Ян-Вернер Мюлер за “Форин афеърс”
“Християндемокрацията е все по-малко влиятелна и все по-разпокъсана идеологически. Този упадък се дължи не само на намаленото влияние на религията в Европа. Също толкова важен факт е, че национализмът – един от основните идеологически врагове на християндемокрацията – е във възход. Освен това се свива избирателната му база – сместа от хора от средната класа и консервативното село. В момент, когато европейската интеграция е изправена пред нови рискове, най-важният поддръжник на този проект вероятно скоро ще се окаже неспособен да го защити.”
Това предупреждава в своя статия в списание “Форин афеърс” Ян-Вернер Мюлер, преподавател по политически науки в Принстънския университет.
Той припомня, че днешна Европа е творение на християндемократите, които са архитекти на следвоенната интеграция и трансатлантическите отношения след 1945 г. Днес те са с най-голямата група евродепутати и са едни от най-влиятелните лидери на континента – Ангела Меркел, Жозе Мануел Барозу, наследникът му Жан-Клод Юнкер…
За да обясни къде се крие една от дълбоките причини за западането на християндемокрацията, авторът се връща към десетилетията след Френската революция, в които католическата църква смята модерните политически идеи, включително либералната демокрация, за заплаха за доктрината й. Но има и мислители като Алексис де Токвил, приемащи, че триумфът на демокрацията в съвременния свят е неизбежен. Става дума за т.нар. католически либерали, опитващи се да помирят религията и демокрацията чрез “правилно християнизиране на масите”.
Идеята им била, че демокрация на богобоязливи люде би била по-успешна от една светска и атеистична нейна форма. Други като френския мислител Жозеф дьо Местр смятали, че балансът на властите в Европа може да се поддържа по-добре, ако в него участват и християнски институции, особено папската.
Но Ватиканът отказва да признае легитимност на християндемократическите партии и през XIX и началото на XX век те са възприемани като “групи по интереси”. По това време, когато говорят за “демокрация”, техните привърженици нямат предвид представителната демокрация, а по-скоро желанието да работят с простолюдието, с народа. Оттам идва и запазеното до днес “народна” в имената на такива партии.
Любопитно е, че християндемократите не успяват – просто защото няма нужда от тях – в държави със силна католическа църква като Ирландия или с подложени на силна републиканска атака католици като във Франция. Но в страни, където има паритет между църква и светска държава – Германия и Бенелюкс – католиците инвестират в изграждане на партийни структури. Дори в Италия до Втората световна война въпреки съпротивата на църквата се появява новата партия “Пополари”, обединила селяните и долните слоеве на средната класа, за да стане втората по големина сила след социалистите.
Чак след войната християндемократическите партии успяват напълно да се освободят от влиянието на Ватикана, който изолира онези, които не следват инструкциите му, и сключва директни (и често срамни) споразумения с държавите, където са застрашени интересите на католическата църква.
Те се включват във възстановяването на следвоенна Европа, където фашизмът е компрометирал и десните идеи. Те са защитници на атлантическите отношения и антикомунисти, които защитават демокрацията и капитализма, но с условието, че той се нуждае от сдържаща сила на ценностите на вярата. В този смисъл християндемократите са и срещу либералите, които според тях олицетворяват стремежа към материализъм.
След войната християндемократите се отварят и за протестантите, което представлява усилието им да включват повече последователи, да водят центристка политика на консенсус около представата за едно хармонично общество, в което работещи и капиталисти се сътрудничат. Въпреки това продължават обвиненията, че те са силно консервативни и са преди всичко християни и после демократи; че нямат доверие в свободата на хората да действат и се опитват да я ограничават с конституционни съдилища и международни конвенции за правата на човека; както и че не вярват толкова в националната държава и затова изграждат наднационални структури като Европейския съюз.
Но защо, след като десетилетия наред са били доминираща политическа сила, християндемократите са в упадък, пита Ян-Вернер Мюлер. Според него причината не е само в това, че се опразниха църквите в Европа, а че са станали жертва на успеха на политическия модел, който подкрепят от 50-те години насам.
“Повечето централноевропейски държави приеха този модел след 1989 г., но абсолютно никоя от тях не разви християндемократически партии по подобие на тези в Германия или Италия. В някои като католическа Полша християндемократите не са необходими. В други се оказаха радикално различни от западните партии по две причини. Първо, в Източна Европа те са националисти, т.е. не желаят да отстъпят част от току-що извоювания от хватката на СССР национален суверенитет на ЕС. Второ, те са много повече популисти и за разлика от колегите си на Запада, не виждат основание да не се доверяват на народа, успял да оцелее в комунистическата диктатура, без моралът му да пострада тежко.”
В същото време на Запад християндемократите изгубиха основния си съперник – комунизма, а с него и спойващия елемент за политически коалиции. Днес Европейската народна партия е най-голямата сила на континента, но това е само на хартия. Структурата й не върши достатъчно добра работа, а популисти като Берлускони и особено Виктор Орбан нападат идеите на християндемократите в Германия и дори евроинтеграцията – фундаментален продукт на десницата.
В ЕНП днес членуват над 70 партии от 39 държави, в значителна степен защото в началото на 90-те години канцлерът Хелмут Кол и белгийският премиер Вилфрид Мартенс свалиха летвата за влизане в нея. Те искаха на всяка цена да я превърнат в най-голямата европейска политическа структура, за да не предадат на социалистите контрола над ЕС.
Но основният проблем е идеологически – няма ги лидери като Кол, готови да поемат рискове за европейския проект, а Ангела Меркел и Жан-Клод Юнкер не отидоха по-далеч от конвенционалната концепция за пестене на разходи, не предлагат нещо открояващо се по-различно от социалдемократите и така отварят място за доскоро маргинални партии да се представят като автентичните консерватори.
Християндемократите на Европа са под растящ натиск от десни националисти и популисти и понеже вече не бранят амбициозни планове за европейска интеграция, архитектите на континенталното единство изглеждат все по-беззащитни. Политиката им на консенсус и приемане на различните не върши работа като отговор на политици, търсещи разделение в обществото и акцентиращи на националната идентичност.
Няма ги и старите коалиции на средна класа и фермери, подкрепяли евроинтеграцията и икономическите ползи от нея. В дългосрочен план едва ли някога християндемокрацията ще заеме доминиращите позиции, които имаше след войната. Това оставя една куха обвивка от ЕС – идеалите, които някога стимулираха интеграцията, днес изглеждат забравени и защитавани единствено от малки партии като Зелените.
ЕС няма да рухне заради това. Реалният проблем е недовършената еврозона и нуждата да се поемат политически рискове и да се правят икономически жертви, за да заработи еврото наистина.
Но дните, когато идеализмът на християндемократите бе способен да мобилизира кураж и жертвоготовност, отминаха, смята Ян-Вернер Мюлер.
От “Дневник“
Илюстрация: “Демокрация – системата, която избира Варава пред Исус”.
