НОВО

Имам човек в НАП

Скандалът с изтичането на данни от НАП е на път да отмине, предвид огромният бонус за управляващите, че се случи, когато повечето от населението на Републиката е на море (на едно от трите). Същевременно, той успя да породи освен дежурните коментари и доста...

Самоубийството на Франция

Джулио Меоти е италиански журналист, редактор на Il Foglio, с публикации за GateStone Institute, FoxNews, National Review, Arutz Sheva, The Wall Street Journal и други. Автор на множество книги на тема международна политика и Близък Изток Колкото повече френските...

Либералното статукво – несъстоятелно в морализаторската си поза

Изборът на Урсула фон дер Лайен е политически факт. Срещал съм дамата като немски военен министър. Слушал съм нейна лекция. Впечатлението, което остави е по-скоро добро. Убедена визия за интегрирана европейска отбрана. С ръка на сърце трябва да кажем, че Урсула...

Темите, които ни разделят

Главният редактор на "Консерваторъ" Николай Облаков и Тодор Джонев от Informo.bg по темите, които ни разделят през последната седмица - за кампанията "Направи го сега", субсидиите, машинното гласуване и още във видеото:...

Плачем, че VW не идва, но активно гоним тези, които вече са тук

Информацията, че VW най-вероятно няма да изгради новия си завод в България, се приема като малка национална катастрофа – медиите и социалните мрежи са залети от мрачни коментари за „провалената“ ни държава. Донякъде съм съгласен с подобна интерпретация – всеки неуспех...

Социализъм или аз!

В последните дни левицата /крайна или не/ в САЩ и ЕС, и нейните медии нападнаха за пореден път най-големия си враг. Президентът Тръмп.  Разбра се, че бившият посланик на Великобритания в САЩ преди две години, т.е. при най-яростната война против Тръмп, е изпратил...

Конспирации за умни и красиви

Едно от редовните обвинения, които градските прогресивни либерали отправят към останалите е, че се хващат на всякакви конспиративни теории и налудничави интерпретации на събития и явления. По-агресивните активисти от години се опитват да брандират почти всички...

Бебето като атентат срещу правата и свободите

Вече мина достатъчно време и всички познават кампанията „Направи го сега“, известна повече като кампанията на Иван и Андрей. Тя сама по себе си е достатъчно забавна, дотам, че човек се пита дали е правена ОТ идиоти или е правена ЗА идиоти. Според мен е...

Подмененият дебат за раждаемостта

България, 2019 година. Населението е в състояние на нещо средно между демографски срив и демографска катастрофа – през последните 30 години броят му е намалял от почти 9 на по-малко от 7 милиона, като само през предходната 2018 година се е стопил с над 7%, а тази...

За новата европейска аристокрация

На първото тайно гласуване за председател Урсула фон дер Лайен беше избрана за председател на Европейската комисия. Промяната в процедурата беше направена тихомълком още през изминалия мандат. Идеята на тайното гласуване е да позволи нарушаване на партийната...

Нашето непоклатимо съвършенство

Време за четене: 3 мин.

Коментар на Теодора Духовникова по повод българското знаме на сцената на Долби Тиътър, в ръцете на Димитър Маринов и Оскарът за филма “Зелената книга”.


Прочетох толкова много и толкова крайни коментари в мрежата. Че са много е нормално. Това е нещо, което се случва, виждаме и съпреживяваме за първи път. За първи път, наистина! По повод, че са крайни- също не се изненадвам. Ние отдавна нямаме казус, по който да не сме крайни. Не само ние всъщност. Светът от скоро си се раздели трайно на две половини, а средата все още няма своя убедителен глас. Или махалото просто все още не се е успокоило, за да закове “ златната среда” – мечтата на всяко едно зряло общество.

Махалото у нас се блъска до краен предел и в двете посоки. От “О, я стига с тия комплекси, Оскарът е лично постижение и не търпи родова гордост, оскарът е за продуцентите, аман от запалените огньове на патрЕотизма”, до “Уау, това беше толкова вълнуващо, толкова хубаво ме накара да се чувствам, значи все пак наистина може, всичко може. България на три морета и на Долби Тиътър даже”.

А всъщност е просто. Можеше и Димитър Маринов да не развее българския флаг. Но го направи. Защото знаеше, че го гледаме. Че се вълнуваме. И го направи специално за нас, като един от нас, който отдавна не е сред нас, но някак емоционално (и чак, дори, прекалено сантиментално) показа , че в неговата лична, американска мечта, ние никога не сме престанали да присъстваме. Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право удовлетворено и да не се занимава с никакви флагчета. Но все пак го направи.

По същата причина, поради която Ялица Апарисио (номинираната индиано-мексиканка за водеща женска роля) не спря да говори за корените си, за това, каква изключителна възможност е в този момент да се чуе за “нейните хора”. Само че “нейните хора” никога не я обвиниха в популизъм и евтин патриотизъм. Напротив. Просто се зарадваха. Вълнуваха се за нея. И за себе си . Вълнуваха се по някакъв отвлечен, неясен и никак не пряко свързан със собствените им успехи начин. Нещо, което през всичките години единствено и само магията на киното и ултиматума на червения килим са постигали винаги, с лекота и еуфория. Постигат повод за разговор. Повод просто да ти се вдигне адреналина и да не спиш цяла нощ. Повод да се напиеш от радост. Повод утре да идеш на работа и да ти е една идея по-весело. Повод да се почувстваш, макар и неясно защо и без никаква лична заслуга една идея по-добре. Една идея по-добре от вчера. И това изобщо не е малко.

И, наистина, защо толкова много се срамуваме от комплексите си? Защото и в двата варианта – “срамувам се от българското флагче на церемонията Оскар” и “България на три морета , а вече и в Долби Тиътър” са си комплекси. И двете са комплекси.

Само дето не знам от кога комплексите станаха толкова мръсна дума. Няма здрава личност без комплекси. Нямаше да я има една цяла наука – психология на личността – ако всички се правим, че си нямаме никакви, ама грам никакви комплекси и ожесточено се подиграваме на комплексите на другия. Не знам как е това според вас, но според учебниците е патология. И проблем.

Та така. Всички имаме комплекси. Различни, но ги имаме. Аз живея с моите. Те са хиляди, от това каква жена, през каква актриса съм и нататък все по-страшно става, но да не ви занимавам . Не се гордея с тях, но се опитвам и да не се страхувам от тях. Страхувам се само от онези, които твърдят, че нямат никакви и се настървяват от комплексите на другите.

Ето това си е за страх. 

Та така. Прегръщам всички хора с комплекси! Заедно сме. И хубава поредна седмица от тъй нареченият наш живот. А на останалите – не знам, те вероятно нямат нужда от нищо. Имат своето непоклатимо съвършенство….

*Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук и публикуваме с разрешение от авторката. Заглавието е на “Консерваторъ”.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!