На български език излезе емблематичната за съвременната консервативна реакция монография на британския политически анализатор Дъглас Мъри. По този повод Ви предлагаме рецензията на Милена Стоянова от Българското геополитическо дружество, публикувана в списание Геополитика.
Милена Стоянова
През лятото на 2017, непосредствено преди терористичните нападения на ислямистите във Великобритания, Франция, Белгия, Германия, Испания и Финландия, в Лондон се появи поредната книга на известния британски писател и политически анализатор Дъглас Мъри (президент на неоконсервативния “мозъчен център” Henry Jackson Society) със стряскащото заглавие “Странната смърт на Европа: миграцията, идентичността, ислямът”.
В случая, използването на термина “странна” е по-скоро маркетингов ход на автора. Иначе темата въобще не е нова. Последната книга на Мъри органично се вписва в поредицата от изключително популярни и оказали много сериозно влияние върху европейските интелектулци, както впрочем и върху обикновените европейци, творби като “Лагерът на светците” (1973) на Жан Распай, “Гневът и гордостта” (2001) на Ориана Фалачи, “Самотната Америка: краят на света, който познаваме” (2006) на Марк Стийн, “Лондонистан” (2006) на Мелани Филипс, “Докато Европа спеше: как радикалният ислям разрушава Запада отвътре” (2007) на Брюс Бауър, “Германия се самоликвидира” (2010) на Тило Сарацин, “Набелязан за убиване: войната на исляма срещу запада и мен, лично” (2012) на Герт Вилдерс или “Подчинение” (2015) на Мишел Уелбек.
Всъщност, този списък може да бъде продължен още, включвайки в него и редица известни американски автори, но тук ще концентрирам вниманието си само върху Стария континент. Между другото, докато пише книгата си, Мъри непрекъснато пътува из Европа, посещавайки Берлин, Париж, италианския средиземноморски остров Лампедуза, където непрекъснато пристигат нови имигранти от Северна Африка, гръцкия остров Лесбос, ислямските гета в шведския град Малмьо, Холандия и т.н.
В “Странната смърт на Европа” авторът е включил множество реални истории, както и разговорите си с онези, които продължават да приемат имигрантите с отворени обятия, с техните опоненти, които възприеман мигрантите като нашественици и въобще не искат да ги виждат в страните си, както и със самите мигранти. Тоест, той присъства в книгата като очевидец на случващото се, а не се задоволява само с ролята на кабинетен теоретик или анализатор на наличните статистически данни.
Мъри концентрира вниманието си върху непрекъснато намаляващата раждаемост сред коренното население на Европа, масовата миграция, катастрофалното политическо решение на германския канцлер Меркел да приеме стотици хиляди имигранти, липсата на ясни и реално функциониращи механизми за депортацията на онези, които не получават убежище на Запад, потискащата атмосфера на ислямисткия тероризъм и ограничаването на гражданските свободи на континента, като реакция на терора, нежеланието на мигрантите да се интегрират в приелите ги общества и налагането на шариата в отделни, населени предимно с мюсюлмани, квартали на европейските градове.
Причините за упадъка на Европа
И все пак, защо Европа приема толкова много мигранти? Оправданията на политиците са добре известни: според тях, континентът просто се нуждае от повече деца, повече хора и повече работници, а културното разнообразие е нещо положително, защото в съвременния глобален свят европейците не могат да се затворят в “Крепостта Европа”, изолирайки се от останалите. Освен това, европейските ценности изискват да се проявява хуманно отношение към страдащите чужденци, още повече, че след едно поколение (или пък след две-три) мигрантите ше бъдат асимилирани и всичко ще бъде наред.
В книгата си Мъри отговаря на всяко от тези твърдения със собствени контрааргументи. По-важното обаче е, че поставя и редица изключително важни въпроси: Защо днешна Европа изглежда напълно лишена от собствена воля, включително и от воля за живот? Откъде идва това потискащо чувство за вина? Как възникна тази смайваща омраза към самите себе си и към европейската култура и цивилизация, съчетана с отчайващо неверие в собствените сили?
Според автора, вината отчасти следва да се търси у разглезения след Втората световна война и нерядко смайващо глупав (западно)европейски елит, който в течение на десетилетия съзнателно култивира съвременните ценности на мултикултурализма и е буквално обсебен от идеята за “интеграция на всяка цена”, набивайки в съзнанието на обикновените европейци, че именно тяхното поколение е отговорно за колониализма, расизма, нацизма и фашизма.
