НОВО

Ще сложи ли мюфтийството тире?

През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много...

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Жабите бик и блатото на европейската политика

Жабата бик* притежава изключително развит бащински инстинкт. След заветната победа в придобиването на правото да оплодят женската, тя снася яйцата си в неговата локва и бързо тръгва към нови подвизи, докато младия татко остава да се грижи сам за своите попови лъжички....

Има ли ваксина срещу анти-ЕС настроения?

Франция планира да замени понятията "майка" и "баща" с "Родител 1" и "Родител 2" в официалните документи. Предложението е на депутатите от партията на президента Еманюел Макрон "Република, напред". Според вносителите, идеята е формулярите да бъдат адекватни на всички...

С Макрон напред към светлото бъдеще!

В началото на седмицата френският президент Емануел Макрон представи своята визия за бъдещето на Европейския съюз. Манифестът "Европейско възраждане" бе публикуван на всички официални езици в ЕС и насочен към всички граждани на Евросъюза. Идеите, включени в документа,...

Нашето непоклатимо съвършенство

Време за четене: 3 мин.

Коментар на Теодора Духовникова по повод българското знаме на сцената на Долби Тиътър, в ръцете на Димитър Маринов и Оскарът за филма “Зелената книга”.


Прочетох толкова много и толкова крайни коментари в мрежата. Че са много е нормално. Това е нещо, което се случва, виждаме и съпреживяваме за първи път. За първи път, наистина! По повод, че са крайни- също не се изненадвам. Ние отдавна нямаме казус, по който да не сме крайни. Не само ние всъщност. Светът от скоро си се раздели трайно на две половини, а средата все още няма своя убедителен глас. Или махалото просто все още не се е успокоило, за да закове “ златната среда” – мечтата на всяко едно зряло общество.

Махалото у нас се блъска до краен предел и в двете посоки. От “О, я стига с тия комплекси, Оскарът е лично постижение и не търпи родова гордост, оскарът е за продуцентите, аман от запалените огньове на патрЕотизма”, до “Уау, това беше толкова вълнуващо, толкова хубаво ме накара да се чувствам, значи все пак наистина може, всичко може. България на три морета и на Долби Тиътър даже”.

А всъщност е просто. Можеше и Димитър Маринов да не развее българския флаг. Но го направи. Защото знаеше, че го гледаме. Че се вълнуваме. И го направи специално за нас, като един от нас, който отдавна не е сред нас, но някак емоционално (и чак, дори, прекалено сантиментално) показа , че в неговата лична, американска мечта, ние никога не сме престанали да присъстваме. Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право удовлетворено и да не се занимава с никакви флагчета. Но все пак го направи.

По същата причина, поради която Ялица Апарисио (номинираната индиано-мексиканка за водеща женска роля) не спря да говори за корените си, за това, каква изключителна възможност е в този момент да се чуе за “нейните хора”. Само че “нейните хора” никога не я обвиниха в популизъм и евтин патриотизъм. Напротив. Просто се зарадваха. Вълнуваха се за нея. И за себе си . Вълнуваха се по някакъв отвлечен, неясен и никак не пряко свързан със собствените им успехи начин. Нещо, което през всичките години единствено и само магията на киното и ултиматума на червения килим са постигали винаги, с лекота и еуфория. Постигат повод за разговор. Повод просто да ти се вдигне адреналина и да не спиш цяла нощ. Повод да се напиеш от радост. Повод утре да идеш на работа и да ти е една идея по-весело. Повод да се почувстваш, макар и неясно защо и без никаква лична заслуга една идея по-добре. Една идея по-добре от вчера. И това изобщо не е малко.

И, наистина, защо толкова много се срамуваме от комплексите си? Защото и в двата варианта – “срамувам се от българското флагче на церемонията Оскар” и “България на три морета , а вече и в Долби Тиътър” са си комплекси. И двете са комплекси.

Само дето не знам от кога комплексите станаха толкова мръсна дума. Няма здрава личност без комплекси. Нямаше да я има една цяла наука – психология на личността – ако всички се правим, че си нямаме никакви, ама грам никакви комплекси и ожесточено се подиграваме на комплексите на другия. Не знам как е това според вас, но според учебниците е патология. И проблем.

Та така. Всички имаме комплекси. Различни, но ги имаме. Аз живея с моите. Те са хиляди, от това каква жена, през каква актриса съм и нататък все по-страшно става, но да не ви занимавам . Не се гордея с тях, но се опитвам и да не се страхувам от тях. Страхувам се само от онези, които твърдят, че нямат никакви и се настървяват от комплексите на другите.

Ето това си е за страх. 

Та така. Прегръщам всички хора с комплекси! Заедно сме. И хубава поредна седмица от тъй нареченият наш живот. А на останалите – не знам, те вероятно нямат нужда от нищо. Имат своето непоклатимо съвършенство….

*Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук и публикуваме с разрешение от авторката. Заглавието е на “Консерваторъ”.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!