Или как авторът Никола Шайков ни разказа чрез книгата си „Пътят“ за преследването на дейците на ВМРО от комунистите след 9 септември 1944 г. Как Сталиновите слуги в България налагаха политика на отродяване на Пиринска Македония? Чрез какви методи бе вменявано македонско съзнание на българите в пиринско? Колко страшно е да бъдеш ванчомихайловист в комунистическа България?
Кой е Никола Шайков?
Никола Шайков е роден през 1912 г. в село Делчево, близо до град Гоце Делчев. Селото е свързано с борбите на българите за национално обединение. Никола Шайков от малък слуша разкази за титаните на ВМРО – Гоце Делчев и Тодор Александров. Той живее и тръпне с идеята за освобождение на българите в Македония. Родът на Шайков е от град Зеляхово, Егейска Македония. Семейството му е бедно и той не успява да завърши гимназия. Заедно със свои приятели, се заклева пред представители на Организацията да ѝ служи до гроб. С това жребият е хвърлен, от този ден всички негови мисли и дела са поставени в служба на народа, той поема по пътя на борбата. Това белязва целия живот на Никола Шайков. По време на Втората световна война служи в 39-ти Солунски полк в град Гоце Делчев. На 4 април 1941г. заминава за Скопие. Остава там до началото на месец юли, после е демобилизиран. След това се мести в град Зеляхово, да работи като чиновник. На 17 септември 1944 г. напуска Зеляхово и заминава за Пловдив. След няколко дни той се прибира в родното си Делчево и веднага е арестуван. Още същата нощ е отведен в стаята за мъчения и е жестоко пребит. Авторът сам разказва:
„Най-напред те свиват така, че раменете и коленете да се допрат, а ръцете ги връзват за краката. След това прекарват едно дърво под свивките на коленете и четирима милиционери, по двама от двете страни, те повдигат над пода. Останалите, кой с бич, кой с тояга започват да те налагат, придружавайки всеки удар с по една цветиста псувня. Много скоро физическите болки надделяват и ставаш безчувствен към псувните, а след известно време и към ударите. Тази процедура продължава докато се изморят, състоянието на жертвата изобщо не се взима под внимание.
След това те пускат долу на цимента за провеждане на втората процедура. Тя се предпочита от милиционерите, тъй като за тях е нещо като почивка, но за жертвата е ад. За провеждането й най- напред те събуват бос, а след това връзват краката ти на един стол. Първият започва да те налага с бича, а другите спокойно изчакват своя ред, почивайки си след първата процедура. Боят продължава докато изпаднеш в безсъзнание или ако се случи някой по-издръжлив, докато се наситят. Решили, че са ти отделили достатъчно внимание, двама от тях те завличат обратно в килията, слагайки краката ти в студена вода“.
В гоцеделчевското околийско управление освен Никола Шайков има близо сто човека. Всичките свързани с ВМРО. Бройката на арестуваните расте лавинообразно всеки ден. След това Шайков разказва:
„От затворниците, които аз заварих в околийското управление при попадането ми в него, на 4 октомври в 22:35 часа изведоха една група от 13 човека. Всички до един са избити, но точно къде – въпреки усилията ни – не можахме да разберем. В тази група повечето бяха членове на Македонската организация начело с нейния водач в Гоце Делчевско – Стоян Филипов. Единственото, което научихме за тях е, че първо са били подложени на бой и мъчения, от които двама души починали, а след това избили всички. На 31 октомври в затворът докараха двама нови арестанти: подпоручик Илия Иванов Глебаров, от Гоце Делчев и школник Васил Василев, от село Долен, Гоце Делчевско. Още същата вечер и двамата ги отделиха от нас, а по-късно ги отвеждат зад градските гробища, завързват ръцете им един за друг и така ги убиват. Не са си направили труда да скрият дори труповете им, хората минаващи оттам на следващия ден видели как кучетата ръфали месата им, но лицата били добре запазени“.
Тези събития карат Никола Шайков още тогава да разбере, че българите от Македония носят тежък грях пред новата комунистическа власт – българи са и няма да се примирят да бъдат никакви други! Това, което не успя да направи Османската империя с тях, това което не направи Гърция или Сърбия с тях… ще бъде направено от безродните комунистически слуги на Сталин в България, под ръководството на раболепната му марионетка Георги Димитров.
Народният съд
На 5 февруари 1945 г. започват заседанията на „Народния съд“ в град Гоце Делчев. Съдиите са избрани от комунистическата власт с цел да разгромят непокорните българи – дейци на Организацията. И по този начин да бъде пречупена българщината в пиринска Македония. За председател на народния съд е избран Георги Шишков, от Пазарджик. За обвинител е назначен Атанас Стайков от Разлог. Стайков единствен от състава на съда се е клел за спазване принципите на Темида, тъй като е бил адвокат по професия. За него Шайков разказва:
„По призвание – алкохолик, през цялото времетраене на процеса беше пиян, а когато взимаше думата така крещеше срещу нас, че чак слюнки хвърчаха от устата му: „Смърт за това фашистко куче!”. Много по-често обаче ни титулуваше „Михайловистко куче”, което означаваше, че „кучето” членува в Македонската организация“.
Народните съдии са пет души: Георги Пържаров от Разлог, Георги Топалов от Белица, Филип Попов от Якоруда, Илия Гулев от Белица и Кръстьо Андонов от село Дотлия, Серско.
