиза от славянин.
Разбира се, робството съществува като институция и на много други места, но интересното в руската история е, че монархът е de facto робовладелец на цялата популация, което не може да се види в Римската или Османската империя например. Викингската династия, започнала с основаването на Киевска Рус, управлява поробените славяни с твърда ръка и дори по време на монголската доминация руските принцове остават в ролята на местни владетели и васали на хана. По-късно провеждат интензивна териториална експанзия на север и на изток. Скоро след смъртта на Иван Грозни, започва управлението на династията Романови – аристократи с германско потекло, прекратена от болшевишкия преврат през 1917-та. Крепостните селяни, формално освободени само няколко десетилетия по-рано, отново са лишени от собственост, този път „в името на народа“. Славяните в СССР продължават да живеят като роби, а техните елити са все така далеч от тях, както по царско време: нечовешки условия на живот, липса на основни права, масови чистки и геноцид. Дори етнически са слабо представени във властта – както в средновековието, така и в съвремието. На какво почива тогава представата за Русия като обединител и водач на славянските народи? Най-просто казано, на евтина пропаганда и фалшифициране на историята за по-голямо културно влияние в Източна и Централна Европа. Дори част от българите, които не са славянски народ, възприемат безкритично подобна теза.
Също толкова несъстоятелно е твърдението за историческата мисия на Русия в утвърждаване на славянската културна традиция (както и да се разбира това) и православието. Нито едното, нито другото обаче има много общо с Русия: както самите славяни, така и управляващите ги скандинавски родове при формирането на Киевска Рус са езичници, а покръстването, което княз Владимир налага с огън и меч през десети век, е политически акт на сближаване с Рим (по-точно Константинопол). Монотеистичните религии по това време вече са се наложили, а князът има възражения срещу исляма, възприет от Волжките българи (поради забраната на алкохола), както и срещу юдаизма на хазарите (фаворизиращ един прокуден народ – нещо също толкова далечно за викингите). И така, русите налагат на поробените славяни религията на Източен Рим и писмеността на Дунавските българи, откъдето вземат и своето духовенство.
Въпреки подчиненото положение на славяните в Киевска Рус и Московията, има смесване на култури, както и на гени. По тази причина българите, русите и славяните действително делят обща история, въпреки етническите и цивилизационни различия. Но тук можем да добавим също хазари, монголи, печенеги и още много народи, заставали някога на пътя на Руската и Съветската империя. Освен това, някои от сателитите по политически причини са възприели кирилицата като своя азбука, макар да нямат нищо общо със славянството и православието. Характерно е обаче, че последното се използва с еднакъв успех в мотивирането на войската и мирното население както по царско време (например в руско-турските войни), така също и от болшевишкия режим (по времето на Сталин), иначе активно ангажиран с изкореняването на християнството от бита и традицията на поробените народи. Военните инвазии на Русия в последните няколко десетилетия също са белязани от религиозен патос, въпреки че се водят от бивши сътрудници на КГБ, посветили немалка част от живота си на борбата с християнския свят. Това важи за превземането на Чечения, при което жертвите в столицата надхвърлят тези от атомната бомба в Нагасаки, за нахлуването в православна Грузия и славянска Украйна, но най-вече за кръстоносния поход в Сирия, в подкрепата на диктаторски режим, тероризиращ местните християни. Завземането на Крим, свързан с покръстването на русите, като и речния град Киев – сърцето на старата им държава, без съмнение оказва силен мобилизиращ ефект върху колективното съзнание, подобен на завръщането в Обетованата земя за евреите, но за управляващия елит мотивите са прозаични: стратегически пристанища, полезни изкопаеми и плодородни почви, които изглежда оправдават използването на ислямски терористи, както и забранени оръжия срещу мирното население. Ако тази инвазия постигне целта си, бъдещите поколения украинци вероятно ще я наричат руско-натовска освободителна война, ще строят паметници на Путин и ще честват 24-ти февруари като национален празник. Аналогията не е авторски принос, а официална позиция на руското правителство. Предвид свидетелствата на съвременници като Раковски, които описват руския терор над българите като много по-лош от османския, опожаряването на Стара Загора, политиката на „освободителите“ срещу нашия национален идеал, църковната и административна независимост, прилики сякаш не липсват.
