НОВО

Бизнес, цигари и оркестърът да свири

Новото десетилетие започна ударно, с опити за национализация на цели индустрии и наливане на един милиард лева в спуканата тръба на държавното водоснабдяване. Пейзажът доукрасяват други проблясъци на политическия гений, като връщане на трудови войски, забрана за внос...

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Наследството на Източния въпрос

Време за четене: 7 мин.

Източният въпрос се появява на политическата сцена след Карловицкия мир от 1699 г., според който Османската империя изгубва голяма част от своите владения в Украйна и днешна Русия. От тази епоха започва бързият упадък на турската държава и се повдига въпросът за нейното съществуване и съответно – за нейното наследство. Съперничествата между Великите сили за влияние, надмощие и разпределение на това неоткрито наследство обуславят развитието на Източния въпрос през XVIII и XIX в. Великите сили от Европейския концерт ще отслабват Османската империя, но без да я унищожават, тъй като не могат да постигнат споразумение за подялбата на обширните й територии. Така, често организирани в групировки, според временното съвпадение на интересите им на Изток, те понякога ще късат части от нея, а друг път ще я спасяват и подкрепят точно преди да пропадне в бездната на анархията; ще се блокират взаимно, за да не вземе съперникът лъвския пай от османското наследство. За целите на настоящия труд, ще се занимаем предимно с европейските измерения на това наследство, като азиатските и северноафрикански такива ще бъдат споменавани само доколкото е нужно за цялостно добро разбиране на процесите.

Събуждането на Източния Въпрос, Заглавна страница на « Le Petit Journal » от 18 октоимври 1908 г.

В своята открита и остра фаза, Източният въпрос навлиза след Кючук-кайнарджинския мир от 1774 г. Той е резултат от една победоносна за Русия война, след която започва да расте руското надмощие в източните работи. Руското влияние започва да се чувства особено силно, след като се открива борбата на балканските християни за освобождението им от турско иго, които поради племенни и религиозни връзки търсят подкрепата на руските царе. Русия, разбира се, преследва свои добре разбрани интереси подкрепяйки техните освободителни движения. Тя има нужда от излаз на южно море за своите търговски цели. Западните сили, в противовес, действат по-скоро като стабилизиращ фактор в полза на Империята, за да блокират руската експанзия на юг. В точката на Цариград се пресичат руските и английски интереси. Англия не може да допусне настаняването на Русия на юг, защото предпазва пътя си към Изтока и богатите си индийски колонии. Тези действия на Западните Сили забавят освобождението на балканските народи, но същевременно, по силата на обстоятелствата, им обезпечават съществуване в рамките на самостоятелни държави, като отнемат на Русия възможността да анексира директно териториите им, както се случва с редица румънски, унгарски и славянски области през XVIII век.

След постепенното освобождение и укрепване на балканските държави, през 1913 г. настъпват големи промени. Турските владения в Европа са сведени до минимума, необходим за защитата на Цариград и Проливите. Новото положение на Балканите не донася обаче нито чаканото от толкова време освобождение на всички потиснати народи, нито необходимото успокоение. В много случаи едно робство е заменено с друго, а това води нови борби и размирици. Към борите, които Великите сили водят на полуострова, се добавят, в особено остра форма и борбите на балканските държави. Източният въпрос, вместо да бъде ликвидиран, навлиза в една по-остра и по-опасна за мира в Европа фаза. Принципът за самоопределение на народите е нарушен дълбоко и поради това мирът е заплашен дори повече, отколкото в предходни епохи.

Източният въпрос в класическия си вид приключва с края на Първата световна война. Англия е големият победител. Османската империя изчезва от картата. Цариград е окупиран. Европейската част на империята е окончателно поделена между Балканските държави, с изключение на един малък участък. Азиатската ѝ част е поделена между Великите сили. В анадолските провинции на някогашната многонационална империя, се заражда една съвременна, светска, еднонационална държава – Турската република, която тогава прави всичко възможно да се разграничи от асоциациите с бившата Османска империя.

