Д-р Николай Михайлов е български лекар психиатър, политик и социален коментатор. Един от основателите на ДСБ, депутат от 40-то народно събрание. Впоследствие се разочарова от политиката, напуска партията и се оттегля от активна политическа дейност, но остава един от най-популярните анализатори на обществените явления в България.
Тези дни, при встъпването си в длъжност за трети пореден мандат, унгарският премиер Виктор Орбан заяви от трибуната на парламента, че времето на либерализма е свършило. Трябва ли да се съгласим с подобно твърдение?
Твърдението е твърде общо. Долавя се триумфализъм, поза на победител. Орбан печели за четвърти път с мнозинство от две трети. Събитието разочарова ЕК. На системния либерален надзор е отказан контрол върху унгарската политика. Емигрантската политика е суверенен въпрос, това е съобщението на гласоподавателите. Нарекоха Орбан авторитарен, полуфашист и ксенофоб, но то е от безсилие. Зад него са унгарците. Орбан е консервативен либерал, християндемократ. Той е един от тези, които оспорват идеята за Съединени европейски щати като фактическо „продължение на Германия с други средства“. Денационализацията на Европа означава „свръхнационализация“ на Германия. ЕС е невъзможен като свръх нация по американски образец, идеята е утопична. Краят на националните държави ще бъде край на Европа. Франция няма сили за лидерска роля. Макрон е „симулакрум“, крал буфон. Американската изтерзана хегемония действа хазартно и грубо. Тръмп прави Америка „велика отново“ с побой над всички наоколо. И Иванка не може да го спре. Американският протекционизъм протича като садомазохистична игра с туитър съобщения. Но Сорос, с когото Орбан се сблъска, не е алтернатива, а проблем. Неговата подривна дейност среща нарастваща и повсеместна съпротива. Евакуацията на този човек от Унгария има стойност на символична победа.
Сорос е „икона“ на агресивния либерализъм, фанатизиран да „отваря общества“, като хвърля „мрежи“, за да лови хора. Този човек е загадъчна фигура, ако питате мен, с неукротима енергия и смътна мотивация. Умерено безкористен филантроп, циничен финансов спекулант, „играч“, както сам се нарича. Присъствието му на световната сцена е компромат за глобалния либерализъм. Напомня Троцки по размах на революционното въображение. Хибрид на банкер и утопист, на разрушител и строител. Принципът на действие е алхимически: solve et coagula. Разграждай и после събирай. Напредна дотам да предупреждава банките да се пазят от него. Мандела го потърси за съвет как да се пази от такива като него. Действа като парадокс на „самарянин“ и злосторник. И над всичко това – „идеалист“. Бунтът на низините, наречен дисквалифициращо „популистка вълна“, се дължи и на неговия широко тиражиран образ на глобален манипулатор, действащ независимо от всички национални и традиционни суверенитети, на повсеместното му „просветителско“ присъствие. Беда е, че фигурата на Сорос се асоциира с каузата на българския либерализъм и с преодоляването на нашето тоталитарно наследство. В либералните среди недоверието към Сорос е лош тон, то е нещо подобно на покана да обикнеш Путин. Или единия, или другия. Но Сорос е разгадан и времето му изтича. Силните му години са минало.
Либералният елит има проблем с демокрацията и тя с него. Недоверието е взаимно. Мнозинствата са носители на „мажоритарен риск“. Мислят „иначе“. Мнозинствата са почва, елитите – власт. „Почвата“ се бунтува срещу отвлечената и себична власт, срещу моралния релативизъм на елитите. Срещу размаха на тяхната разрушителна програма. Новата антропология на трансджендърния човек се сблъсква с очевидностите на здравия разум. Либералната културна революция е институционализирано насилие над масовите очевидности. Конфликтът между либерализма и демокрацията, между свободата и справедливостта скъсява времето на либерализма в неговата късна редакция на привилегирована власт. Елитите са уязвими, споменават думата „компромис“. Но развръзката предстои.