Мит II: Русия: последната крепост на консерватизма и семейните ценности
Консерватизмът е своеобразна съпротивителна реакция срещу силния импулс за обновяване чрез рушене на традициите, естествено възникващ във всяко поколение. Той призовава да се върнем към основополагащите цивилизационни норми, залегнали в старите религии. Ползва се еднакво умело от политици в лявото и дясното: от Рейгън, Тачър и Тръмп, до Сталин, Путин и Хитлер, но обикновено се асоциира с дясното, тъй като лявото се носи на стихийната вълна на революцията и прогресивизма. Левите консерватори са пост-революционери, които дават рецепта за „връщане към нормалното“ след разрухата, причинена от предшествениците им – „уловката“ е, че това обикновено става с цената на още по-голяма централизация и репресии върху гражданското общество, за които консерватизмът дава вид сакрална легитимация, като генетично вплетена висша истина (при Хитлер) или под формата на цитат от свещените книги (както е в ислямския соц-фундаментализъм). Тъкмо съчетаването на тези два аспекта създава идеала на Мусолини за фашистката държава – мерило за морал. В този смисъл днешна Русия действително представлява музей на консерватизма от фашистки тип: държавният контрол в икономиката на страната се засилва през последните две десетилетия и според анализатори като дял вече обхваща около две трети от нейния обем. Репресиите срещу опозиция, медии граждански сдружения, показното дело срещу Ходорковски и национализацията на „Юкос“, отравянето на Политковская и Навални, както и разстрелът на Немцов показват сходството на режима в Кремъл с Третия Райх и връщането към старите традиции на сталинизма, колкото и да се опитва пропагандната машина да присъедини Путин в клуба на Рейгън, който спомогна съществено „Империята на злото“ да се сгромоляса под тежестта си, и Тръмп, който осигури на света няколко години на мир и просперитет. При левите консерватори (фашисти, нацисти или религиозни фундаменталисти), приказките за ценности са само елемент на пропагандата и тяхната несъстоятелност много бързо лъсва наяве щом се премине към действия: дали ще атакуват болници, църкви и родилни домове със забранени оръжия, или пък ще екзекутират публично жени заради неподходящо облекло, те рано или късно издават реалния си мотив.
Има ли обаче исторически основи на руския консерватизъм, отвъд пропагандата? Ето малко статистика: Русия държи рекорд по брой аборти на глава от населението, в пъти над средното за Европа, там най-много хора умират от употреба на алкохол и наркотици, първа е и по брой на хероинови наркомани, на второ място по проституция, и в челни позиции по венерически болести, включително СПИН. Според руската пропаганда всичко това е причинено от Запада, и по-специално ЦРУ, което е поело задачата да разяде социалистическия рай отвътре. Трябва обаче да видим какви са моралните устои на този социалистически рай (СССР), за чиито крах „консервативният гуру“ Владимир Путин заяви, че бил най-голямата трагедия на двайсти век. Съветският проект е базиран на марксистката доктрина, според която религията следва да се изкорени веднъж завинаги от човешката душа, както и семейството – от обществената тъкан. От гледна точка на християнството, болшевишкият режим, оформил днешна Русия, може да се окачестви като сатанистки култ. Начело на държавата и т.