Източният въпрос приключва, но отзвукът от него, или по-точно от начинът на неговото разрешение, продължава да носи своите последици през следващото столетие, до наши дни. Той не намира естествено разрешение. За да илюстрираме, нека направим едно сравнение между балканските държави на тяхната малка „шахматна дъска“ и Великите сили. Балансът между Великите сили е вид естествено решение. В следствие на кръвопролитни войни между независими и сравнително сходни като тежест субекти, те достигат до едно равновесие. Решенията, които получава Източния въпрос са от друг характер. Голямата разлика е, че Великите сили кръстосват интересите си в повечето случаи на чужда етническа територия – в случая на Източния въпрос, територията на балканските народи. В случай на провал на дадена интервенция, или екпазионистична инициатива, Великите сили  се прибират, реорганизират и се подготвят за следващото раздаване на картите. Това не е така при малките им „клиенти“, обезкървявани и дерзаещи да получат своята легитимност и национално обединение. Обикновено техните територии стават арена на чужди сблъсъци. Така съревнованието на Великите сили използва балканските държави, като „клиенти“ на една, или друга Сила, на една, или друга групировка от сили. Балканските държави са насочвани, контролирани и закономерно, естественото състояние на интересите им се изменя, за да съвпаднат те с интересите на съответната Сила „покровител“. Като въжеиграчи, те се опитват да достигнат до естествените си стремления, единствено през сътрудничеството с определена Сила, или група от Сили, което неминуемо води до изкривяване на получените резултати и несъответствие със стремленията им.

Плодовете на такова разпределение на османското „наследство“ са плачевни за „наследниците“.

Сърбия, на пръв поглед реализирала националните си стремления, излиза неестествено уголемена и под формата на една федеративна Югославия, обречена да се разпадне сред пламъци и кръв поради собствените си вътрешни центробежни сили, дължащи се на прекалено нехомогенното й население и потисническа доминация на сръбския етнос. Гърция, претърпяла собственото си национално крушение, завинаги отхвърлена от Мала Азия, е обречена на дълги десетилетия вътрешни раздори, преврати и граждански междуособици. България се намира неестествено смалена и с прекършен национален дух след неимоверните усилия и жертви, които полага за да постигне едно неосъществило се национално обединение. Единствено Румъния постига задоволителни резултати, които съумява да съхрани, но тя не е същинска балканска държава. На Балканите никой не е доволен от разрешенията на Източния въпрос и следващите конфронтации отново са само въпрос на време. В Мала Азия и Кавказ, Грузия и Армения са директно присъединени към Съветския съюз, а Северноафриканските провинции на Османската империя се превръщат в колонии на Великите сили, с всички последици, които една колонизаторска политика влече.

Тъй като външната политика на всяка държава се определя на първо място от нейното географско разположение, а то не се променя, Силите, чиито интереси се кръстосват на Изток остават същите, макар и с различни имена и променена форма на държавно управление, отговаряща на конюктурата на времето. По време на Втората световна война, Англия, Германия и Русия не закъсняват да влязат в нов етап на своето съперничество. Балканските държави отново заемат местата си в редиците на съответните коалиции, понякога насилствено. Този път обаче големият победител е Русия. Англия губи своята империя, Германия, разделена на две, се възстановява в следващите петдесет години, а Америка, макар и да изглежда като победител, ще посвети следващите петдесет години на нова война от друг характер. В новия, биполярен свят, балканските държави отново са разпределени в един, или друг лагер на Велика сила. Те отново са обект, а не субект на решенията на Изток. Отново са в неестествени етнически и културни граници и въглените на конфликтите продължават да тлеят. След разпадането на биполярния свят, Югославия се разпада след поредица от етнически междуособни конфликти. Победоносният Запад приема в редиците си балканските държави, които са били в противниковия лагер. Те обаче, за съжаление, вече са в голямата си част аморфни и изтерзани общества, загубили чувство за общност и посока след превратностите на предходните епохи.

Днес, когато изглежда че светът излиза от глобализацията, а развитите обществата са добре забравили ужасите на войната, живеем в многополюсен модел, в който се наблюдават популистки уклони, не без паралел с периодите преди двете световни войни. Доза консерватизъм и широко приложение на тестът на “the reasonable man“, познат от английското право и заключен в отговора на върпосът „Как би реагирал в дадена ситуация един член на обществото, който е разумен и отговорен глава на семейство и собственик?“ изглеждат крайно необходими. Регионалните Сили на Балканите са Русия, Турция и отстъпващата Америка, а балканските държави, с малкото население, което им е останало, отново начеват своят „jeu de basule“ между евентуалните си покровители. Ако си позволим спекулация с бъдещето, не изглежда изключено, сферите на влияние, които няма да закъснеят да се обособят на полуострова, да бъдат поделени между Русия и Турция. А България, както винаги, поради своето географско местоположение, е по средата.

И така, макар Османската империя да изчезва, Източният въпрос продължава да съществува, тъй като той не е свързан само с османското владичество и битката за освобождение на балканските християни, а с ред отношения между Великите сили, балканските държави и балканските държави и Великите сили помежду им, независимо от турското присъствие в региона. Стремежът на Великите сили да придобият колкото се може повече влияние на Изток и свързаната с това безпощадна борба между тях; взаимните борби между балканските държави за надмощие и първенство на полуострова, това са факторите, които са смущавали, смущават, а по всичко личи, че и за в бъдеще ще смущават мира и спокойното развитие на народите в югоизточна Европа.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!