Ако приемем все пак, че времето на либерализма е свършило, сигурно ще се наложи да мислим за някаква цикличност на вълните, които заливат света. Но преди това, може би да се попитаме: какво донесе времето на либерализма на България, беше ли либерализмът попътен на България, успяхме ли по негово време да направим нещо значимо за себе си?
Не вярвам в историческото махало. Вярвам в чудото. Но светът върви към хаос, глобализация от деспотичен тип или регионализация с остро съперничество за доминация и ресурси в режим на перманентен риск. „Вечният мир“ се отлага. Деспотизацията на света не предполага нов Сталин, както си мислят, а елитарен „корпоративен“ монопол върху технологията за удържане на власт и производство на „ред“. Жанрът е антиутопия на „расовото“ превъзходство и контрол върху високите технологии. Световното общество от денационализирани индивиди ще бъде, в случай на неговата реализация, “край на човешкото величие“ (Леон Строс). Ще бъде глобална тълпа от „чипирани“ консуматори. Това ще е и кулминацията на голямото несъвпадение между елит и народ. И край на свободата.
Това, което се случи след 1989 г, е основно под външно въздействие, то не можеше да не се случи. Рухването на Съветския блок не е „предателство на Горбачов“, както си мислят старите комунисти, а сблъсък на идеологията с реалностите на модерния свят. Живков нямаше никакви илюзии по адрес на „голямата измишльотина“. Чисто и просто му стана неприятно, че пада от власт, измамен от „обкръжението“. Но, общо взето, си даваше сметка за размера на поражението и за неговата неизбежност.
„Вятърът на промяната“ издуха тази бутафория. Първата заслуга на либерализма, следователно, е изхвърлянето на идеологията на „бунището на историята“, както обичаха да казват. Беше отменен идеологическият арест на масовото съзнание. Беше развалена магията на мъртвото слово (Пастернак). Голямата лъжа преживя същинска оргия на разобличението, изсмяха се в лицето й. Преживяхме възторг от злорадството на историята, от публичния линч над голямата илюзия. Усложненията дойдоха по-късно, когато стана ясно, че лъжата е пластична материя и има „сто живота“. Но на индивида беше освободен периметър за движение и свобода да говори. Зашеметяващият опит на „първата свобода“ е незабравимо събитие, този опит промени градския човек. Хоризонтът беше Европа на човешкото достойнство. Случиха се чудеса. И после удари часът на „ранното натрупване“…
Основното постижение на либерализма е реабилитацията на човека като субект на неотчуждаеми права. Либерализмът върна отнето достойнство. Струва ми се, че около тази подарена свобода имаме съгласие, минимален политически консенсус. Патологиите на свободата са отделен въпрос.
И накрая – един „нюанс“. Старите антикомунисти от типа на Солженицин и Хавел се оказаха дисквалифицирани в постмодерна Европа. Не подозираха подобно развитие. Този европейски елит и тези дисиденти са различни хора. Дисидентите, предишните и сегашните, отстояват Европа, елитът отстоява „пост Европа“. Интелектуалците от „Парижкия манифест“ я нарекоха „псевдо Европа“. Това са различни хора, с различна съвест. Европа не е същата. Има духовно родство между този европейски елит и старата комунистическа номенклатура, която пое юздите на прехода. Този елит и тази номенклатура споделят общи политически навици. Ляво либералните културни реформисти, които диктуват западната „мода“, и „новите европейци“ от комунистическото коляно са утописти по дух и прогресисти по идеология. В случай, че не са това, което най-често са: откровени циници и новоизлюпени буржоа. Но и последното е пункт на сходство. Бившите комунисти и настоящите либерали са едно и също в две издания. Това е радикалният извод. Ироничният финал на всички исторически терзания. Родовите признаци на този „странен съюз“ са нормативен оптимизъм, политическа коректност и новоговор (Легутко). Разликите са несъществени и не компрометират оперативната политика. Цялата прозападна либерална инфраструктура на прехода беше изградена от „майсторите на компромиса“, разположени на еднакво тактическо разстояние от комунизма и от християнската традиция. И бяха посрещнати с широко отворени обятия. Търсеха се ентусиазирани наемници с политкоректна интуиция. И несломима воля за обуржоазяване. Да бъдеш либерал от нов тип е виртуозен компромис, тънко фарисейство. И меритократична неизбежност, разбира се…
След 1989 г. страните от посткомунистическия свят положиха големи усилия за възвръщане/изграждане на националното си достойнство. Но не и България, където националното беше някак третирано като националистическо. Поне сред интелигенцията. Защо?
