fbpx

Ако Павлик Морозов беше роден в САЩ…

Време за четене: 6 мин.

Ако има нещо, което не спира да ме изумява, то е как съществена част от американците са обсебени от един човеконенавистен режим, който бе победен преди 70 години, но същевременно си затварят очите пред зверствата на друг човеконенавистен режим, който определи облика на половин Европа и на съществена част от Азия през втората половина на 20-ти век. Но който не се учи от грешките на другите, рано или късно е обречен да ги повтори.  

Очевидно е, че Щатите вече са поели по този път, съдейки по зловещата в последно време цензура, както и социално остракиране, уволняване и заглушаване на инакомислещите – явление, което наричаме “cancel-култура“. По тези въпроси вече съм писал неведнъж и не това е предмет на днешната ми статия. А една друга случка, която ме разтърси из основи. 

Хелена Дюк е 18-годишна гимназистка от Масачузетс. През последните години тя е в лоши отношения със семейството си, защото нейната майка, някогашен демократ, но вече несъгласна с най-новите политики на партията си, е започнала да подкрепя Тръмп. Същевременно дъщерята иска да ходи на Black Lives Matter протестите, което нейните родители не одобряват, защото според тяхното мнение BLM е радикална организация, протестите могат да се изострят и тя да пострада. Но в началото на януари Хелена е изненадана да забележи на публикувано в интернет видео от митинга в подкрепа на Тръмп майка си Тереза и леля си Ани, попаднали в конфликтна обстановка с чернокожа жена, за която се предполага, че е от охраната на Капитолия. Потресена от случката, дъщерята споделя клипа в социалните мрежи, осъждайки постъпката на нейните роднини. 

През следващите часове леля Ани пише на Хелена: „Не се гордеем с това как нещата се обърнаха. Знам, че си разочарована, но проблемът няма да се реши, ако ни подложиш на риск. Моля те, изтрий тези неща“.

Хелена обаче е непоколебима. „Не мисля, че съм направила нещо лошо“, пише тя.  През следващите часове Тереза е уволнена и това се оказва проблем, тъй като вече не може да осигури на нейната дъщеря финансова издръжка за обучението  в колежа. Като резултат Хелена открива публична страница в платформата за групово финансиране GoFundme и към настоящия момент е събрала за учението си близо $60 000 долара от случайни хора, съгласни с нейната постъпка спрямо роднините си. 

За всеки човек, отраснал по времето на комунистическия режим, тази история би била дълбоко потресаваща, защото напомня на пропагандния разказ за Павлик Морозов. Днес митът за Морозов бива подложен на съмнения, защото е базиран на разказаното от хора, които не са преки свидетели, но нека да напомним на какво учеха децата по комунистическо. Действието се развива по времето на колективизацията на селското стопанство в СССР, като Трофим, бащата на Павлик, укрива жито. За това действие Павлик предава баща си, след което Трофим е изпратен първо в лагер, а по-късно – осъден на смърт. Чичото, дядото, бабата и братовчедът на малкия пионер, т.е. „кулаците“ и народните врагове, никога не му прощават постъпката и го убиват. Впоследствие Павлик Морозов е признат за герой, а предателството му – за образец на поведение. Родителите ти могат да грешат, но партията – никога. Всичко е позволено в името на комунизма – дори да предадеш собственото си семейство.

Историята напомня и на една друга, описана в Оруеловия роман „1984“. В нея Парсънс, съседът на главния герой Уинстън, е предаден от собствената си дъщеря, задето в съня си е скандирал срещу Големия брат. Но никой не намира нищо лошо в тази постъпка и даже в затвора Парсънс се гордее с детето си… 

Замислям се какво би било, ако Павлик Морозов се беше родил в САЩ, а не в СССР. Може би е щял да постъпи по същия начин, по който е постъпила Хелена Дюк. Не защото е бил лошо дете, а защото някой е щял да го научи, че верността към идеологията е на първо място, засенчвайки даже признателността, уважението и любовта към семейството. Замислям се… измина вече десетилетие, откакто Комисията по досиетата започна да разкрива принадлежността на български граждани към Държавна сигурност. Прочетох много разсекретени доноси на агенти, предавали свои съмишленици, приятели, колеги в работата, даже попаднах и на такива, донасяли за свои роднини. И няма как да е иначе, защото пропагандата е учила, че точно такова поведение е нормално. По-интересна ми беше реакцията на самите доносници, когато информацията за техните дела започна да излиза наяве. Понеже по това време помагах на един български евангелски пастор да напише своята книга за агентите в протестантските среди, аз очаквах осветлените агенти да постъпят като християни, покайвайки се и отричайки миналото си. Но малцина го направиха. Повечето рационализираха и оправдаха своите дела. „Какво съм направил толкова аз? Времената бяха такива!“, попитаха учудено някои от тях. Други даже се гордееха. „Аз служех на своята родина“, казваха те. 

Чета публикуваното на страницата на Хелена Дюк в GoFundMe и ето какво пише тя: „Мечтая си някой ден да стана адвокат“. „Искам да отида в корпуса на мира“. „Искам да направя света по-добро място“. И парадоксално – мнозина от дарителите я подкрепят. „Поздравления, че имаше куража да идентифицираш майка си“. „Да направиш правилното нещо е трудно, но това, което ти направи, е възхитително!“ – това са само част от коментарите. И момичето, което вече си вярва, ще се убеди напълно в правотата си. Някой ден може наистина да завърши колежа, да стане адвокат, да влезе в корпуса на мира. И ще си мисли, че живее достоен живот. Е, следвайки своята мечта би предала всеки, застанал на пътя ѝ, но това е друг въпрос… Щом тамошното общество толерира това поведение, какво може да направим ние? Вижте само този коментар: „Ако имаш нужда от сурогатна майка, аз съм тук“, пише една от дарителките. 

Веднага щом прочетох този ред, в главата ми зазвучаха редове от една песен, която обичах да слушам като малък на стария грамофон „Респром“. Изпълняваше я момиче с емоционален и звучен глас: „Имаме си майка, майчица една. Партия любима, мъдра и добра. С едно ни ведро кърмила, в една ни люлка люляла“. Помня, че песента ми харесваше. Бях малък и си мислех, че е една от многото песни за майката. После баба ми ме дръпна встрани и ми каза – „това не е хубава песен, това е песен на комунистите, които ни учеха да обичаме партията, а не родителите“. 

Ако Павлик Морозов се беше родил в САЩ, той е щял да постъпи така, както навсякъде другаде, където доносничеството не просто се толерира, а се смята за акт на най-висша форма на преданост към дадена политическа идеология…

Ужасен съм от случващото се в Щатите. Ние го преживяхме и до известна степен имаме имунитет – или поне така се надявам. Затова просто се моля и казвам: Господи, благослови Америка и най-важното – пази я. А за такива като Хелена – прости им, защото те наистина не знаят какво вършат.

Надявам се никога да не узнаят и да не учат след няколко десетилетия що е то Държавна сигурност (или какъвто неин аналог се пръкне)… Но вече не съм оптимист… 

Споделете чрез

Предишен

Следващ