fbpx

НАТО, Тръмп-Путин и прегрупирането на света

Време за четене: 13 мин.

В сряда и четвъртък тази седмица (11-12 юли – бел. ред.) в Брюксел се проведе среща на върха на държавите от НАТО. Имаше заплахи за напускане, имаше залитания в пряк и преносен смисъл, но в крайна сметка всички решиха, че съюзът е по-силен от всякога и добре че е така, защото точно такъв ни е нужен той в точно този исторически момент. Срещата просто потвърди едно банално заключение – светът вече не е същият, не е онзи свят, който познаваме от края на XX и началото на XXI век. Мисленето се промени, политиките са други, прегрупираха се и световните центрове на могъщество.

Може ли България да избира и ако може какво да избере?

За да си отговорим на този въпрос, първо нека разгледаме предисторията. Въпреки предварителната декларация, която подписаха ЕС и НАТО и която беше пълна с цветя и рози – от борбата с тероризма до ролята на жените – срещата всъщност беше между Европа и Америка. Официалният дневен ред включваше укрепването на трансатлантическите връзки, повишаване на оперативния капацитет, укрепване на сътрудничеството между НАТО и ЕС и противоречията между НАТО и Тръмп с почти ежедневното му мърморене. И между другото, си е прав човекът, защото той е президент на Съединените щати, а не на света.

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск не издържа това мърморене и след подписването на декларацията усмихнато каза: „Скъпа Америка, ценете съюзниците си, все пак нямате толкова много“. Той каза, че Европейският съюз харчи повече за отбрана, отколкото Китай или Русия, поради което е най-надеждният съюзник на Щатите.

Нищо подобно! – избухна вестник „Уошингтън екзаминър“. – най-добрите съюзници на Америка са Великобритания, Австралия и Япония!

Види се, Щатите вече броят Великобритания за нещо различно от Европа или поне от Европейския съюз, въпреки че все още тя е негов редовен член. Освен това – продължава вестникът, – вашите разходи за отбрана са големи не за друго, а само защото заплатите на военните ви са високи, а не мизерни като на руснаците. Не харчите за техника, не инвестирате в модерни техноогии! Европа няма танкове и артилерийски платформи, за да спре руските бронирани колони, нямате разузнаване, нямате авиация, къде сте тръгнали без нас! На всичкото отгоре – завършва „Уошингтън екзаминър“ – Европейският съюз е станал „роб на Русия заради стратегията на Москва за енергийно изнудване. Ангела Меркел предпочете евтините доставки на газ пред стабилността на Централна и Източна Европа, като одобри строителството на газопровода „Северен поток 2“. И са си прави американците да ги говорят тези неща, защото излиза леко грозно: вие ще ни пазите от Русия, ама ние ще си връткаме далаверка с нея, щото сме лакоми… хайде да не казвам какво!

Цялата тая история се развива на пъстър фон: Тръмп иска да се меси в Афганистан; набира сили търговска война между Щатите и Китай; чуваме американският президент да казва, че е сигурен, че срещата му с Путин на 16 юли ще бъде по-лека от срещата му с Европейския съюз.

Въпреки че в дневния ред на срещата в Брюксел няма обособена тема за отношенията с Русия, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг определи тази тема като „червена линия през цялата дискусия“. Предварително запитан от вестник „Московский комсомолец“ за „руската тема“ по време на срещата, експертът по европейска сигурност Дмитрий Данилов посочи, че ключовият въпрос остава как да се постигне баланс между възпиране и диалог, както, разбира се, и въпросът за разширяване на Алианса с членството на Украйна и Грузия и с поканата, която се очаква да получи Македония.

Фонът става още по-пъстър, като погледнем и разногласията между страните-членки по въпроса за присъствието на САЩ в Европа – например Полша упорито се стреми за постоянно присъствие на американски войски в Европа и преди всичко в Балтийския регион, докато има и по-сдържани страни, които подкрепят изпълнението на източните планове на НАТО, но не искат това да вреди на диалога им с Русия.