Либерализмът е недоверчив към националното. Неговият патос е космополитен. Нацията е „време и място“ на традиционни задължения, на тежка памет и противоречия. Нацията е взискателна, в определен момент може да поиска и живота ти. Тя е „мистически“ колектив, съставен от всички поколения, живи и мъртви, общност отвъд привичното човешко обкръжение. Либералът е лека субстанция с нищожно онтологично тегло. Нацията е „гордост и предразсъдъци“. Забравата е свобода, паметта тежи. А нацията е дълг на паметта. Нацията натурализира минало, съставено от фикции. Тя е ревниво божество, войните са сражение на богове. Езическото многобожие превръща света в театър на военни действия. Това разпространено либерално впечатление пропуска да забележи, че националното и национализмът са различни неща и че, ако съвпадат, то е само частично. Различието е като между реалност и идеология, но не му вярват, защото на терен разликите не изглеждат убедителни. На терен замирисва на кръв. След 1989 г. беше реабилитирана фигурата на гражданина, на човека със събуден разум и осъзната свобода. Идеята беше страната да бъде „пренесена“ в цивилизования свят и „разтворена“ в него. Процедурата е екстравертна, тя предполага обръщане навън и ентусиазирано ученичество. Националното е лоно. Националното е агорафобно, някои казват, хтонично. А интелигенцията търсеше световен въздух…
Нацията е „ние“ с общ произход и споделена съдба. Език, вяра, пейзаж. Гробове и олтари. Признаците на нацията се изброими, но не изчерпват феномена. Националното е ирационален остатък. Накрая, след всички теоретизации, се доверяват на детайл, абстракцията не говори нищо. Либералното съзнание е в риск да изгуби интуицията за това „ние“. Всеки типичен либерал е или безразличен, или „отчаян“, народът му се струва непоправим от „просветена“ гледна точка. Народът е консерватор.
В Полша „Солидарност“ беше невъзможна без полския патриотизъм и католическата църква. Такава е полската оценка. Полша излъчва „за умни и прости”. Полша задължава. Европеизацията на Полша е полски въпрос и не предполага процедурна денационализация от срам и притеснение. Полонизмът е мистиката да бъдеш поляк.
Нашият елит е политически и финансово зависим, но напълно свободен от задължаваща културна традиция. Той е „безроден“. Някой би казал, че слабостта е обща, на елита и на културата, и че националната свяст не е ефект на самовнушение. Може би. Но който мисли, че българската безрелигиозност няма нищо общо с всичко това, греши. Националното ядро е верово, а не кръвно. Народите са „мисли на Бога“…
30 години по-късно виждат ли се генеалогичните грешки на новата българска демокрация (имаме ли въобще основания да я наричаме така)?