нар. „руска православна църква“ отново са инсталирани кадри на репресивните служби, обучени в диверсионна борба срещу устоите на капитализма: религия, свободен пазар, граждански права. По примера на Сталин, който при инвазията на Вермахта вади иконите от заключените черкви за да мотивира раята да се бият до смърт за неговата империя, с разгръщането на своя експанзионизъм, Путин се опира на православието като контрапункт на „прогнилия Запад“. А защо Западът прогнива с псевдо-либерален нихилизъм вероятно е трудно да се каже в едно изречение, но избягалият в Канада колега на Путин от КГБ, Юрий Безменов дава в своите интервюта и лекции още през 80-те една интересна перспектива: според него дезинформацията и активните мероприятия ангажират 85% от потенциала на агенцията, целяща да обърка и деморализира „противника“ (т.е. всяка страна, в която може да се проникне). След като СССР сменя името си на РФ, а КГБ на ФСБ, подривната дейност в Европа и Америка продължава с пълна сила, но се финансира вече с пари на „врага“. Както разяснява Безменов, и както може да бъде проследено в стари хроники на руския шпионаж от царско време, либералните движения са естествен носител на подривната пропаганда по ред причини. Няколко десетилетия след предупреждението му сме в ситуация, при която авторитарният режим в Кремъл вече си е осигурил монопол върху идеите на консерватизма. Избирането на Доналд Тръмп през 2016-та беше неочакван обрат, който руската пропаганда отигра умело, представяйки го за „човек на Москва“ докато агенти на ФСБ подслушваха офисите му и усилено работеха заедно с политическите му опоненти по скалъпено (както се доказа по-късно) дело за импийчмънт. На следващите избори САЩ беше докарана до ръба на гражданска война, a eвропейските консерватори имат нужда от водач и закрилник, какъвто Тръмп вече не може да бъде. Така Москва разпространи идеологическото си влияние в Стария континент, тласкайки консерватизма в левичарска фашизоидна посока – пример за това е колаборацията между френския национализъм в лицето на Мари Льо Пен и ултра-нацистката партия на Жириновски, както и завръщането на Орбан в орбитата на Русия.
Разбира се, колкото по-неадекватен изглежда Западът, потънал в размишления за социалния аспект в дефинирането на пола и утопичните блянове за въглероден неутралитет, толкова по-разумна звучи руската контра-теза „Бог е казал да бием жените и децата си“. Експлоатацията на темата за човешките права в Европа и САЩ за политически цели се превърна в гротеска и отврати много хора до степен, че те приеха безкритично „нормалността и здравият разум“ да се диктуват от пропагандната машина на един деспотичен режим, в който човешките права не съществуват като понятие. Ако слушаме Юрий Безменов или четем кореспонденцията на руските дипломати на Балканите през XIX в., ще останем с впечатлението, че руската агентура по света работи целенасочено за подкопаване на цивилизационните устои на вражеския свят – примерът с руската пета колона у нас е показателен, но съвсем не изчерпателен: политици от висшия ешалон на властта в ЕС се пенсионират на директорски постове в руските газови и петролни гиганти. При това, Кремъл купува лобисти в целия политически спектър: шовинисти като Карин Кнайсл (бивш външен министир на Австрия, сега в „Роснефт“), социал-демократи като Кристиян Керн (бивш канцлер на Австрия, настоящ директор на руските железници) или Герхард Шрьодер (бивш канцлер на Германия, сега директор в „Газпром“), а също и умерени центристи като Волфганг Шусел (бивш канцлер на Австрия, доскорошен директор в „Лукойл“) или Йорг Шелинг (бивш финансов министър на Австрия, а след това консултант в „Газпром“).
