fbpx

НОВО

Историческата мисия на SpaceX и НАСА

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Светослав Александров гостува в сутрешния блок на БНТ. Тема на разговора бе историческата мисия на НАСА и Space X. Вижте пълното видео:...

За държавата и данъците

В неделното издание на "Имате думата" по Канал 3 гостува журналистът и автор в платформата "Консерваторъ" Михаил Кръстев. Вижте какво сподели той по темата за Държавата и данъците. Вижте пълното видео:...

При нашествието на османците към Балканите и Европа дали не е играл роля един неотчетен фактор?

Редица изследвания свързват успеха на едно общество с нивото на ДОВЕРИЕ между неговите членове. Успехът на сегашните скандинавски общества (преди да ги обхване мултикултурната илюзия), се дължи на умението им да живеят заедно, като си вярват едни други. Това ги прави...

Дефлацията като политически проблем

Основната тема след Covid-19 е свързана с тежките икономически последици. Все по-големи са страховете от идваща сериозна дефлация (спад на потребителските цени), породена от забавената икономическа активност. Макар че всеобщото мнение е, че дефлацията е много...

Китайският пир по време на чума

Докато светът е залисан в това да ограничава пандемията, свързана с Covid-19, както и икономическите последствия от нея, Китай се възползва от възникналите обстоятелства и осъществява геополитическите си цели. Последните не са нови, но т.нар. коронавирус освободи...

Напред, науката е петолъчка или лявата индоктринация в американската академия

В една идеална ситуация, политическите убеждения не би следвало да играят роля в университетите при избор на преподавател или изследовател. Но, в графиката по-долу ситуацията е далеч от идеална - във факултетите по антропология на американските университети, на всеки...

Дълбоко ли е расовото разделение в САЩ?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Никола Бушняков гостува в предаването "Свободна зона с Георги Коритаров" по "ТВ Европа". Тема на разговора бяха протестите и грабежите в САЩ, както и причините за тях. Вижте пълното видео:...

Не равни права, а равни резултати

Забравете за Флойд - aфроамериканците не са на улицата заради него. Това, което искат, не са равни права с „белите” , те ги имат, нито системата да им даде равни възможности за финансова и житейска реализация с белите, което също имат. Не равни права, а равни...

Кои са “Привилегированите”?

Редакторите в "Консерваторъ" Николай Облаков и Виктория Георгиева гостуват в "Студио Хъ" по темата за битовата престъпност и материала "Привилегированите" Подхождаме с разбиране към затрудненията с четенето на нашите либерални приятели, но показаните данни имат...

Прогресивният данък – една услуга, различни цени

Дебатът за размера на данъците и философията на облагането на доходите (плосък срещу прогресивен модел) наглед е финансово-икономически, но по същество има съвсем друга природа. Това се вижда и от аргументите на защитниците за смяна и оставане на модела - и вляво, и...

Нашето непоклатимо съвършенство

Време за четене: 3 мин.

Коментар на Теодора Духовникова по повод българското знаме на сцената на Долби Тиътър, в ръцете на Димитър Маринов и Оскарът за филма “Зелената книга”.


Прочетох толкова много и толкова крайни коментари в мрежата. Че са много е нормално. Това е нещо, което се случва, виждаме и съпреживяваме за първи път. За първи път, наистина! По повод, че са крайни- също не се изненадвам. Ние отдавна нямаме казус, по който да не сме крайни. Не само ние всъщност. Светът от скоро си се раздели трайно на две половини, а средата все още няма своя убедителен глас. Или махалото просто все още не се е успокоило, за да закове “ златната среда” – мечтата на всяко едно зряло общество.

Махалото у нас се блъска до краен предел и в двете посоки. От “О, я стига с тия комплекси, Оскарът е лично постижение и не търпи родова гордост, оскарът е за продуцентите, аман от запалените огньове на патрЕотизма”, до “Уау, това беше толкова вълнуващо, толкова хубаво ме накара да се чувствам, значи все пак наистина може, всичко може. България на три морета и на Долби Тиътър даже”.

А всъщност е просто. Можеше и Димитър Маринов да не развее българския флаг. Но го направи. Защото знаеше, че го гледаме. Че се вълнуваме. И го направи специално за нас, като един от нас, който отдавна не е сред нас, но някак емоционално (и чак, дори, прекалено сантиментално) показа , че в неговата лична, американска мечта, ние никога не сме престанали да присъстваме. Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право удовлетворено и да не се занимава с никакви флагчета. Но все пак го направи.

По същата причина, поради която Ялица Апарисио (номинираната индиано-мексиканка за водеща женска роля) не спря да говори за корените си, за това, каква изключителна възможност е в този момент да се чуе за “нейните хора”. Само че “нейните хора” никога не я обвиниха в популизъм и евтин патриотизъм. Напротив. Просто се зарадваха. Вълнуваха се за нея. И за себе си . Вълнуваха се по някакъв отвлечен, неясен и никак не пряко свързан със собствените им успехи начин. Нещо, което през всичките години единствено и само магията на киното и ултиматума на червения килим са постигали винаги, с лекота и еуфория. Постигат повод за разговор. Повод просто да ти се вдигне адреналина и да не спиш цяла нощ. Повод да се напиеш от радост. Повод утре да идеш на работа и да ти е една идея по-весело. Повод да се почувстваш, макар и неясно защо и без никаква лична заслуга една идея по-добре. Една идея по-добре от вчера. И това изобщо не е малко.

И, наистина, защо толкова много се срамуваме от комплексите си? Защото и в двата варианта – “срамувам се от българското флагче на церемонията Оскар” и “България на три морета , а вече и в Долби Тиътър” са си комплекси. И двете са комплекси.

Само дето не знам от кога комплексите станаха толкова мръсна дума. Няма здрава личност без комплекси. Нямаше да я има една цяла наука – психология на личността – ако всички се правим, че си нямаме никакви, ама грам никакви комплекси и ожесточено се подиграваме на комплексите на другия. Не знам как е това според вас, но според учебниците е патология. И проблем.

Та така. Всички имаме комплекси. Различни, но ги имаме. Аз живея с моите. Те са хиляди, от това каква жена, през каква актриса съм и нататък все по-страшно става, но да не ви занимавам . Не се гордея с тях, но се опитвам и да не се страхувам от тях. Страхувам се само от онези, които твърдят, че нямат никакви и се настървяват от комплексите на другите.

Ето това си е за страх. 

Та така. Прегръщам всички хора с комплекси! Заедно сме. И хубава поредна седмица от тъй нареченият наш живот. А на останалите – не знам, те вероятно нямат нужда от нищо. Имат своето непоклатимо съвършенство….

*Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук и публикуваме с разрешение от авторката. Заглавието е на “Консерваторъ”.

Споделете чрез

Предишен

Следващ