Ето защо, мисля си, нещата ще станат много по-поносими, ако Европейският съюз организира свои общи въоръжени сили и приеме единна военна доктрина. Да заприлича малко от малко на държава, защото срещу себе си няма някакви аморфни и обтекаеми съюзи, а строго централизирани системи. В края на краищата нали никой не крие, че Европейският съюз дълбоко в себе си е мечта за възраждане на славните време на Римската империя?

Кои са днес световните центрове на могъщество? Как са групирани и къде да се насочим ние?

От всичко казано покрай срещата на НАТО, като центрове на могъщество се очертават Европейският съюз, Съединените щати, Китай и Русия (с известни уговорки за последната, ако се гледат статистическите данни). Как да бъдат групирани? Естествено, най-добре е християнските държави да се държат заедно, пък другите да се оправят както искат. Това обаче едва ли ще стане някога, защото не виждам как Русия ще склони да бъде член на ЕС и НАТО, или пък как Щатите ще се навият да са член на нещо по рецепта на Русия и различно от НАТО.

При това положение остава да видим Русия доколко ще се сближи с Китай, Китай доколко ще се скара с Америка, Англия колко далеч ще отплава от Европа и как ще оцелее Ангела Меркел между руския газ и арабско-африканската работна ръка, която до този момент май е само потребител на социални услуги.

Как да се държи България? При едно обтягане на отношенията между ЕС и Съединените щати България би могла да остане верен член на Съюза, но би могла да избере и ролята на лоялен военен партньор на Америка в Черноморския регион. За това решение със сигурност голямо влияние ще окаже и състоянието на отношенията ни с Турция – отскоро президентска република, която никой не знае накъде ще тръгне – към Европа ли или към нещо неназовимо.

При едно обтягане на отношенията между ЕС и Русия България би могла да следва политиката на Вишеградската четворка, но би могла да опита и ролята на посредник в отношенията с Русия. Това е заветна мечта на президента и на опозицията.

Що се отнася до Китай, напоследък и с тях сме големи приятели и партньори (доколкото будката за пълнене на запалки може да е партньор на Нефтохим), ето, даже и кариерата на Лиляна Павлова май ще тръгне натам.

И така, кой курс да държи България: Европа, Щатите, Русия или Китай?

За Китай да не говорим! Те са друга вселена със загадъчна логика. Дори и Лиляна Павлова не може да ни сроди с тях.

Щатите са прекалено протестантски, културата им е различна. Вярно, добри партньори са, добри съюзници. Но са прекалено далеч, а пък ние сме твърде назад в листата с приоритетите им. Не дай Боже да се наложи да ни спасяват, когато в момента имат по-важна работа – ще се усмихнат, ще свият рамене и с ялтенския акцент на Франклин Рузвелт ще кажат: Sorry!

Русия винаги е гледала на нас като на аванпост към Европа и Беломорието. А аванпостовете падат първа жертва в името на голямата победа. Вярно, с Русия ни свързва Православието и това е важно. Но православието е прекалено небесно, за да бъде бъркано с политиката, пък и най-православната страна, класическата православна страна – Гърция – е член на ЕС заедно с България, Румъния, а в недалечно бъдеще – с Македония и Сърбия. Казват, че ни свързва и славянството, но славянството е само езикова общност. На езици, спадащи към групата на славянските, говорят народи с най-различни култури и история. Кой е общият знаменател между руснаците, поляците и хърватите?

Мястото на България е в Европа, която понастоящем се олицетворява от Европейския съюз. Да оставим настрана ценности, история и култура. Най-важното е, че Европа осигурява и гарантира свободата повече от всички останали. Да, повече даже и от Америка, която от доста време е една по-скоро полицейска държава. Свободата е важна, за да осъществим себе си. Човек трябва да е свободен, за да прави изборите, по които после ще бъдат съдени делата му.

Имаме ли веднъж свободата, вече вътре, между нас си, ще решим какво да я правим. Забележете, че в крайна сметка всички възражения срещу ЕС (което далеч не е Европа) са заради израждането на идеала за свободата. Тъй както гейовете присвоиха за себе си дъгата на Завета между Бог и Ной, така и думата „свобода“ (Libertas, libertatem) беше окупирана от най-ревностните врагове на свободата.