Не съществува идеално държавно устройство, не е идеална дори и българската демокрация. Демокрацията е абстракция, описвана чрез формални признаци на нейното наличие. Съвременната българска демокрация е именно такава сума от формални признаци, чието наличие не се оспорва. Оспорва се реалността зад тези принципи. Съществува предразсъдък, според който демократичният ред е „зряло“ постижение на политическата рационалност, връх на държавната еволюция. Демокрацията е въплъщение на политическия разум. Либералната демокрация е „край на историята“, решение на дилемата „роб и господар“. Оттук и голямата тъга от факта на българско държавно несъвършенство. Ако България е демокрация, защо това безобразие? Идеалът за сравнение причинява страдание. Съзнание, свободно от тиранията на нормативното съвършенство, би приело недостатъците на общия живот като неизбежен компромис между идеално и реално, между „битие и дължимо“. Илюзията за демократично съвършенство тиранизира управляващи и управлявани, които по идея са и управляващи, следователно отговорни. Демокрацията е компромис, адаптация към народното състояние. Демокрацията е най-доброто от всички лоши управления. От което следва, че демокрацията е лошо управление с някои преимущества „тук и сега“. Демокрацията е това, което не можем да си спестим, защото сме това, което сме. „Всяка нация има управлението, което заслужава“. Това прозрение внася в положението „отчаяно“ спокойствие. Стоически мир. Усилията за „повече демокрация“ изтерзават, това е проверено в българския опит. „Реформите“ могат да бъдат опасни за националното здраве. Съвместният живот не е изделие, което се усъвършенства чрез маниакално рендосване, защото накрая няма да остане нищо за рендосване, освен реформатор дърводелец с ренде в ръка. Общият живот е органично състояние, което диктува темпото на промяната, сама по себе си неизбежна в историческото време. Това е старата консервативна интуиция. Нищо не може да бъде натрапено. Ако политиката е изкуство на възможното, в едно „идеално“ държавно състояние ще бъдат открити демократични, аристократични и монархически елементи в свободно и благоразумно взаимодействие. Никакво доктринерство не съдейства за подобряване на положението. Доктринерството е форма на насилие. Българската демокрация, съзерцавана с известно отстранение, изглежда, направо казано, нелепа. В светлината на разума всичко това пред очите ни е скъпо струващо колективно заклинание. Ритуал. Трудно контролиран хаос, огромен разход на енергия, кражба, кич и дела, натрапени от честолюбието. Оттук и впечатлението, че всеки кандидат за политическа слава е в най-сериозния смисъл на думата „неискрен“. А искреният е „глупак“. Или заинтересован, но то е тривиално. Намеквам, че политиката е нещо близко до магията и се практикува в състояние, подобно на „транс“. Всеки, който е бил „вътре“, знае това. Томас Ман нарича театъра „много сериозна игра“. Относимо е към политиката, която също е театър. Българската политика трябва да се живее стоически, без хленч. Обикни съдбата. Помага и знанието, че битието в държава е безусловно благо, дар. Без нея, хаос. Казано е: извън полиса човекът е бог или животно…
„Враговете на българската демокрация“ са два вида: доктринери и „мошеници“. Спорно е кои са за предпочитане. Две неща са нормативно неизбежни: недосегаемост на политическия елит и спорадично правосъдие за неговите представители. Така се движи българското представление. Управлението на една страна е абсолютно невъзможно без „намигане“, това е привилегированият жест на политическия професионалист. Свидетелство за достъп до сложните нива на занаята. Нещо като масонско ръкостискане. Модерната политическа езотерика е меркантилна, според духа на меркантилното време. Някога са работили с отрова и кинжал, сега работят с долар. Препоръката да се следи потокът на парите, „за да се разбере каквото и да е“, е благоразумна препоръка. Борбата срещу корупцията е неизбежна и високоблагородна дейност, но тя е предвидена в драматургията, където е предвидено и всичко останало…
Комунизмът надценен или подценен проблем се оказа за времето, което дойде след комунизма? Защо политическите сили, които падането на комунизма роди, не можаха да оцелеят?