Лесно може да се проследи ролята на тези влиятелни лобисти в гарантирането на газовата зависимост на Европа от Русия, но не трябва да забравяме, че те са само върхът на айсберга: под тях има стотици Сидеровци, Догановци и Радевци, които деморализират обществата си, следвайки повелята на Големия брат. Има ги и в САЩ – добре представени са в редиците на републиканците и демократите. Америка е основният враг, там подривната дейност започва още в средата на миналия век и през 80-те вече се смята за почти завършена, поне фазата на деморализация. Според лекциите на Безменов, следват фази на дестабилизация и криза – те се разгърнаха в САЩ и Европа през 2020-та в контекста на ковид, анти-Тръмп истерията, BLM, Antifa, глобалните затоплисти и други радикални групи, търсещи своите пет минути слава под прожекторите – т.нар. „полезни идиоти“ според професионалния жаргон на КГБ. Последната фаза в рецептата за диверсионна война е тази на „нормализация“ – именно тук се намесва и консерватизмът, и идеята за владетеля с твърда ръка (архетипа на царя), който надвива хаоса – подобно на Хитлер след слабата Ваймарска република и Путин след болнавия и вечно пиян Елцин. За разлика от консерватизма на Рейгън и Тачър, връщащ либералната демокрацията към здравите морални устои, от които тя произхожда, левичарският псевдо-консерватизъм е единствено рецепта за установяване на фашистки режим, който би следвало да се приеме за „новото нормално“. Тази идея вече се тества в Украйна, където руските служби, подпомагани от частни армии и ислямски фундаменталисти под наем, провеждат т.нар. „денацификация“ на страната, чиято основна цел сякаш е да елиминират физически представители на властта от еврейски произход. На фона на разпространяване на православието чрез бомбардиране на църкви и манастири, със заклинания на вещици, пророчества на магове и викове „Аллаху Акбар“, това едва ли изглежда толкова странно. Руската душа е широко скроена и еластична: тя побира в едно неистовата омраза към евреите и борбата с нацизма, носталгията по „соца“ и традиционните семейни ценности, православието и окултизма. А руският мужик, прекарал живота си в крепостичество и безпаметно пиянство, на драго сърце дава кръвта и месото си за да освободи другите народи от нелепата за него заблуда, че живеят в свободно общество.
Хибридната война далеч не е просто средство за налагане на някаква доктрина – тя поразява душите и умовете на хората, подменяйки здравата логика с езотерична символика, а фактите с митове и легенди. Подведените от фалшивото знание трябва да загубят връзка с реалността и пътя за връщане към нея, едва тогава и тяхната ценностна система може да бъде заменена. Русия е най-яркият, макар и далеч не единствен пример за абсурдите на пропагандата, както и за тежкото осакатяване на психиката, причинено от нея. Първата част на този текст обсъжда някои от най-устойчивите митове на руската фалшива идентичност, свързваща империята на викингите с православието, славянството и консерватизма. Историческите извори сочат една коренно различна картина, но в „правоверната“ интерпретация, идеологията има приоритет.
Фалшивата идентичност е най-характерното нещо в руската идентичност: с присвояването на православието от византийците, писмеността и културната традиция от българите, образа на жертва от славянските народи (които русите поробват и избиват векове наред), претенцията за „Третия Рим“ – титла, дадена закратко на Търново преди падането му под османска власт. Тук ще разгледаме и някои по-нови аспекти на подмяната, подхранвани с грубо изопачаване на историята от последните стотина години. През този период имперският експанзионизъм се с добива с ново оръжие за масово поразяване – марксистката идеология, приспособена в максимална степен за деморализация и оскотяване на човека, разграждане на семейството, обществото и цивилизацията, създавана хилядолетия наред. Наред с това, и технологичният напредък предлага нови средства за подривна дейност, пропагандните тези намират все по-широка аудитория, готова безкритично да смени фактите и логиката с апокрифна митология.
