Мустафа Кемал Ататюрк – геният на XX век

Днес е 10 ноември. На този ден преди 79 години умира най-великият турски политик за всички времена. Името му означава избраният, а по-късно получава и второ си име – съвършен, третото е „ бащата на турците“. Това име му го дава народът, който той е управлявал  цели 15 години. Да това е Мустафа Кемал Ататюрк, строителя на съвременна Турция. Това, което е направил за Турция в началото на ХХ век, няма аналог в световната история. Един изключителен държавник не само за онова време, но и сега, затова засвидетелстват и думите на друга велика личност живяла по негово време Уинстън Чърчил:

„Сълзите, които лее за него целият народ, са нищо за този голям герой и баща на Турция. И няма никакво съмнение, че Ататюрк беше един от най-големите държавници на XX век.“

Oпределено това е  човекът, който успява да измъкне Турция от остарелите възгледи и да я превърне в светска европейска държава. За жалост днешната политика на Турция е в тотално противоречие на това, което е заложено от Ататюрк.

Мустафа Кемал е роден в град Солун през 1881 г, тогавашна провинция на Османската империя, той е син на Али Риза Ефенди и Зубейде Ханим. В ранните му години майка му го изпраща да учи в местното религиозно училище, което той посещава за кратко и без желание, а по-късно учи в училището на Шемси ефенди. През 1893 г. Мустафа Кемал се явява на приемните изпити за основното военно училище в Солун, а 3 години по-късно постъпва в средното военно училище в Битоля. На 14 март 1899 г. Мустафа Кемал постъпва във висшето военно училище в Цариград, което завършва през 1902 г. През 1905 г.завършва и курс в генералщабната академия.

След завършване на образованието си служи в кавалерията срещу италианците в  Триполи, Либия през 1911 г, а след това участва в Балканската война с ранг на майор (1912г.-1913г.) и служи в армейския корпус, който отново успява да завладее Одрин от България. За кратко е военно аташе в България и макар, че е подчинен на турските секретни служби по естеството на поста си, съществува хипотеза, че по време на престоя си тук е съдействал за подобряването на отношенията между двете държави.

През 1915 г, по време на Първата световна война той  участва в битката при Дарданелите, като командир на 19-та дивизия. Следва десанта на войските на австралийския и новозеландския корпуси и други британски части на Галиполския полуостров в хода на Дарданелската операция, като в най-отчаяния момент на сраженията, в утрото на 25 април 1915 г. в заповедта за деня към 57-ми полк Кемал пише:

„Аз не ви заповядвам да атакувате, аз ви заповядвам да умрете. Докато ние умираме, други войници и командири ще могат да дойдат и да застанат на нашите места.“

Целият личен състав на 57-ми полк загива в хода на сражението. След този успех той е произведен в чин полковник. По-късно английските войски отново извършват десант в залива Сувла и отново са отблъснати. След това той е назначен за командир на армейския корпус на Източния фронт през 1916 г. и успява да се издигне до бригаден генерал. През 1917 г. е назначен да ръководи 7-ма команда на армията, която отговаря за Палестина и Сирия.

На 22 юни 1919 г. в Амасия той публикува писмо, което гласи, че независимостта на страната се намира под заплаха и също така обявява свикване на депутатите на конгрес в Сивас. Успява да организира съпротива срещу следвоенното разкъсване на Турция и особено срещу опитите на Гърция да завземе Смирна и нейните околности. На 8 юли 1919 г. Кемал се уволнява от османската армия, което кара правителството на султана да  издаде заповед да го арестуват. Впоследствие е осъден задочно и на смърт.

Между 23 юли и 7 август 1919 г. в Ерзурум се провежда събиране на представители на шест източни вилаета на империята, които по-късно присъстват на Сиваския конгрес, проведен от 4 до 11 септември същата година.

След окупацията на Истанбул от съюзническите войски и разпускането на османския парламент (16 март 1920 г.) Кемал свиква в Анкара собствен парламент – Велико национално събрание на Турция, чието първо заседание е открито на 23 април 1920 г.  На него самият Кемал е избран за председател на парламента и глава на правителството на Великото национално събрание, което не е признато от нито една друга държава. Главната непосредствена задача на кемалистите е борбата с арменците на североизток и с гърците на запад, както и срещу окупацията на турски земи от войските на Антантата, запазваща де факто режим на капитулация.

На 7 юни 1920 г. Анкарското правителство анулира всички предишни договори на Османската империя. В допълнение на това правителството отхвърля и в крайна сметка чрез военни действия прекъсва ратификацията на подписания на 10 август 1920 г. между правителството на султана и Антантата Севърски мирен договор, който те считат за неравноправен спрямо турското население на империята.

Турската армия започна да контраатакува съюзническите сили, за да прекрати напълно вражеската окупация. Гръцката армия до голяма степен е победена под ръководството на Мустафа Кемал. Турската армия преследва победените вражески сили и влиза в Измир на 9 септември 1922 г. Следва примирно споразумение в Мудания, в резултат на което съюзническите сили се оттеглят от турските територии.

След турската война за независимост не само съвременната турска република е създадена, но и Мустафа Кемал става първият президент на новата република, като управлява цели 15 години и това го прави единственият човек, който заема президентския пост за толкова дълго време. Той е избран за президент в продължение на четири последователни мандата.

На 24 ноември 1934 г. на Мустафа Кемал му се дава фамилното име „Ататюрк“ със закон под номер 2587, а правото да приеме същото име е запазено само за него. Ататюрк не само е главнокомандващ, който успява да доведе до успех войната за независимост, но и държавник – гений,  който прави значими реформи. По време на по-голямата част от неговия живот Ататюрк неуморно работи за щастието на нацията и независимостта на страната си и той излиза победител във всяка битка, в която участва.

В практическата и теоретическата си дейност Кемал Ататюрк се ръководи от принципите и основите на модерния европеизъм. И днес неговите завети и оценки са актуални. В своята реч пред Балканската конференция в сградата на Великото национално събрание в Анкара, Кемал Ататюрк  казва:

„Днес балканските страни – Албания, България, Румъния, Гърция, Югославия и Турция са самостоятелни политически единици… Може да се каже, че създадените през последните столетия сегашни балкански страни, включително и Турция са исторически резултат от постепенното разпадане на Османската империя, погребана накрая в историята. В този смисъл балканските народи имат съвместна история, която обхваща векове. Ако в тази история има печални спомени, то те са общи за всички балкански страни. Частта на Турция в тях е не по-малко горчива… Нечовешка и в крайна сметка достойна за съжаление е системата, при която се заставят хората да се хващат гуша за гуша, за да се направят уж щастливи. Единственото средство за ощастливяване на хората са действията и усилията, които водят към взаимно сближение, към взаимно задоволяване на материалните и духовните потребности. Истинското щастие на обществото е възможно само в условията на световен мир, ако се множат и постигат успехи привържениците на този висш идеал.“

Завършил бакалавър Публична администрация и магистър Управление на човешки ресурси в Софийския университет “ Св. Климент Охридски“. В момента работи в “ Напоителни системи“ ЕАД към Министерство на земеделието.

Share This