Лошо употребиха комунизма, това знам. Има едно българско, а струва ми се, и международно одумване на комунизма, което не може да спре, защото му прави удоволствие да продължава. И това няма нищо общо с дълга на паметта. Описания, изтезания, плач и много „съвест“. Има обсебени от комунизма , които ще осиротеят без темата. Това са наемниците на антикомунистическата нива. Това са и късните дисиденти, хора с фантазирана съпротива, най-често препънати колаборационисти, които влачат някаква обида, отказана кариера или нещо подобно. Имат се за дисиденти или просто за талантливи антикомунисти. Това е фигурата на патетичния антикомунист. В тази група фигурират и преквалифицирани бивши доносници от почетната гвардия на екстатичните русофоби. Има и хора на обвинителната ярост, които въобще не са пострадали, но обвиняват с лекота – от „морален потрес“ и „чувствителна съвест“. Налитат на досиета, искат да видят какво пише вътре, за да разберат „кой кой е“. И като разберат, мислят, че са разбрали. Комунизмът не е нито надценен, нито подценен, а употребен. Не комунизмът, а употребите му са същественият въпрос. Комунизмът се оказа начин да направиш нещо за себе си чрез налучкване на удобната версия. Във всяка работа се иска мяра, съобразяване, такт. От антикомунизма направиха средство за препитание и платформа за нарцистичен разгул. Каква мяра има в телевизионните предавания, водени от бивши доносници, сега антикомунисти и специализирани русофоби, та да твърдим, че комунизмът в България е „паднал“, а демокрацията – „станала“? И какво значение има дали ще отворят или ще затворят досиетата при тези „рамкови условия“? Ако досието ще ти създаде престиж на „сложна личност“, а представлението с твое участие ще се играе без да спира, с характерния нюанс на нещо извратено? „Възхитителната грубост на живота“ следва своя логика.
Антикомунистическите партии са погребани в прехода, но по избори напускат гробищата и обикалят наоколо. На лов за гласоподаватели. Тяхното присъствие, в режим на перманентно преименуване, си възлага критическа функция на надзирател върху българския геополитически статус. Спират Путин. Първо комунистите, сега него. Всичко това е малоумно до болка и бездарно до дъно, с извинение за грубия тон. Ако се заставиш, в това можеш да съзреш и нещо като кихотизъм, работа с вятърните мелници. Но Сервантес е невинен. Българската „десница“ е хамелеон. Сутрин са сини, вечер розови или обратно. Нищо не може да ги спре да се преобръщат. Сега твърдят, че „няма нито ляво, нито дясно“, а само ЕК. Но имало и „пета колона“, която ги прави неизбежни. Периодично публикуват доклади за тази „пета колона“ с посочване на имена. И размишляват върху ефектите на рублата в резервирания за долара район. И поставят имената си под тази „наука“. И не ги е срам, разхождат се по улиците, поздравяват. Никнат от НПО, „Америка за България“, някои посолства и от тънките процепи между жълтите павета. Това не е нищо друго, освен една инертна, кариерна и безскрупулно „носталгична“ субстанция, колкото непотребна, толкова и неизбежна. Трябва да се гласува за тях, обаче. Ако изчезнат, ще пострада градската среда. Ще млъкнат вувузелите, ще настъпи неловка тишина…
Във връзка със скандалите (имаше ли всъщност скандали?) около т. нар. Истанбулска конвенция, вие отбелязахте, че сме попаднали в капан. Бихте ли развили тази мисъл малко по-подробно – капан между изискванията на напредналите нации и нагласите на балканската изостаналост? Или просто противоречие между строежа на естествения живот и императива на цивилизацията на индивидите, която може да се развива само отдалечена от него? Или става дума за сблъсък на божественото с профанното?
Истанбулската конвенция е повод да се размишлява върху „модерната болест“, върху сгрешената формула на либералната душа, симптом на която е и тази Конвенция. „Цивилизацията на индивидите“, както сполучливо се изразявате, е в клиническа безпътица. Два века стаж при свободата позволяват обобщения. Модерността е преди всичко културна революция, дълбока трансформация на индивидуалния характер. Едно става ясно – култът към свободата без традиция, авторитет и вяра е път към психотичното или към някакъв религиозен ерзац. Свободата е еманципация от бащината фигура. Бащата е фигура на традицията, преносител на сакрални значения. Да убиеш небесния или земния баща, а най-добре и двамата, открива път към абсолютизираната свобода. Патрицидът е културна парола на модерността. Брут да, Цезар не. Лозунг от Парижките студентски бунтове. Бащата може да бъде убит, но сянката му – не. Бащината сянка тероризира. Отцеубиецът живее в руините на сакралното с терзаещи спомени. Модерният човек е дете на безпредметна свобода в руините на свещеното. Фрагментите на сакралното, илюзорната свобода и несигурният арбитраж на разума – в невъзможно помирение – превръщат човека в изтерзано, „невротично“ същество. В късен либерал.
