Модерната левица в България се роди – и тя е зелена

 

По природа левицата би трябвало да бъде протестираща и революционна. Новата левица в цяла Европа е тази, която се бори срещу едрия капитал, срещу предразсъдъците в обществото и защитава фанатично природата. Тя не допуска да се търси баланс по тези теми и смело обявява, че е наднационална и ще се бори за каузите си по целия свят. Според нея всеки, който се опитва да намери баланс в отношенията между традиционните ценности и прогресивните идеологии, между големите корпорации и малкия бизнес или между природата и човека, е злодей, който трябва да бъде мразен. Новата крайно лява идеология не търпи компромиси и отхвърля традиционните отношения в обществото с гняв и омраза.

В България вече съществува подобна общност. Макар и не толкова голяма, тя носи крайно левия емоционален заряд на европейската алтернативна левица. Протестите срещу втория лифт в Банско се превърнаха в катализатор за сформиране на модерна извънпарламентарна зелена левица. Екологичната кауза е само повод за този протест. Зад нея стои политическа и идеологическа тенденция, която може би дори част от лидерите на протеста не са в състояние да разчетат. Това говори за автентичност на тази тенденция, която нескрито си поставя за цел да разруши политическия и обществен модел и да промени човека, който априори смята за лош или най-малкото за недостатъчно съвършен в сравнение с останалата част от природата. Протестът срещу построяването на втори лифт в Банско роди политически послания срещу корупцията, срещу правителството, срещу политическия елит като цяло, срещу капитализма като икономически модел и срещу всички онези, които не споделят принципите на зелената идеология.

Разликата между зелената идеология и стремежа към опазването на природата е голяма колкото разликата между социалистическата и социалната политика. Социалната политика е естествен стремеж на едно общество да стимулира онези, които имат нужда от помощ, докато социалистическата политика е всеобхватна културна доктрина, която се осъществява във всички сфери на обществото чрез диктат на едно агресивно малцинство върху мнозинството. В този смисъл политиката по опазване на околната среда е естествен стремеж на обществото да съхрани, но и да овладее природните ресурси, за да може да се възползва от тях, докато в сърцевината на зелената политическа доктрина стои разбирането, че човекът е най-големият враг на природата и неговото въздействие върху нея трябва да бъде прекратено с цената на всичко. Тук идва и ценностното разминаване между индоктринираните зелени революционери и умереното мнозинство, което иска да ползва природните ресурси. Този сблъсък не е просто сблъсък между желанието за икономически растеж на хората в Банско и любовта към Пирин на протестиращите в София. Това е ценностен сблъсък, който противопоставя радикалното зелено-либерално малцинство срещу умереното консервативно мнозинство.

Когато говорим за сблъсък на радикални леви идеи с традиционни консервативни разбирания не бива да мислим този сблъсък като битка между бедните леви и богатите десни. Този сблъсък не се случва на принципа на социалния и финансовия статус, а на принципа на културни разбирания и нагласи. Протестиращото крайно ляво и прогресистко малцинство в София, в голямата си част, се състои от хора с доход над средния за страната. Докато консервативната реакция в Банско е в голямата си част оформена около работещите в туристическия бранш и малкия и среден бизнес. Подобен сблъсък не се случва за пръв път. Първите социалисти в България се появяват в края на ХIX и началото на ХХ век. Те не са бедни и необразовани хора. Повечето от тях са от заможни семейства и добре образовани на Запад. Именно тази тяхна западна образованост им дава възможност да се запознаят с модерната по това време социалистическа идеология и впоследствие да я приемат. Непопулярността на тази идеология сред широките слоеве в обществото, които по традиция са консервативни, религиозни и оцеляващи, превръща образованите социалисти в агресивни интелектуални маргинали, които практически презират онези, за чиито права се борят. Интелектуалната маргинализация винаги завършва с отчуждение и презрение към мнозинството и води до желание за пълно разрушение на обществото и обществените отношения. Днес възприелите прогресистката зелена идеология проявяват същата агресивност и надменност към широките слоеве в обществото, които не са готови да приемат тезата, че човекът сам по себе си е най-големият враг на природата.

Идеологическите доктрини по принцип не харесват човека такъв какъвто е и си поставят за цел да го моделират според своите схващания и разбирания. Затова християнската религия, в чиято основа човекът е представен като създаден по Божий образ и подобие и затова трябва да бъде съхранен такъв какъвто е, се превръща в естествена мишена и враг на прогресистите.

От хилядолетия човекът се бори да овладее природата и да я моделира. Той има естествен инстинкт да я приспособи към себе си и към своите нужди. Благодарение на този инстинкт човекът оцелява и откликва на предизвикателствата, а успешният отклик на предизвикателствата на природата, според английския историк Арнолд Тойнби, е крачка към изграждането на цивилизация. В сърцевината си зелената идеология отрича този естествен инстинкт на човека, така както социалистическата идеология отрича естественото неравенство между индивидите и естественото желание за житейски успех.

Сблъсъкът между идеологиите и традиционния ценностен светоглед винаги се формира върху спора за това, кое е цел и кое е средство, а не върху това, кой е богат и кой е беден. Идеологията често възприема за своя цел онова, което традиционните и религиозните разбирания определят като средство. Прогресисткото разбиране разглежда опазването на природата като цел, а човекът като средство за постигане на тази цел. Традиционното разбиране разглежда опазването на природата като средство за по-добър живот на хората. Тази разлика е фундаментална и по всяка вероятност непреодолима.

Добрата новина от пораждането на модерна радикална левица е, че този процес е симптом за европеизация на България. Подобни левици има в цяла Европа, като повечето от тях силно приличат на нашата. Изчерпването на социалистическата идея и марксистката идеология отварят ниша за подобен тип прогресистки движения и е въпрос на лидерство и време техният потенциал да бъде концентриран и насочен срещу мнозинството. Тук идва и ролята на консервативната десница, която трябва да отстоява интереса на мнозинството и традиционното разбиране за ролята на човека и за неговата същност като Божий образ и подобие. Защото десницата е тази, която е призвана да възпира поривите на лудост в обществото и да лекува автоимунни заболявания като идеологически индоктринираните движения целящи в името на светлия си идеал да разрушат всичко. Дори и природата.

Тома Биков

Тома Биков e български политик, роден на 10 октомври 1980 г. в Бургас. Завършва актьорство за драматичен театър в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Магистър по политология от СУ „Св. Климент Охридски“.  Работи в БНТ, RE:TV, „Гласове“. Има две издадени книги. Участва в предсрочните парламентарни избори през 2017 година като кандидат за депутат от гражданската квота на ГЕРБ в 24 МИР – София.[5] На 26 март 2017 година е избран за народен представител в 44-ото Народно събрание.

Share This