Мит III: Русия: мъченица в борбата с фашизма и освободителка на Европа
В исторически план това е една от най-долнопробните лъжи на Кремъл, която обаче донася на властта там най-много дивиденти през годините. Фашизмът, възникнал през 20-те години на миналия век, представлява омекотена форма на социализъм, допускаща съществуването на частна инициатива, религия, традиционно семейство и най-вече национална идентичност. Държавата продължава да бъде основен фактор, но не монополист в икономиката. Намесата й във всички аспекти от живота на хората обаче е постулат във фашистката доктрина, появява се и култ към личността, класовата борба обаче е отхвърлена като деструктивна – вместо нея се внедрява идеята за синергия между прослойките (fascio) и органичната държава (corpore). Самият Мусолини, който формира политическите си възгледите като активист и функционер на италианската соц-партия, заявява при разрива със своите бойни другари: „Аз съм и винаги ще бъда социалист“. Днешната терминология е възприела съветската пропаганда от средата на миналия век, в която фашизъм и националсоциализъм се отъждествяват, и позиционират в диаметрално противоположната част на политическия спектър, при т.нар. „крайно-десни“. В действителност, става дума за две различни, макар и сходни в някакъв смисъл, левичарски секти, адаптиращи марксистката идеология към обективната реалност в Западна Европа: от национализма на 19-ти век, през реваншизма на германците след Първата световна война и увлечението на италианците към античността. Условията в Русия при октомврийския преврат са много различни, там основна движеща сила е класовата борба, въплъщаваща „вековната злоба на роба“, а расизмът и национализмът не са целесъобразни поради богатия генетичен и културен микс на населението в империята. Наред с това, Съветите открито заявяват своята амбиция да владеят целия свят много скоро след формирането си: доктрината за Третия Рим продължава, само религиозната плънка се сменя. Болшевиките временно подкрепят местни националистически движения в съседните държави за да ги дестабилизират, но след военна интервенция се разправят с тях по особено жесток начин. Национал-социализмът се оформя под едновременното влияние на Москва и Рим: от руските марксисти Хитлер заема омразата към евреите и нарочената за тяхно творение либерална демокрация (капитализма), а от своя италиански предшественик претенциите за монопол върху културното наследство на Европа. Расизмът е донякъде оригинален принос, свързан с голямото влияние на германския народ в миналото, донякъде заимстван от американските социалисти с тяхната евгеника и теория за превъзходство на бялата раса. От трите доктрини, единствено фашизмът не залага в генезиса си амбиции за световно господство и не довежда до геноцид – вероятно такъв сценарий все пак е бил възможен, но Италия остава твърде слаба поради военните провали на Мусолини. Жертвите на репресии обаче са също хиляди пъти по-малко спрямо тези на социалистите в Германия, СССР, а по-късно и Китай. Въпреки това, именно фашизмът се превръща в плашило на съветската пропаганда и до днес се използва като нарицателно за мракобесие и диктатура – за разлика от московските си колеги, Мусолини (както и Хитлер) не взема властта с преврат и няма нужда от масови чистки, въпреки насилието на „черните ризи“. Излишно е също и да прибягва до свещената мантра на социализма: мита за еврейския заговор, тъй като в Италия, за разлика от Русия и Германия, антисемитизмът остава в Средновековието. Евреите дори са свръх-представени във фашистката партия, репресиите срещу тях започват чак в навечерието на войната под силния натиск на Хитлер към своите съюзници, включително България и СССР. За разлика от Борис III обаче, Йосиф Висарионович депортира голям брой евреи, дисиденти, буржоа от Полша и Прибалтика: една част към нацистка Германия, друга към лагерите ГУЛАГ.
Нека имаме предвид, че Италия и Германия са сред първите европейски страни, официално признали съветската власт в Москва, наред с близките съседи и Обединеното кралство, което в онова време е лицето на империализма. Фашистка Италия сключва договор за приятелство и ненападение със Съветския съюз точно шест години преди войната, който прекратява едва през 1941-ва. Германско-съветските отношения също са много добри дотогава – още през 20-те Германия заобикаля клаузите на Версайския договор като произвежда танкове и самолети в СССР, а в замяна Съветите пък получават достъп до военни технологии и в началото на 30-те вече започват да изграждат модерна армия. По времето на нацизма тези връзки се запазват, въпреки взаимното недоверие между диктаторите, и дори задълбочават след пакта Молотов – Рибентроп, който практически поставя началото на Втората световна война. След инвазията в Полша през 1939-та, двете армии дори си организират съвместен парад в Брест. Мястото не е избрано случайно: там през 1918-та Съветска Русия подписва унизителната си капитулация. След инвазията на Хитлер през 1941-ва, от поддръжник на фашизма и нацизма Кремъл става техен антагонист за пред свободния свят, въпреки идеологическите сходства и военни съюзи.
