Идеологическите бесове се пренасят през култури и територии, прекосяват граници и цивилизационни различия, понякога пристигат със закъснение, но когато се вселят в едно обществено тяло, симптомите много бързо започват да личат.
Често се случва политически вирус, който се е развивал години в по-големия организъм да зарази и покоси по-малкия организъм много по-бързо. Пресен пример за жизнения цикъл на идеологическите бесове е траекторията на българската „сошъл джъстис“ кампания „Не ми се обиждай, но…“. Тази Интернет кауза, бързо набираща мейнстрийм легитимност във Facebook, предлага сгъстен модел на развитието на една идеология. Обикновено се започва с привидното посочване на реални проблеми и се стига до вече болезнено познатите оплаквания от всевъзможни микроагресии, стереотипи, расизми, сексизми и всякакви синтетични „изми“, зад които се спотайва тоталитарна заявка за регулация на свободното изразяване и агресивна промоция на извънредно вредната култура и йерархия на професионалните жертви.
„Не ми се обиждай, но…“ стартира с адресиране на сериозни здравословни проблеми и обществената реакция към хора с определени заболявания, на само след дни вече беше типичната „сошъл джъстис“ платформа на вечно възмутени и хронично обидени хора, които разказват колко травматично и опасно е да чуеш, че прекаляваш с грима или простите въглехидрати.
„Не ми се обиждай, но…“ предлага формат, в който различни хора се снимат с надпис, документиращ общественото издевателство над тях. Дебютният модел е момиче със сериозни физически увреждания, което повдига потенциално важен разговор за концепцията за инвалидност и третирането на хора с различни биологични дефекти.
Веднага след това страницата деградира до трибуна за професионални жертви, които смятат, че обществото им дължи постоянен комфорт и системно препотвърждаване на тяхната уникалност. Почти всички стереотипи за „специалните снежинки“ по Чък Паланюк ескалираха в реално време в пространството на „Не ми се обиждай, но…“
Жена, която се оплаква от неадекватен опит за свалка.
Жена, която се дразни на реакциите на околните към нейната фигура. Жена, която изисква от обществото безкомпромисна валидация на избора си на дрехи и друга, която иска същото, но по отношение на грима. Да, засега характерът на „Не ми се обиждай, но…“ е предимно феминистки. Още се търсят мъже да се снимат с табели, в които описват ужаса на това да те нарекат плешив, дебел, беден, нисък и/или грозен. Въпрос на време е инфантилизацията и феминизацията на обществото да докарат пред нас тъжен момък, който гледа травматично пред обектива и държи надпис срещу стереотипите за плащане на сметката от мъжа и носене на тежките куфари.
Когато една култура стигне до момента, в който разглезени представители на средната класа правят лъскави кампании за борба срещу реплики и фрази, тогава става ясно, че съществува дефицит на реални проблеми и заплахи.
От друга страна, самото развитие – и то толкова скоростно – на подобни каузи на професионалните жертви, е сигнал за отслабена обществена имунна система.
Официалното описание на „Не ми се обиждай, но…“ говори само за себе си: „Не ми се обиждай, но…“ представлява своеобразна онлайн изложба на дискриминативни и унизителни реплики и хората, които са ги получили. Събираме на едно място хора с увреждания, хора от етнически, полови и религиозни малцинства, хора от различни групи и с различни истории, но с обща цел – да борят стереотипите и стигматизацията, които все още съществуват в обществото. Тази страница чупи стереотипите и се бори срещу дискриминацията по супер як начин“
Понякога искаш да осмееш нещо по „супер як“ начин, но осъзнаваш, че не е възможно да добавиш нищо към искреното обяснение, което самото нещо дава за себе си.
Не ми се обиждайте, но… тази „кауза“ е сред причините все повече хора инстинктивно да потръпват от погнуса при среща със „сошъл джъстис“ културата. Вече имаме предостатъчно примери за щетите, които бесовете на тази идеология нанесоха на най-развитата цивилизация в историята.
