Вече близо седмица продължава кризата в Азовско море. В неделя руските военноморски сили обстрелваха и плениха три украински бойни кораба и арестуваха 23 украински моряци (сред тях и етническият българин Владимир Варимез). Обяснението на Москва е, че украинските кораби са навлезли в руски териториални води. Като допълнение руският флот затвори Керченския проток, свързващ Азовско и Черно море, а впоследствие извърши блокада над двете големи украински пристанища в региона – Бердянск и Мариупол. В отговор Киев обяви военно положение и призова НАТО за по-голямо присъствие в Черно море.
Наистина ли украинските военноморски сили са навлезли в руската акватория? Споразумение от 2003 г, подписано от президентите на Руската федерация и Украйна Владимир Путин и Леонид Кучма, превръща Азовско море в съвместна акватория на двете държави. Морските граници между тях (и в Азовско, и в Черно море) са уточнени през 2012 г. на срещата в Сочи между Путин и Янукович. Украйна получава остров Коса Тузла, а Русия запазва контрола върху преминаването на руски военни и граждански кораби през Керченския пролив, което е ясен геополитически успех за Кремъл. Решаването на казуса се усложнява и от неясния статут на Кримския полуостров – към онзи момент Крим е част от Украйна, но от март 2014 г. насам полуостровът е анексиран от Русия, без този акт да е признат от международната общност.
И ако за нарушаване на руското водно пространство следва да се установят точните координати, където са се намирали украинските кораби, то затварянето на Керченския пролив и блокадата на украинските пристанища в Азовско море несъмнено превръщат Русия в агресор.
При подобни конфликти всяка от страните е права сама за себе си, а за нас са прави онези, които имаме интерес да са прави. Украйна от няколко години насам полага неистови усилия да се интегрира към Европа, докато Русия води определено антиевропейска външна политика. Ясно е на чия страна следва да сме.
Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг еднозначно определи действията на руската страна като агресия. Действията на Русия бяха осъдени от редица европейски държави, включително и България (и президентът, и правителството призоваха Русия да освободи пленените моряци и кораби). Президентът на САЩ Доналд Тръмп отмени срещата си с Владимир Путин, планирана в рамките на срещата на върха на Г-20 в Аржентина. Турският президент Реджеп Ердоган вече проведе телефонни разговори с държавните глави на двете спорещи страни (Путин и Порошенко) в опити за дипломатическо решение на конфликта.
Дали тези действия биха били достатъчни за нормализиране на ситуацията в Азовско море? Едва ли, поне доколкото е видно от съвсем близкото минало. “Москва не вярва на сълзи” и не се трогва от думи. Нито след инвазията в Грузия от 2008 г, нито след анексирането на Крим, нито след формирането на сепаратистки републики в Донбас… Западът винаги “остро осъждаше” действията на Кремъл, но от това нищо не последва. Икономическите санкции срещу Русия уж имаха за цел да я откажат от агресивната ѝ политика спрямо съседна Украйна, но сега, четири и половина години по-късно, изобщо не изглежда те да са имали какъвто и да било възпиращ ефект.
Повече от очевидно е, че Русия гледа на постсъветското пространство (с изключение на Литва, Латвия и Естония, които са членки на НАТО) като на собствена сфера на влияние. Западът, от своя страна, не прави почти нищо, за да я опровергае. Което застрашава не само държавите от тази зона, а и световния мир.
Времето на относителното спокойствие отмина безвъзвратно. Путин категорично върна Русия на геополитическата карта като световен фактор и, стъпка по стъпка, постига целите си.
Русия отстъпва и на САЩ, и на ЕС по всички основни показатели – военна мощ, демографски и икономически потенциал, стандарт на живот… Ясно е, че в една война между Русия и НАТО крайната победа ще бъде на страната на Алианса. Затова Путин не търси директен конфликт, а извърша локални актове на агресия, които се надява да му се разминат. И в действителност, засега му се разминават.
Отцепи Абхазия и Южна Осетия от Грузия – и нищо не се случи. Анексира Крим от Украйна – пак нищо. Подпомогна проруските сепаратисти в Източна Украйна да обявят т.нар. Донецка и Луганска народни републики – отново никакви последствия. Логично, всяка успешна стъпка окуражава извършване на следваща. Въпросът е: докога? Докогато един ден Русия се превърне в “световен полицай” по подобие на САЩ през 90-те години на миналия век?
Успешните действия на Путин на международната арена се дължат до голяма степен на мекушавото и нерешително поведение на западните лидери. И ако настоящият американски президент все пак има оправдание (неговите предизборни послания бяха свързани с решаване на вътрешните проблеми на САЩ и по-малко грижа за проблемите на останалия свят), то за управляващите в Берлин, Париж, Лондон и Брюксел подобно поведение е непростимо.
А конкретно що се отнася до Украйна, с бездействието си спрямо руските актове на агресия, Европейският съюз има тежък грях към този народ и тази страна. Няколко месеца преди анексията на Крим, на киевския “Майдан” украинските граждани се оказаха първите в историята, които воюваха и загиваха, развявайки синьото знаме с 12 звезди. И какво направи Европа в отговор на този силен, разтърсващ жест? Ами, общо взето нищо (ако не броим присъствието на английски и полски футболни ултраси на площада в Киев).
Всяко отстъпление пред поредната руска агресия прави много по-трудно възпирането на следваща такава. Крайно време е западните лидери да се вземат в ръце и да поставят Путин на място. Само че това не става с празни приказки. Съмнително е и дали ще стане с отмяна на среща (Тръмп) или с дипломатически натиск, който германският канцлер Ангела Меркел смята да упражни по време на срещата на Г-20. Единственият успешен начин е “езика на сопата” – 24/48-часов ултиматум и насочване на бойни кораби и авиация към Керченския пролив. Плюс блокиране на всички руски авоари в западни банки.
Ако днес начело на Запада бяха Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Франсоа Митеран и Хелмут Кол, те вероятно щяха да направят това. Или, още по-вероятно, нямаше да има нужда да го правят, защото щяха да са озаптили Путин при някоя от предишните му “волности”. Но със сегашните – толкова. Да не забравяме и симптоматичния отговор на НАТО на призива на Петро Порошенко, че “има достатъчно НАТО в Черно море”.
В крайна сметка, най-вероятно изход от кризата ще има. Русия вероятно ще освободи пленените моряци и кораби преди обявения 60-дневен срок на задържане. Като “жест на добра воля”. Но ще остане усещането, че за пореден път се е подиграл с европейските “лидери”. Което би било тъжно. И срамно.