Днес Русия изисква признателност за десетките милиони жертви, с които според своя прочит на историята „освободила“ Европа от фашизма. Най-напред нека поясним, че голямата част от тези жертви са дадени поради изключително некадърното военно командване на Сталин, слабата мотивация на робите да умират за омразните си господари, както и ниската цена на човешкия живот в империята. „Стоманеният човек“ например наказва с гладна смърт едва за няколко месеца повече украинци от жертвите на нацисткия терор по време на цялата война. При неговия предшественик пък канибализмът става начин за препитание: още през 20-те по улиците се продават части от хора. В мрежата на ГУЛАГ смъртта си намират десетки милиони, чистките са най-мащабните познати до момента, сравними само с чумата и испанския грип, а крепостничеството се завръща с пълна сила. Не е чудно, че руският солдат проявява на война такава жестокост и безразличие – от групови изнасилвания до ритуални жертвоприношения: неговите сетива са притъпени от поколения, и само издевателствата му носят някаква радост. Днес този незнаен солдат е увековечен като освободител на Европа в хилядите паметници на признателност – едни от най-срамните са в София и Виена. Първият е издигат от поробените българи за да отбележат окончателното смазване на своята съпротива, горянското движение,
след тригодишна окупация, деветгодишна партизанска война, десетки хиляди екзекутирани. Вторият пък е израз на омерзително лицемерие: след доброволното си присъединяване към Третия Райх през 1938-ма Австрия се радва на завиден икономически подем, близо милион австрийци се записват като доброволци във Вермахта и SS, така че Сталин не е „освободил“ Австрия както го е направил с Източна Европа – австрийският народ не познава тази свобода.
С идването на новото хилядолетие руската идеологическа пропаганда се завръща към своите корени, които са в голяма степен нацистки: тотална ревизия на историята, изолационизъм (за тях след малко), религиозен фундаментализъм, краен антисемитизъм, внушения за расово и културно превъзходство над останалия свят, типични за риториката на Хитлер. Интегрирането на църква, медии и браншови организации в корпоративната държава на Путин пък е основа на фашистката доктрина. За да възприеме например руският крепостник безкритично тезата за „денацификация“ на Украйна, на него първо му е било обяснено, че Хитлер е ционист и че Холокост не е имало, така че изконната за Русия омраза към евреите е напълно съвместима с въображаемата й борба против „хитлеро-фашизма“. Подобни крепостници се развъждат и в бившите съветски колонии с финансиране, осигурено от Москва. От тях службите си създават т.нар. „крайно-десни“ (всъщност крайно-леви) организации, удобни за активни мероприятия. Тази фалшива опозиция поддържа мита за „Великата отечествена война“, спечелена от Русия срещу силите на злото, прикривайки зад паравана на нацистките жестокости колонизацията на Източна Европа, съветския Холокост, десетократно надвишаващ по своя мащаб и зверства германския, стотиците хиляди убийства на цивилни и изнасилвания в „освободените“ земи. Непобедимата Червена армия, която оставя танковете на бойното поле при настъпването на Вермахта няколко години по-рано, допускайки германците до столицата въпреки огромното си числено и техническо превъзходство, след което с години не успява да ги отблъсне, макар да се ползва с мощна финансова и агентурна подкрепа от съюзниците – империалисти, има достъп до много от технологиите на немските и американски инженери, а и Германия в това време воюва на два фронта с най-големите армии на света. Истинската мотивация за руския солдат идва със заградните отряди и Заповед №270 на другаря Сталин, по силата на която на Източния фронт Червената армия избива повече свои войници, отколкото немски окупатори.