За това колко брутален е бил „Народния съд“ авторът разказва следната история от процеса срещу човек на преклонна възраст Димитър Търлянов, от село Гърмен, Гоцеделчевско.
– Ти, фашист ли си бай Димитре?
Изправяйки се прав и гледайки Кръстю Андонов право в очите, той каза високо и ясно:
– Да! Щом всички тук, които съдите вие са фашисти и аз съм такъв! Аз се гордея, че в този момент се намирам между тях, а не между вас! Всички, които сега съдите вие са добри и честни хора! Аз съм честен човек, целият ми живот премина в труд, помагайки на всеки нуждаещ се, никого не съм убил или ограбил, по Божите заповеди съм живял не само аз, но и семейството ми.
В залата настъпи оживление, а съдиите свъсиха вежди, след този провокаторски отговор, и започнаха да шушукат помежду си. За да разсеят впечатлението, което направи казаното от бай Димитър в залата, неговият съселянин Иван Гулев в качеството си на съдия го запита:
-Ти, бай Димитре, какво разбираш под думата фашист?
– До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума каква е и откъде е дошла, и никога не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт никой на никого не викаше фашист. Но когато дойде на власт вашата партия разбрах, че аз и много други хора сме фашисти, така ни именуваха онези, които казваха за себе си, че са комунисти. Те ни се заканваха, че ще ни изтребят, биеха и псуваха на фашистка майка. Вие, откакто взехте властта, започнахте да делите хората на фашисти и комунисти, а аз след като не съм комунист – значи съм фашист. Толкова разбирате вие, толкова разбирам и аз. Според вашите разбирания фашисти са тези, които са добри стопани, не пиянстват, не крадат, не пребиват хората за нищо, не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно. А комунистите са тия, дето не им се работи, които крадат, които пребиват имотните, за да им вземат имота, а нямат нищо, защото никога през живота си не са работили. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат, заканвайки се: „Смърт на фашистите!”. Ето това разбирам аз под думата „фашист”.
С тези думи бай Димитър си подписа присъдата, но неговото прочувствено слово предизвика такава ярост сред състава на съда, че всички започнаха да жестикулират срещу него, а пияния прокурор Стайков, след кратко колебание, изрева стандартната фраза:
– Смърт за това Михайловистко куче!
При такава „делова” обстановка се провеждаха заседанията на „народните” съдилища и се установяваше виновността на подсъдимите. А че виновни са всички преминали през съда, това красноречиво се доказва от издадените присъди.
„Народният съд“ в Гоце Делчев приключва своята дейност на 15 март 1945 г. с издаването на безброй смъртни и доживотни присъди. Част от осъдените на различни срокове затвор дори не получават присъди. Няма нито един оправдан или осъден условно. Заедно с присъдите са наложени големи парични глоби: на осъдените на смърт – пет милиона лева, на тези с доживотна присъда – три милиона лева, осъдените на 15 години – два милиона лева, на 10 години – един милион лева, а на тези с петгодишна присъда – 500 000 лева. Това са цифрите за всеки осъден поотделно, съществува и една обща за всички „фашисти“ и „ванчомихайловисти“ глоба – конфискация на цялото имущество.
Шайков разказва и за съдбата на осъдените на смърт.
„Как и къде са избити осъдените на смърт лица от „Народен съд”, заседаващ в Гоце Делчев, с точност не можахме да установим. Всички сведения в тази книга съм събирал, докато бях в затворите из България, от очевидци и участници в тогавашните събития до месец юни 1947 година. Останалото съм допълвал като емигрант, също от хора, преминали като чудо през този ад. До нас достигаха слухове, че осъдените на смърт са избити, а след това изгорени във варницата на тогавашния помощник-милиционерски началник Никола Лулов“.
Затвор
Никола Шайков получава доживотна присъда от „Народния съд“. Всички осъдени на различни присъди затвор отказват да попишат дадените от властта декларации, че са македонци. По този начин коравите българи от Македония за пореден път доказват на комунистите-интернационалисти, че нищо не е в състояние да пречупи обречената им любов към Отечеството.
На 15 юни 1947 г, Никола Шайков успява да избяга от местността Папазчаир. Минава границата с Гърция и там се предава в първото село. След редица премеждия той се прехвърля в Солун. Пътува с параход за Пирея. После за Неапол. Мести се още няколко пъти, докато пристига в Канада, и в последствие се установява в Торонто.
Именно в Торонто Шайков пише своята автобиографична книга, която ни помага да разберем каква е съдбата на българите в Пиринско. Колко страшно е било да бъдеш българин в Македония под комунистическа власт. И как родолюбците, дейците на Организацията, хората които отстояваха българщината, бяха преследвани по-жестоко и от евреи в нацистка държава.
Книгата на Никола Шайков, освен че осветлява репресивните методи на комунистите срещу българите, поставя на дневен ред и няколко ключови въпроса.
Кога БСП ще се извини за най-голямото национално предателство в новата ни история – отродяването на българите в пиринска Македония? Защо нейният лидер Корнелия Нинова, вместо да размахва ръждясалия меч на социализма, не се извини за концентрационните лагери на смъртта и затворите на комунистическа България?
Където с живота се простиха плеяда смели патриоти, платили със свободата и с цената на живота си правото да бъдеш българин в “Народна” република България.