Но именно заради свободата, ние нито ще предадем Европа, нито ще се откажем от нея. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Срещата Тръмп-Путин

Колкото по-малко е осведомен един човек по даден въпрос, толкова по-охотно е готов да го разисква. Най-задълбочени и люти спорове водим по теми, за които не знаем нищо. Да вземем изпълнителната власт. От това, което ежедневно се случва там, до медиите стига миниатюрна част. А частта, която стига от медиите до нас, простите граждани, е още по-миниатюрна.

С риск да ме наречете солипсист, ще кажа, че да анализираме срещата между Тръмп и Путин е отчаяна работа. Ние даже не можем да анализираме самата нея, а само пресконференцията, която е съвсем отделен жанр. На нея всеки казва това, което иска да се чуе. Какво ще се говори на пресконференцията е решено много преди да се състои самата среща и то може изобщо да няма нищо общо със същинските разговори, но пък и на никого не му пука. Така е. Поради липса на достатъчно информация ние не можем да коментираме срещата между Тръмп и Путин, но нека все пак опитаме, пък да видим до какви изводи ще стигнем.

След пресконференцията върху американския президент се изсипаха тежки обвинения и то не само от традиционните му политически опоненти (от които не може и да се очаква нещо друго), но и от неговите си хора в Републиканската партия. Причината е, че както отбеляза Илиян Василев, Тръмп показа неуважение към елитите и постави под съмнение какво е допустимо и какво не е допустимо да се говори според техния кодекс. Беше обвинен, че се обръща против своите и не прави разлика между разправиите вътре в семейството и онова, което може да се говори пред всички. Най-силният аргумент беше позицията му към руските хакери по време на изборите през 2016 г. Тръмп сложи на равна нога в своето непредсказуемо сърце становището на собствените си 17 разузнавателни служби и голата дума на Владимир Путин. Именно заради това бившият шеф на ЦРУ Джон Бренън го нарече предател, а съпартиецът му и бивш кандидат за президент Джон Маккейн определи срещата му с Путин като „позорно изпълнение“ и унижение пред тиранин.

С две думи, Тръмп беше обвинен от своите, задето е забравил, че Русия е враг и е тръгнал да флиртува с нея, подарявайки ѝ световно внимание, както малко по-рано го беше подарил на Северна Корея.

На какво се раздели светът? На леви и десни? На либерали и консерватори? На това също, безспорно, но се раздели най-вече на хора готови да се разделят със статуквото (износ на демокрация, край на историята, социална държава) и такива, които все още ги е страх от неизвестността.

В този ред на мисли излиза, че именно консерваторите са революционерите, защото именно те искат коренно да променят текущия свят. Объркана работа… Добре че ги има мислители като Николас Гомес Давила, за да въведат понятието „реакционери“ и като Гилбърт Кийт Честъртън да кажат: „Историята може би не познава нито една „революция”. Събитието, което в действителност се отбелязва, винаги е контрареволюция. Хората винаги са въставали срещу предишните въстаници, като често са се разкайвали за последното въстание“ („Св. Тома от Аквино – Немият вол“).

Проф. Калин Янакиев веднага излезе с теория (между другото „теория“ на гръцки е същото като „спекула“ на латински – наблюдение, съзерцание, – но да не се отплесваме). Според него налице е една конструкция, която той нарича „политически континент Евро-Атлантика“, и която е започнала от 1945 г, та чак до днес. Това е, грубо казано, модерната технологична и до голяма степен протестантска цивилизация, цивилизация, която експортира в други страни либералната демокрация като най-съвършена форма на обществено устройство. Според проф. Янакиев Доналд Тръмп по силата на своята унаследеност не принадлежи нито на себе си, нито даже на своята страна, защото тя, страната му, е поела тежки ангажименти към света и е редно да си ги спазва. Тръмп не може да е просто президент на Америка, което е тъй логично; Тръмп е длъжен да е президент на света или поне на онази негова част, която исторически и политически произхожда от Британската империя.