Още през 2005 г. Владимир Путин, последният жив император на планетата, нарече разпадът на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век“, повтаряйки тезите на Хитлер за изгубените ценности на миналото и останалите извън пределите на страната сънародници – виновникът, разбира се, е Западът и либералните демокрации, т.е. капитализма. Това далеч не е безобидно изказване на поредния изкуфял соц(нац)-носталгик: то съдържа реваншизъм и подмяна на историята, точно както обвинението към Полша, че носи вина за започване на Втората световна война заради нацисткото си ръководство. Ако това според Путин оправдава инвазията на Хитлер и Сталин през 1939-та, то същото безпочвено обвинение към властите в Киев сигурно могат да оневинят зверствата на войната през 2022-ра, поне в промитите глави на крепостните в Матушка и русоробите по света. Западните демокрации проспаха сигналите за радикализация на режима в Кремъл, който през 2021-ва вече открито говореше за тотална война на унищожение с НАТО, както проспаха разрушаването до основи на Грозни, разстрела на Немцов и отравянето на Политковская, незаконната анексия на Крим, зверствата в Грузия, Сирия, Северен Кавказ и най-вече Украйна, където дори за лицемерните бюрократи в Европа е трудно да извръщат поглед. С нахлуването в страната и наглото отричане на историческите основания тя да съществува, путлеро-рашизмът достигна до нова и много по-агресивна фаза.
Мит IV: Русия: предадена от Запада и заобиколена от врагове
Ако митът за изключителните заслуги на непобедимата Червена армия и изстрадалия руски народ за победата над т.нар. „хитлеро-фашизъм“ има цели да оправдае всички последващи зверства на човеконенавистния строй, посял отровните си семена на всички континенти, то митът за световния заговор срещу Матушка е проектиран да мотивира въпросната армия, и най-вече въпросният народ да измира, и съответно страда още повече за амбициите на своя господар в двореца с петолъчката. Руската държава и днес функционира както през първите години на своето основаване: силна централизирана власт на владетеля – върховният жрец (Гундяев) и придворните боляри (олигарси) имат само протоколна функция, човешките права са редуцирани до границата на търпимост, а икономиката е базирана на ресурси, което води до постоянен стремеж към териториална експанзия – това важи за езическия, християнския, болшевишкия и путинисткия период. Само за първия век и половина от създаването си Русия нараства с територия приблизително петнадесет пъти по-голяма от тази на днешна Германия. Военната експанзия е основа на държавността още от времето на Киевска Рус, когато тя дава на варягите приходи от налози, нови канали за търговия, и още роби от земите на славяните.
Когато воюваш с целия свят, неминуемо си заобиколен от врагове – това е простата логика в трескавата експанзия на Руската империя. Понякога тези врагове са вътрешни: еврейството, буржоазните елементи (а също българи, поляци, украинци и татари), друг път външни: злото, което идва от Запад. Технологията на пропагандата в двата случая обаче е еднаква: атакуваш, а след това обвиняваш жертвата, че се защитава. Така например капсуловането на хазарското малцинство в Руската империя (а след това в СССР), Полша и Германия е пряко следствие от погромите и анти-еврейската пропаганда на властта, а тя след това го тълкува като очевидно доказателство за заговор, който легитимира репресиите. По подобен начин се оправдава и нахлуването на Сталин в Полша през 1939-та, на Путин в Чечня през 1999-та и Украйна през 2022-ра. За международното право, това е като да арестуваш някого за съпротива при арест, но в дълбоката пластична душа на руския мужик отеква величието на Олга, първата светица на русите – еталон по коварство и нечовечна жестокост за следващите поколения владетели.
