От край време в устата на политиците от всички страни са инвестициите и как те щели да създадат работни места. Или най-малкото определени работни места. За всеки случай инвестициите ни се представят като панацеята, която ще затрие безработицата и ще отприщи животинските бесове в една икономика. Нищо не може да бъде по-далеч от истината.

На първо място инвестициите не служат за отваряне на работни места. Тяхното предназначение е да повишат производителността на цялата икономика без значение колко хора работят в нея. С други думи  – доходите на хората или откриването на по-висококвалифицирани работни места. Нетният брой новооткрити работни места обаче се влияе от съвсем друго.

Различни са причините защо заетостта в едни страни е по-висока, отколкото в други. Основната обаче е свързана с цената на труда в производствения процес, спрямо цената на капитала – машини, земи, енергия и пр. И двата фактора се съпоставят към съответната си производителност.

Практиката показва, че цената на капитала към производителността му не се различава съществено в различните точки на света. Износът и вносът решават проблемите с различните цени. При цената на труда обаче това е по-трудно.

Основната причина е, че различните държави имат различни регулации на своите трудови пазари – от държавно определяната минимална работна заплата в България до изцяло свободното договаряне между синдикатите и работодателските организации на заплащанията в Германия. В зависимост от това колко допълнително разходи на работодателите тези регулации добавят, толкова по-нарушено ще бъде търсенето и предлагането на служители и работодатели съответно. С други думи – по-малко желаещи да стават бизнесмени и предприемачи = повече служители, желаещи да работят, но без да има начин.

И неслучайно толкова голяма е разликата в заетостта между България (в проценти в ляво) и страната в Г-20 с най-либерализиран трудов пазар – Великобритания (в дясно), въпреки по-високите заплати там:

Даването на инвестициите като решение на проблема за безработицата е прах в очите от страна на политиците, защото така прикриват истинските реформи, които трябва да се извършат. А те нямат желание да ги прокарат заради клиентелизма, в който е обвито естеството на тяхната работа. Най-малкото, защото синдикатите са сред най-големите дарители в избирателните кампании в много страни.

Когато решава да произвежда нещо, един бизнесмен може да избере дали да го направи, наемайки работник или закупувайки/разработвайки машина. Няма нищо по-лесно на света от назначаване на работник и освобождаването му, ако времената се влошат. При машините е доста по-проблематично, защото се износват, обезценяват и се продават при голяма отстъпка като втора ръка. Поради тази причина естественият наклон при бизнесмените е да наемат толкова много хора, колкото пазарът им позволява.

И от тук следва изводът, че естественото състояние на една икономика е с много ниска безработица (2-3%). Едва при наличие на изкуствено наложени регулации от горе по властовата линия може да има дисбаланси в трудовия пазар (7-10% и нагоре).

Един скорошен пример по учебник е Сиатъл – градът в САЩ с най-висока минимална работна заплата. За да контрират вредния закон, редица вериги за бързо хранене започнаха ускорено да въвеждат роботи, които правят храната вместо да немат работници, които в повечето случаи досега бяха юноши и студенти, които придобиваха първите си трудови навици в живота. По този начин се задълбочава неравенството – собственици на роботи, клиентите им, но без работниците им, които друга квалификация нямат.