За да обобщи всичко това, левият „Гардиън“ каза: „Тръмп ни води към един по-насилствен и тъмен свят“. Майко мила!

Противниците на екстравагантното схващане, че от Доналд Тръмп се очаква да бъде президент на света, казаха: „Той е президент на САЩ и именно този патриотизъм трябва да определя действията му, а не някакъв глобализъм, маскиран като патриотизъм. Той не е длъжен никому“. Следвайки тази логика, Калин Манолов написа: „По-добре империите да си говорят, отколкото да воюват“. На това мнение застанаха и коментатори като Мартин Табаков и Тончо Краевски, колкото и да се разграничават от наивната романтиката на Манолов. В крайна сметка, според всички, Путин и Тръмп нямат амбиции да договарят нови сфери на влияние, което за нас, българите, е чувствителна тема, защото знаем как „свободният свят“ се отнесе към нас в Ялта през февруари 1945.

Калин Манолов има едно много ценно наблюдение – че „западняците“ са били глезени в продължение на 60 години от „социалната държава“, която никога не е била реалност, а само обещания и прехвърляне на ангажименти от управляващи към опозиция и обратно, с надеждата някой друг да плати сметката. Сметка безумна и извън всякаква логика и всякакъв здрав разум.

Има и други теории (спекулации). Например, че Путин има снимки на Тръмп с девойки и го изнудва. Или пък че целта е да се помогне на Израел да изолира Иран от Сирия. Виждате ли какви фантоми могат да се родят в главата ви, когато нямате достатъчно количество надеждна информация? Вярно ли е? Не знаем! Иначе нямаше да са фантоми…

Успокоителното е едно – че според всички коментатори и наблюдатели (на пресконференцията, защото няма какво друго да наблюдават), стратегическите цели на Тръмп и на Путин са коренно различни, което прави невъзможен един евентуален стратегически съюз между тях двамата. Макар че кое точно му е успокоителното на това – аз не знам.

Преди няколко години имах дръзновението да се обявя против някои заключения на Самюъл Хънтингтън, но сега виждам, че е бил прав – цивилизациите търсят своето място в съвременния свят и безапелативно преразглеждат всякакви утопии за „глобалното село“, „края на историята“ и т.н. И сякаш цивилизациите са точно тези, които чертае той. Моите възражения бяха към това, че Западната цивилизация се разглежда като различна от Православната, докато според мен християнската цивилизация не бива да се дели. Но очевидно народите и държавите мислят друго. И сигурно са прави.

В момента не се случва нищо неочаквано. Просто се случва това, което отдавна очакваме – светът се променя; променя се отношението към ценностите; хората виждат, че някои на пръв поглед примамливи схващания са достигнали до необратима уродливост, и се отвръщат от тях (оттам и думата „отвращение“); махалото спира за миг в горна мъртва точка и се устремява, шеметно набирайки скорост, към противоположната мъртва точка. Какво ще се случи по пътя? Кой с кого ще се скара, кой с кого ще воюва, кой с кого ще се съюзи и за колко време – това не е толкова важно и не си струва да се гадае.

Важното е да разберем, че светът най-после се променя и Истината се отърсва от натрупаните върху нея в продължение на повече от половин век заблуждения. Нека се върне нормалността. Нека човешките закони да се съгласуват отново с природните закони. Да, ще има недоволни, ще има хора, които ще трябва да се простят със сладки неща – сладки, но незаслужени. Но в крайна сметка светът ще се почувства така, сякаш току-що е взел душ. Пък после да става каквото ще. Дали светът е приятно място? Може да бъде, но не задължително. Щастието е привилегия, а не право. Според някои животът също, но да не изпадаме в крайности – правото на живот е регламентирано и общоприето.

Та, така. Срещата между Тръмп и Путин беше съвсем нормална – когато Щатите са решили да водят търговска война с Китай, отношенията с Русия са важни, а пък такива като България да го д… Млъкни, сърце! Но срещата е важна и за това, че показа завоят, който е тръгнал да прави светът. Освежителен завой. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация (част 1) (част 2)

Споделете чрез

Предишен

Следващ