Дори по-характерно от обявяването на цели етноси и народи за Untermencsh и еволюционна грешка (както държавите им биват официално наричани грешка на историята), е внушението за световен заговор срещу „клета майка Русия“, което лабораториите за хибридна отрова на Кремъл насаждат у блеещите мозъци по цял свят. Мантрата, повторена от посолството на РФ в България, според която Русия не започвала войни, а ги завършвала, илюстрира добре този манталитет, както и дълбокия разрив с реалността. В действителност, почти всички войни на Русия са офанзивни и се водят на чужда територия, с характерна жестокост и много цивилни жертви (следвайки завета на Света Олга). Историята е запомнила само няколко изключения, от стотици – например Наполеон и Хитлер, които често биват считани за луди, именно заради инвазията си на руска територия. В съветския период амбицията за световна доминация вече става явна: терористичната дейност на Коминтерна, окупацията на Източна Европа, износа на революции в Азия, Африка и Латинска Америка, все по-агресивната подривна дейност на КГБ и ГРУ, а по-късно и ядреното превъоръжаване, събуждат Запада за реалните мащаби на тази заплаха. Така в средата на миналия век се създава отбранителният военен блок НАТО, който днес е новият демон на руската митология. Механизмът е познат – при всяка военна агресия от руска страна, желанието на потенциално застрашените държави да се присъединят става все по-голямо, което пък захранва пропагандата за „настъплението на НАТО“. Стандартният аргумент, който се изтъква тук е, че НАТО обещало през 1990-та да не се разширява на изток от Германия. Такива устни уверения наистина са дадени на Горбачов от висши американски дипломати, но подобна клауза не присъства в нито един договор, а освен това става дума за преговори между НАТО и все още съществуващия тогава Съветски съюз. Зоните на влияние, договорени между Сталин, Рузвелт и Чърчил са все още актуални, както и заплахата от ядрен конфликт. Днешна Русия се обявява за наследник на СССР и не крие амбициите да възвърне ролята си на глобална военна супер-сила. Това естествено тревожи както близките съседи и бившите колонии на Съветската империя, така и целия световен ред, особено откакто елитът в Москва заговори за тотална ядрена война със Запада, в която Европа и Америка трябва да бъдат унищожени (изказване на покойния Жириновски). Както е разбрал и Сталин в 1941-ва, робът воюва за господаря си с настървение само при смъртна заплаха, затова офанзивите на Кремъл се обясняват на измиращите в тях и семействата им като отчаяна битка за спасение срещу настъпващото зло: зверствата в Чечня бяха оправдани с инсценирани по-рано от ФСБ „терористични атаки“, а тези в Украйна – с въображаеми фашисти и наркомани, узурпирали властта и репресиращи руско-езичното малцинство (аналогични доводи дава и Хитлер при нахлуването в Чехословакия, а след това и в Полша). Връх на целия абсурд е, че Кремъл дори обвини Киев в ядрени амбиции след като украинският президент напомни, че страната му е предала арсенала си на Русия срещу гаранции за нейната териториална цялост през 1994-та, и това, за разлика от раздумките Бейкър-Горбачов, е подписан договор, който Путин наруши. А през всички тези години „Лошият Запад“ не спря да налива милиарди в Руската икономика.
„Руският свят“ от идея за културно влияние в Европа еволюира в доктрина на реваншизъм и ревизионизъм: войните в Кавказ, анексията на Крим и кръстоносният поход към обетованата земя (Киевска Рус) са ясен знак за това. В тази парадигма намират място древното викингско усещане за превъзходство и презрение към другите народи, примесено по извратен начин с православието, окултизма, марксистката идеология, също и нацистката доктрина: съчетание, лишено от всякаква логика, което обаче се възприема твърде радушно в една страна, където логиката никога не е била на почит. В днешна Русия още звучи съветският химн, паметниците на Сталин имат въоръжена охрана, децата получават, наред с възродения култ към личността и изопачен до неузнаваемост прочит на историята, целящ да насади усещане за мисионерска роля, и токсична доза шовинизъм, която ги подтиква да проявят нечовешка жестокост преди да намерят смъртта си в украинските полета – като героите на „Великата отечествена война“.
