Рискът да говориш след толкова близки до убежденията ти хора е, че казват всичко, което мислиш, но по-красноречиво отколкото сам би го казал. Аз съм тук като председател на клуб „Един завет“ и ще споделя нашата гледна точка към патриотизма.

„Един завет“ е клуб на потомствен принцип, в който членуват потомци на офицерския корпус на Царство България.  Нашата организация не е масова,– при нас всеки кандидатства със своята биография, но за да го приемем по-важна е биографията на конкретен негов роднина, който е бил командир в армията преди 9 септември. Защо това е важно и каква е връзката му с патриотизма? Вярвам, че истинският патриотизъм започва от семейната история. Преди да е учебен предмет историята е родова памет, генеалогия. Когато познаваме историята на своето семейство, когато сме възпитани с разкази за исторически събития от първо лице, тогава ние имаме вътрешна опора, сърцевина около която да градим идентичност и патриотизъм. Виждаме нашето семейство и род като част от голямото семейство на българската нация. Тази лична връзка с историята ни помага да осъзнаем, че историята не е свещено-стерилна, запечатана нейде в миналото, а е нещо, което се случва и днес, дори и в този момент и се прави от хора като нас.  Ето, това с Македония днес и в последните седмици е история.

Днес ние побеждаваме Ньой!

Патриотизмът черпи вдъхновение от миналото, но е насочен към днешния ден и към бъдещето. Всеки българин има сред предците си някой, който се е бил за България, който е загинал или е бил награден по бойните поля. Оттам започва патриотизмът. Първата книга на патриота е родословното дърво.

Можем много години безплодно да искаме преместване на ПСА, но истинският начин да го победим не е като го плюем и боядисваме, а като го съпоставим с истински български стойности, каквито са стените с имената на 1 и 6 полк. До тях той ще изглежда излишен и нелеп и естествено губи смисъл. Тези наши 3000 софийски герои са жива памет, чиято слава и обич никой чужд идол не е в състояние да отнеме, ако ще да му вдигнат шмайзера високо като вавилонската кула.

Няколко щрихи за модерния патриотизъм, защото все пак това е темата:

• Трябва да мислим българската нация глобално. Милиони българи живеят извън границите на страната, там раждат и отглеждат децата си Да мислим за България като за родина на всички българи по света, а за нацията като за съставена от три компонента – ние тук, традиционните исторически общности и емигрантската диаспора. Ако картата на нашия лъв, който от скоро се върна на мястото си е изобразен духовния ареал на българите от 19-ти век, то днешният ни духовен ареал е на всички континенти, включително в Антарктида. Като държава и като общност трябва да мислим за всички българи навсякъде по света.

• Национален идеал. Заветът на нашите възрожденци винаги е бил само един – България да бъде част от Европа, а не от Изтока или Ориента. Заветът на Апостола е: Да бъдем равни с другите европейски народи… Няма нищо по-непочтено в политиката от напъните да се оспорва европейския път на България. Твърдението, че България не е точно Европа, а някакво междинно нещо, разположено между Европа и Русия е точно толкова невярно и неприемливо, колкото че трябва да е  балансьор между Европа и Турция. За разлика от Русия и Турция, България е Европа, нашата история и нашата култура е част от ДНК-то на Европа.

• Другата част от завета на дедите е единството на нацията отвъд разпокъсаните граници. Това беше идеалът, заради който водихме пет войни. В днешния свят има само един път към този национален идеал – да паднат границите между българи и всички да заживеят по един справедлив закон. Този път е ЕС. Защо въпреки това сме податливи на анти-европейски настроения? Защото не вярваме в способността си да наложим националния си интерес като интерес на Европа. Мислим за себе си като за слаби, като за малки които някой там експлоатира, като за периферия. А не бива. Като лостове на политическо влияние в ЕС (гласове при взимане на решения в Съвета) България е точно по средата от 27те – имаме равни гласове с Австрия и Швеция и имаме повече гласове от 11 други държави – Дания, Ирландия, Хърватия, Финландия, Словения, трите балтийски републики, Кипър, Люксембург и Малта. Всички те са по-слаби от нас на масата в Брюксел, но с годините са изградили политическо умение да защитават интересите си и да ги превръщат в общ европейски интерес. Не е лесна задача, трябва подготовка, добри дипломати и постоянни преговори с 26 държави но можем да се справим. Пример за такъв успех беше признаването на българското малцинство в Албания. Друг пример е падането на канадските визи.

И нещо може би по-важно – ЕС ни дава възможност да надмогнем регионалното мислене и да излезем на глобалната карта, стига да знаем какво искаме и да имаме воля да се борим за него. Европейска България може да бъде силна навсякъде по света, където има български интереси – търговски, военни, политически или културни.

Затова аз вярвам, че модерният патриотизъм е еднозначно проевропейски.

• Означава ли това обаче, че не бива да критикуваме ЕС и начина му на функциониране? По никакъв начин. Тъкмо напротив! Ние сме длъжни да бъдем критични, но не като зрител, който люпи семки и псува Брюксел от трибуните, а като играч на терена, който се бори да подобри играта на отбора. Ако за нещо критикувам консерваторите в Европа, то е, че не представят своя цялостна визия за Европа, такава, която да бъде интеграционна, а не евроскептична. Липсва европейски консервативен проект и това позволява на либералният проект да доминира, въпреки че все повече губи на избори. Къде сбърка Европа? С бежанците, ще кажат много от вас. Аз ще ви дам друг отговор: Европа сбърка в Ница през 2000 година, когато не събра кураж да подкрепи проекта за европейска конституция, чийто преамбюл се обръщаше към християнското наследство. Ето там трябва да се върне Европа и да поеме по правилния път. Това очаквам да чуя от европейските консерватори.

• Последните две десетилетия се насаждаше една погрешна и дълбоко непочтена парадигма, която противопоставяше патриотизма на европеизма, опитваше да гради някакъв утопичен нов европеец на мултикултурализма, човек без нация, религия, пол и история. Тази грешка убива Европа, защото я превърна в нещо изкуствено, лишено от емоция, в чужда бюрокрация. Европа ще я бъде, тогава, когато европейците я заобичат със сърцата си, когато са готови да умрат за нея. Никой не може да обича съюз за въглища и стомана или общ цифров пазар, никой не е готов да умре за единен надзорен механизъм. Има нужда от европейски патриотизъм, а той няма да се появи ако заличим националния патриотизъм. Тъкмо напротив – европейският патриотизъм може да го има само, ако той естествено надгражда и ако овенчава и събира 27-те патриотизма, като създава у европейците чувство за принадлежност към споделена история, към вековните ценности на християнството, родили хуманизма, идеята за ценността на човешкия живот, човешките права, свободата и демокрацията. Всички тези идеи са родени от Европа и в Европа, родени са в катедралите на Европа, в университетите на Европа и по бойните поля на Европа, покълнали са от кръвта на дедите на днешните европейци и затова са достойни да ни обединят днес.

В заключение: основните ми послания са три:

• Патриотизмът започва от родословното дърво и без него е слаб и плитък, ако изобщо е възможен.

• Българският патриотизъм е задължително проевропейски, защото в Европа ще постигнем националния идеал и завета на дедите ни – единството на всички българи без граници и под общ закон, равни с другите европейски народи.

• Само европейският патриотизъм може да спаси Европа. Патриотизъм, който не воюва с нациите, а ги обединява в принадлежност към обща цивилизация със споделена история и общ принос и място в света.

Благодаря за вашето търпение!

Модерният патриотизъм и Европа

Борис Станимиров – председател на Клуб „Един завет“

София, Военен клуб, 27.11.2017г. (MKK)