Следя много внимателно предизборната кампания за изборите за Европейски парламент, които, ако някой не е разбрал, ще се проведат на 25 май, неделя, тази година. Тоест опитвам се да я следя, защото нея много, много я няма. Или поне с такова впечатление оставам от прегледа на печата, телевизорите и публичните изяви. Разбира се, възможно е и българските политици да са решили да слязат „на терен”, да изоставят телевизионните студия и „жълтите павета”и да търсят доверието на хората лице в лице, поемайки ангажименти и носейки отговорност. Възможно е, ама надали. С изключение на малко отразяваната обиколка на Реформаторския блок по страната и организираните срещи на още една две партии нищо не се случва. Нищо, голямо и всеобхватно нищо. Купонната система за участие в медиите не я броя, жалка показност, много често нямаща нищо общо ни с Европа, ни с избори.
Единствените истински европейски дебати до момента се случиха вчера по телевизора и то между Меглена Кунева (РБ) и Томислав Дончев (ГЕРБ). Каква е ползата от дискусия между двама представители на опозиционното дясно в България, аз, лично, не разбрах.
Никой от другите основни играчи няма интерес и желание от публична дискусия. Набляга се на организиран популизъм, показване на мускули и мирис на пот. А основният пазарен сегмент, тоест избирателят, в голямата си част хабер си няма какво е това Европейски парламент, има ли той почва у нас, и адежеба какъв е кярът от цялата работа. На българския избирател, като потребител на политическа услуга му се предлага да си купи наколенки, когато той има нужда от кисело мляко. Но тъй като никой не му е показал киселото мляко, то той съответно не знае, че то съществува, да не говорим за ползите от него. За това си взима наколенките и се опитва да ги яде на закуска, от което му остава един малко неприятен вкус в устата.
Традиционно българските политически субекти, поне голяма част от тях, разбират кампанията като едномесечен акт на показност, махане с ръчичка, целуване на бебета и прегръщане на баби. Акт, с който трябва да се съсредоточи медийно внимание по начин, който да втълпи на уважаемия гласоподавател, кой номер наколенка му трябва точно в уречения ден „Х”. За съжаление твърде малко са тези, които разбират, че кампания се прави 364 дни в годината и че единственият ден за почивка е изборният.
По-големият проблем идва от това, че масово българите не знаят за какво гласуват. Не за кого, а за какво. Различни авторитети, наложени от същите тези показни актове, създават различни грешни очаквания и настроения у публиката. Пример: „Ако ме изберете за президент, ще вдигна пенсиите”, „С влизането си в Европейския парламент ще пуснем АЕЦ „Козлодуй”, „Като депутат в Народното събрание ще увелича местата в детските градини” и т.н., и т.н. Един пъстър буламач от компетенции, откровени лъжи и глупост.
Особено тежко е положението със сегашните избори. Ще се защитават национални интереси, българските домати на три морета и Русия да поеме ротационното председателство на ЕС.
Голям грях на всички проевропейски ориентирани политици е, че не излязоха още 2001 година по страната да обяснят какво е това Европейски съюз, какво са това права и задължения. И добра, ако периодът от 2001 година до 2014 да е изпуснат, то можеше да почне да се наваксва от преди 5-6 месеца или година. Да се използва инерцията от миналогодишните избори, за да се разкаже на хората за какво иде реч. И не, това не е работа на институциите, защото институциите са политиците, другото е администрация и сграда. (Институцията е министърът на икономиката, а не министерството, то е ведомство). И то не да се обяснява в организирани в местното читалище или бакалница, на организирана от местния дерибей среща с наплашените жители. Не, това не работи. Вече толкова кампании го виждаме. Трябва да има спонтанни, истински срещи между гражданите и политиците. Дори и да не са винаги в духа на възпитанието и слънчевото настроение. От врата на врата, от пейка на пейка, от тротоар до тротоар. Политиката е работа за хората, а не, както се смята тук, средство за отделяне и разграничаване от тях.
Време е българските политици да разберат, че ако егото ти е водещо, а не общностният интерес, то политическото ти бъдеще е по-скоро тактика, отколкото стратегия. Че в съвременния свят информацията се разпространява бързо и тайните остават тайни само, докато някой има интерес от това. И че политиката е призвание, а не етикет.
Все пак, от няколко години, се забелязва и развитието и пробивът на едно поколение политици, които могат да обърнат нещата. Хора, които имат натрупан достатъчно житейски опит, могат да носят отговорност и са недокоснати от греховете на тоталитарното ни минало. Хора, които не ги е страх да са всеки ден при хората и да им обясняват разликата между наколенките и киселото мляко.
