В средата на един февруарски следобед на 1984г. при минусова температура стоях на Червения площад в Москва и съзерцавах забележително просто устроеното място за погребение на съветския лидер Юрий Андропов. Все още празен, току-що изкопаният парцел се намираше в подножието на Кремълската стена, недалеч от мавзолея на Ленин. След като бе заменил Брежнев преди по-малко от две години, Андропов току-що беше починал. В лютия руски студ се бях присъединил към останалата част от света, която се чудеше какво ще направи Кремъл след това. По същото време течеше първият президентски мандат на Роналд Рейгън, американският ръководител, който беше мислил по-дълго и по-задълбочено за същността на комунизма от всеки от предшествениците си в Белия дом. На първата си президентска пресконференция през януари 1981г. именно Рейгън отказа да премълчи съветското предизвикателство, заявявайки, че марксист-ленинистите действат така, сякаш „единственият морал“ беше това, което „подпомагаше тяхната кауза“, и биха извършили „всяко престъпление, лъжа, измама“, за да постигнат крайната си цел – световен комунизъм.
Трудно е да се сравни въздействието на политическата реторика от преддигиталния период в началото на 80-те години на миналия век с днешната ера на мигновени социални медии и постоянни заливащи ни новини и коментари в Интернет. Въпреки това нито един американски президент не е говорил толкова откровено за безмилостния характер на комунистическия противник и коментарите на Рейгън винаги предизвикваха вълнение. Той обяви нов подход на САЩ към Москва, който малцина западни лидери по онова време (ако изобщо имаше такива с изключение на Маргарет Тачър) щяха да се осмелят да подкрепят. Макар че Рейгън признаваше огромната военна мощ на Москва, той се съсредоточи и върху основните болести в съветското общество. Надпреварата не беше просто конвенционално маневриране за баланс на силите между силни държави. Американският президент беше прагматичен идеолог и се състезаваше с идеи. Рейгън интуитивно усещаше вътрешните противоречия на марксизма и оценяваше колко уязвим – икономически и философски – ставаше Съветският съюз.
Началото на 80-те години на миналия век бе време на силно идеологическо напрежение между Изтока и Запада, което в немалка степен се дължеше на личните антикомунистически убеждения на Рейгън.
Междувременно горещите конфликти от Студената война се разразиха от Централна Америка до Южна Африка и Афганистан. Полша преживяваше почти три години военно положение на генерал Ярузелски. В цяла Западна Европа редовно се провеждаха стотици, дори хиляди демонстрации за едностранно разоръжаване и срещу ядрените оръжия, особено през интензивната есен на 1983г., когато страните от НАТО разположиха американските ракети Pershing, за да се противопоставят на съветските SS-20. Иронията е в това, че самият Рейгън искаше да премахне ядрените оръжия и да сложи край на безумната политика на взаимно гарантирано унищожение от Студената война – известна като MAD. Както Уилям Инбодън подробно е описал в проницателната си книга „Миротворецът“, Рейгън беше разсъждаващ и здравомислещ консерватор, напълно ужасен от експертно-приетата лудост на ядрената доктрина, която властваше както във Вашингтон, така и в Москва.
Президентът, който се опитваше да изведе американската външна политика от объркания период в края на 70-те години, разбираше също, че Съединените щати са загубили инициативата срещу Съветския съюз и могат да си я върнат само чрез превъоръжаване и военна сила. Подобно на повечето консерватори, формирани от 30-те години на миналия век, Рейгън смяташе, че националната слабост пред лицето на смъртоносен противник е сигурен път към война. Мирът чрез сила изискваше първо въоръжаване, а след това преговори. Ето защо в началото на 80-те години на ХХ век за безброй милиони скептично настроени към САЩ западноевропейски пацифисти причината за конфликта не беше СССР, а онзи актьор-каубой в Белия дом. Съветската официална медия, ТАСС, се включи с пълна сила. За нея Рейгън беше „лъжец“ в „сляпа ярост“, водещ външна политика, сравнима с тази, „провеждана от Хитлер“. Като доказани майстори на агит-пропагандата, КГБ работеха извънредно, за да формират антиамериканско обществено мнение в Западна Европа. Подпомагайки активистите за мир и разоръжаване, съветските агенти влагаха огромни средства в публикации, лектори, църкви и масови митинги. Използвайки истинската обществена загриженост, движението за мир и борба с ядреното оръжие мобилизира милиони хора и доминираше в политическия диалог навсякъде. Общественият страх от ядрен конфликт беше толкова разпален, че много млади западноевропейски активисти вярваха, че призивите за мир изискват и едностранно разоръжаване. Това беше последният най-велик момент за КГБ.