В същото време Мъри посочва, че идеологическата пропаст между политическия елит и редовите европейски граждани стремително се увеличава и докато върхушката продължава да разсъждава за ползата от мултикултурализма, напук на все по-честите терористични нападения, сред масите коренни европейци се трупа озлобление както срещу управляващите, така и срещу мигрантите и мюсюлманите.
Крайният извод, до който авторът стига в книгата си обаче, се намира в друга плоскост – според него, Европа просто се е изчерпала и е безкрайно уморена. Подобно на всеки жив организъм, тя се ражда, расте, става все по-активна и просперираща, но сега е навлязла в период на “старческо слабоумие” и все по-очевидно безсилие. Самата Европа вече не вярва в никакви ценности, включително религиозни, успокоявайки се с надеждата, че технологичният прогрес ще се окаже необходимата панацея за всички социални проблеми и тъкмо поради това не е склонна да предприема каквито и да било реални мерки за собствената си защита.
Както посочва Мъри: “Жителите за Западна Европа са загубили усещането, което навремето испанския философ Мигел де Унамуно определя като “трагично възприемане на живота”. Европейците очевидно са забравили урока, който толкова мъчително беше усвоен от поколението, преживяло Втората световна война, а именно, че всичко най-хубаво и скъпо за тях, включително най-великите и културни цивилизации в историята, може да бъде тотално разрушено от абсолютно недостойни и некачествени хора (и най-вече политици). Впрочем, европейците не просто се отказаха от “трагичното възприемане на живота”, но и го отхвърлиха, въз основа на вярата си в “неизбежния прогрес на човечеството”. Затова днешна Европа търси изход от ситуацията в две посоки: тоталния нихилизъм (“след нас и потоп”) или хедонизма (устройващият почти всички баланс между ислямския тероризъм и “етническите” мюсюлмански ресторанти в европейските градове).
В това отношение Мъри очевидно споделя идеите на Марк Стийн, според който “Западът, който е буквално обсебен от идеята за културното многообразие, ерозираща увереността в собствените му възможности, трансформирал се е в “държава на всеобщото благоденствие”, свличаща се все повече в блатото на безделието и хедонизма и отказва да ражда деца, което пък го обрича на забрава – повече от всякога изглежда като загиваща цивилизация”.
Специфична трагична окраска на текущите събития в Европа придава скоростта и паралелния характер на случващото се на континента. Според Мъри, “цивилизационната и екзистенциална умора може би не представлява уникален феномен, касаещ единествено съвременна Европа. В същото време обаче, фактът, че старият социум усеща своя залез точно в момента, когато новият социум преминава в активно настъпление, няма как да не доведе до драматични и епохални промени”.
Либералната критика
Както и можеше да се очаква, европейските либерали моментално реагираха на появата на книгата на Мъри, заливайки го с обвинения и обидни квалификации. Единствената им по-смислена критика обаче е, че авторът не съумява достатъчно ясно да формулира, какво точно представлява европейската идентичност днес, освен традиционните кръчми и изоставените църкви, които следва да бъдат защитени. Все пак, някои от критиците му признават, че написаното от Мъри звучи изключително убедително и силно, което според тях прави неговата книга “крайно опасна, заради внушаваните от нея заблуди”. На свой ред, в някои европейски ислямски издания се посочва, че макар Мъри да греши, книгата му е достоен принос в глобалната битка на идеи.
При всички случаи обаче, “Странната смърт на Европа” действително е доста потискаща, макар авторът да лансира два възможни варианта за развитие на събитията. Според първия, Европа, като жива цивилизация, ще загине, а според втория – ще се осъзнае и ще се опита за съхрани културната си идентичност.
За съжаление, предложените от самия Мъри методи за спасяването на Европа не пораждат особен оптимизъм: втвърдяване на миграционните закони, масова депортация на незаконните мигранти и съживяване на християнската пропаганда. Изглежда доста съмнително, че това би могло да пречупи ситуацията. В крайна сметка, самият Мъри цитира в книгата си радикалната позиция на датския журналест Ларс Хедегаард, че бъдещето на Европа въобще няма да е такова, каквото си го представяме и, че континентът вероятно ще затъне в истинска вътрешна война, подобна на тази в Ливан, т.е. улиците на европейските градове ще се превърнат в бойно поле, на което ще се водят сраженията между християнските и мюсюлмански анклави в тях.
