Вчера се отбелязoха 29 години от подписването на договора от Маастрихт през 1992г. Числото е хубаво, наистина, поради факта, че в юдейската традиция по канон човек може да започне проповядва и да е равин на тази възраст. Не случайно и Христос започва да пропявадва на същата възраст. А договорът от Маастрихт ни проповядва хубави неща, като единството на Европа и важността за укрепването на съюза. Уви, 29 години по-късно като, че ли евроскептицизма ни води с една обиколка. Ако не друго, поне тази пандемия ни показа, че прагматизма и индивидуалния държавен интерес продължават да са на преден план в международната политика. Повод за това напомняне стана изказването на министъра на икономика на Германия, който заяви, че няма да обвързва проекта за газопровода “Северен поток” 2 с казуса за освобождаването на Алексей Навални. Не може да се сърдим на Германия. Както когато Фолксваген реши посред “политическата буря” между Турция и Германия да инвестира в построяването на завод в Измир (чиято съдба така и не ми е станала известна към днешна дата), така и сега държаваният интерес предвещава, че Германия ще подходи в стил Третия райх преди 1941г., когато СССР и Германия традиционно са имали силни икономически отношения, като контрапункт на Франция Великобритания. Разбира се, сега действителността е различна. ЕС е подчинен до голяма степен на френско-германския съюз, а Великобритания логично напусна съюза следвайки добрата своя стара призма, че френско-немския съюз изолира Обединеното кралство. Брекзит беше въпрос на време, според мен.
Не трябва да забравяме, че и когато става дума за инфраструктура и много пари обвързани с лобистки интереси, въпросът за човешките права и това дали трябва да се прави бизнес с диктатори, започва да се пречислява към дребния шрифт. Лобито на Газпром в Германия е доста силно. Още от времената, когато бившият немски канцлер Герхард Шрьодер беше в борда на директорите на Газпром. Подписаните вече договори с руснаците за “Северен поток 2” имат и доста тежки клаузи и неустойки при нарушаване, а отделно от това изглежда за първи път от доста време насам в германското външно министерство сметките излязоха накриво, поради факта, че немците очакваха, че президента Байдън ще е по-склонен да си затвори очите за “Северен поток 2”. Сметките излязоха криви след като стана ясно, че новият държавен секретар на САЩ Антъни Блинкен няма да свали санкциите от фирмите участващи в проектите “Турски поток” и “Северен поток 2”, които предишният държавен секретар Майк Помпео инициира.
От гледна точка на международното право Германия постъпва правилно не нарушавайки договорите си с Русия, но от гледна точка на моралното право и въпроса дали трябва да се търгува и прави бизнес с хора като Ердоган и Путин, като че ли немците абдикират от своята роля да са моралният стожер на ЕС. Тази роля, като че ли инстинктивно се подари на Франция, която спечели адмирациите на Запада със своят силен отговор в защита на свободата на словото и срещу радикалния политически ислям. Даже нещо повече, колкото повече наближават изборите във Франция, толкова повече се вижда упоритият флирт на президента Макрон с избирателите от по-десния спектър във френското общество. Осъдителните коментарите на Макрон относно цензурата наложена от Туитър и Фейсбук върху Тръмп и други десни политици, като че ли му спечели доста симпатизанти в ЕС.
Но какво да говорим, като че ли този сценарии вече се е разигравал. Заявката на Байдън, че “Америка се завърна” означава автоматично, че Германия прагматично ще се капсулира затваряйки се в пашкул, който се подготвя за нов канцлер. Ерата на Меркел е към своя край, но вместо той да бъде отбелязан с подвиг в лицето на това да се покаже среден пръст на Путин и крадливите олигарси около него, немското правителство предпочете да завещае спокойно и балансирано външно статукво на следващия канцлер. Дали това ще изиграе добра или лоша шега тепърва ще видим, но едно е ясно. Заради такива постъпки в Москва и Пекин много хора гърмят шампанско и изпращат палави усмивки, а сигналът, който ние изпращаме е, че политическата ни класа на европейско ниво не е на нивото на Чърчил и Тачър, а по-скоро на това на Деладие и Чембърлейн, упорито вкопчили се в синдрома на Мюнхен 1938г. Лесните времена на 90-те наистина родиха слаби лидери, дано днешните времена произведат по-силни и смели такива.