Съветският съюз дори предлагаше на млади хора от Западна Европа „посещения на добра воля“ в СССР с покриване на всички разходи, за да видят отблизо страната, за която президентът Рейгън беше казал, че е „огнището на злото в съвременния свят“. Всъщност именно щедростта на съветските данъкоплатци беше финансирала и моето лично посещение „на добра воля“ в Москва, където се разхождах по Червения площад и се натъкнах на гроба на Андропов в студения следобед през февруари 1984г. Учех в Западна Германия и се бях присъединил към хилядите студенти и други млади хора, които се качваха на директните полети на „Аерофлот“ от Западен Берлин до Москва, за да прекарат там една седмица. Поглеждайки назад, днес е забележително колко голяма свобода на действие даваха съветските ръководители на своите млади посетители. Идеолозите, които ръководеха съветската пропаганда, все още вярваха, може би като пореден признак за ускоряващия се упадък на СССР, в неустоимата привлекателност на собствените си митове за социалистическия човек.
Те ни настаниха в московския хотел „Украйна“ и ни позволиха да се движим свободно из замръзналия град. Туристическите предложения включваха обичайните руски музеи, Болшой театър, универсалния магазин ГУМ и множество тематични срещи, които предлагаха страхотни руски ястия и течаща водка. Спомням си силния натиск от страна на тротоарните търговци, които се пазаряха да купят американските ми дънки. Единственото строго изискване беше да присъстваме на лекция на КГБ за американския империализъм, която се оказа изтънчена колкото комедийните скечове на популярната в близкото минало на Америка шоупрограма The Three Stooges. Въпреки че повечето от поканените бяха студенти от западногермански университети, сред стотиците хора, събрани в огромния хотел, имаше европейци от всички националности, както и африканци, азиатци, южноамериканци и дори няколко американци. От всички разнообразни разговори между младежите най-ярко си спомням, четиридесет години по-късно, как източногерманците постоянно се оплакваха колко скучен е животът им. КГБ беше провело само лека проверка при подбора на тълпата от чуждестранни гости. Някои, като мен, бяха убедени антикомунисти, просто любопитни за нашите врагове, но и повечето западноевропейци бяха не толкова просъветски настроени, колкото скептици по отношение на Америка и враждебно настроени към политиката на Рейгън. Мразовитите московски зими не бяха в състояние спонтанно да породят „Уудсток“. За повечето от нас това беше време на пораженчество, а не на идеализъм.
Добродушният антикомунист Рейгън всъщност беше този, който успя да се справи по-добре с оптимизма в иначе циничните ранни 80 години.
Той за първи път се бе сблъскал с истинската същност на марксизъм-ленинизма, когато като президент на Гилдията на актьорите през 40-те години на ХХ век се бе изправил срещу комунистическите организации в Холивуд. Комунистите добре разбираха неизчислимата стойност на проникването и спечелването на американската развлекателна индустрия, а Рейгън им противостоеше, като дори носеше пистолет и беше обект на смъртни заплахи. По-късно като политик той се изявява през 60-те години на ХХ век, отхвърляйки както контракултурата, така и вашингтонските експерти. Терминът „Дълбока държава“ все още предстоеше да се появи две поколения напред във времето, но Рейгън не сдържаше откритата си критика, когато смяташе, а това беше често, че федералното правителство води страната по грешен път.
В отговор на издигането му доминиращата медийна класа и официален Вашингтон разгърнаха значителна реторическа мощ, голяма част от която сега се намира в недигитализирани архиви, за чието обработване е необходимо старомодно проучване. Затова и по-младите консерватори в Съединените щати, формирани в продължаващата бурна ера на Доналд Тръмп, често не са наясно със смелата същност на президента Рейгън и опита му в бунтарството и разчупване на статуквото. В паралел, когато през 80-те години на ХХ век Рейгън беше в Белия дом, неговите опоненти в САЩ и Европа бяха твърдо против политиката му и отвръщаха на удара безпощадно и с безмилостни разобличения. На съветските коментатори от ТАСС не им се налагаше да измислят инсинуации срещу него, те просто можеха да копират обилните хули, публикувани в западната преса: „обичащ пушкалата каубой“, „глупендер“, „повърхностен, фалшив и плашещ“.
Дългият поход на Рейгън за засилване на антикомунизма във външните работи на САЩ набира скорост през 70-те години на ХХ век, когато той оглавява съпротивата към т. нар. разведряването между Изтока и Запада. Президентът Ричард Никсън е опозорен от Уотъргейт, но успява да утвърди тази доктрина като ортодоксална външна политика в официален Вашингтон. Фино организирано от Хенри Кисинджър, разведряването се основава на намирането на съгласие с Москва и косвено признаване на така наречената доктрина „Брежнев“, гласяща, че съветските завоевания в света се считат за постоянни. Разбира се, има и други американски политици, дори демократи като сенатор Хенри Scoop Джаксън, които критикуват политиката на разведряване на Никсън и Форд с Москва. Но нито един друг национален лидер не можеше да се мери с Рейгън по неговата решителност и визия при изготвянето на нова стратегия за национална сигурност. Никой друг високопоставен политик не е инвестирал толкова много в прекратяването на разведряването и възстановяването на американската военна сила. Рейгън знаеше, че това е най-реалистичният път към обетованата земя без MAD и променен СССР.
Най-голямото богатство на Рейгън е не само несравнимото му умение да използва трибуните, но и готовността му да понесе ожесточената лична критика, която атакуваше всичко, което казваше и правеше. Може би върховият момент в първия му мандат е речта (до голяма степен написана от самия него) пред британския парламент през 1982г., в която президентът не само философски удря съветската империя, но и предсказва предстоящата ѝ гибел:
„Това, което описвам сега, е план и дългосрочна надежда – походът на свободата и демокрацията, който ще остави марксизъм-ленинизма на бунището на историята, както е оставил други тирании, които потискат свободата и заглушават възможността за самоизразяване на хората.“
Невъзможно е да си представим, че други политици от онази епоха, които се противопоставят на разведряването, включително Збигнев Бжежински или дори самата Желязна лейди, биха заложили репутацията си на подобно изказване. С тази реторика пред една скептична Европа, в която руските войски все още стоят на Елба, Рейгън доказва своите ненадминати усет и мъдрост. И все пак речта на Рейгън от 1983г. за „Империята на злото“ е тази, която наистина го поставя в отделна класа:
„Вярвам, че комунизмът е още една тъжна, странна глава в човешката история, чиито последни страници сега се дописват. Вярвам в това, защото източникът на нашата сила в стремежа към човешка свобода не е материален, а духовен. И тъй като тя не познава ограничения, трябва да ужасява и в крайна сметка да триумфира над онези, които искат да поробят своите ближни.“
Огнената буря от реакции показа колко наивни – и исторически погрешни – могат да бъдат западните му критици. Например, Хенри Стийл Комагер, известен либерален академик и историк, рефлекторно заявява, че „обръщението на Рейгън за „Империята на злото“ е най-лошата президентска реч в американската история, а аз съм чел всички.“ Комагер обаче само изучаваше президентите, а Роналд Рейгън знаеше как да бъде велик такъв. Антикомунистическата му реторика достига до милиони хора в съветския Източен блок и дори до разочарованите граждани на СССР. Както драматично ще се покажат следващите събитията, президентът Рейгън е имал много по-дълбоки прозрения за движението на историческите сили, отколкото Комагер.
Напук на почти всички експерти в собствената си администрация, през 1983г. Рейгън обявява смелата си Инициатива за стратегическа отбрана (SDI). Съюзниците му го критикуват, а политическите му опоненти изпадат в ярост. Вестник „Ню Йорк Таймс“ за пореден път доказа колко може да греши:
„Настоявайки за противоракетна отбрана от типа „Междузвездни войни“, г-н Рейгън форсира надпреварата във въоръжаването в космоса. Въпреки това повечето учени смятат, че тя няма да може да бъде приложена на практика до края на 21-ви век. Да се посветиш на повече от скромни изследвания е невероятно разточително, все едно президентът Уилсън да бе обещал през 1919г. да изпрати човек в космоса.“
Колко далеч е бил „Ню Йорк Таймс“ в разбирането на въздействието на инициативата върху Кремъл, ще стане ясно едва когато изследователите се разровят в съветските архиви. В „Миротворецът“ Инбоден документира, че съветското ръководство е било убедено, че американската технология ще успее да разгърне SDI и да промени стратегическия баланс на силите.
Администрацията на Рейгън ще остави разнопосочни резултати в постигането на много консервативни цели, особено на вътрешния фронт, където президентът в крайна сметка ще загуби битката си срещу постоянно растящите Вашингтонски левиатан и федерален дълг. На сцената на националната сигурност обаче 40-ият американски президент спечели историческа победа както за света, така и за международната консервативна кауза, като помогна без гореща война да бъде погребан съветският марксизъм-ленинизъм. Личната непоколебимост и храброст на Рейгън в началото на 80-те години на ХХ век направиха това постижение възможно. Успех, който консерваторите навсякъде по света трябва да празнуват всеки февруари, докато духат студени ветрове.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative”