Никой не може да понесе нищото на тази „свобода“. Нужни са дребни идоли, за да се живее. Желанието е стратегическа резерва. Свободата освобождава желанието като последна опора. Модерното желание е обсебеност от насилие и оголена сексуалност. Това са парадигмите на новата свобода. Насилие и секс. Модерната организирана разтуха ще фалира незабавно без тези два „екстаза“, затрупана от взрив на глобално недоволство. Всички са единни в това „съкровено“, смес от кръв и похот. Този стандарт на освободеното желание се преживява по велико недоразумение като уникално „мое“. Желанието фантазира уникалност. Индивидът е гениално несводим, защото желае. Тази фантазия спасява в егалитарната среда. Не сме еднакви, защото съм собственик на уникално желание. Моето желание е моята гениалност. Консюмеристката индустрия експлоатира масовата воля за уникалност, илюзията за различие в контекст на неразличимост (Рене Жирар). Либерално-демократичният мит твори тълпа от „гении“ на либидозното желание. Всяка трансджендърна персона е уникум. Поклащащите се феерии върху камионите на гей парада разказват всичко. Свобода и слънце. (Обратното е гей парад в дъждовно време. Природен реванш.) Да бъдеш различен, бидейки като всички останали, е екзалтираният парадокс на модерната ситуация. Свободата е в тялото, в уникалния импулс на неговата „невменяемост“. Флуидната сексуалност е апотеоз на свободата. Тази стройна теология съдържа един единствен риск, този от изчерпване на желанието, от изпразването на либидозния резервоар. Проблем е „вечността“ на желанието. Как желанието да трае и никога да не свършва. Защото краят на желанието е начало на инферналната скука. На нищото, което нищожества. Това е паскалиянската тема.
Истанбулската конвенция никне от тази лудост като благочестив и угрижен документ. Брани жените от „стереотипните роли на пола“, от мъжката доминация и от „вечната женственост“. От семейството като патриархално предприятие. От утробата като мъжка работилница за производство на деца. От логоса и фалоса в качеството им на власт. Конвенцията брани жените, както Комунистическият манифест работническата класа. Жените са постмодерен пролетариат, оковани във веригите на мъжката експлоатация. Документът брани жената от насилие и го прави, докато тя е изнасилвана от порнографската индустрия и от потопа на кинематографичното насилие. От Ерос и Танатос съвместно. От ексцесите на феминизма до обезобразяване и безподобен кич. От емигранти в Англия, Германия и Скандинавия, но затова мълчат. Жената е изнасилвана от лицемерието. Нека изчегъртат първо насилието от собствената си действителност, от побърканата си идеология, от интернет и поп културата и после да влязат в тукашните детски градини за джендърно превъзпитание. Да поработят още малко върху „приоритетите“ и после да почукат на варварската порта. Това е идеята на отказа.
Трябва да се разбере откъде идват и накъде отиват авторите на тази Конвенция. Трябва да се прочете внимателно обяснителният доклад към нея, трябва да се доверим на самообяснението. Трябва да се чете внимателно, не през страховете, че ако не бъде ратифицирана, ще нахлуе Путин. Този Путин не трябва да пречи на мисловния процес. Има лекарства, които могат да помогнат, ако „нищо не помага“. Гинко Билоба. Три пъти на ден.
Ако Европа премине на две скорости и ние се окажем официално в периферията на ЕС (където сме и сега, но някак без това да се признава от „големите”), как би трябвало да реагираме, според вас? Да се примирим? Да обещаем, че ще ги застигнем и задминем за десет години? Или да напуснем с гръм и трясък съюза, каквото и да ни коства това?
Скоростите са две, въпросът е да не станат три. Пред каква инстанция да вдигнем бунт, че да не станем за смях? Ние сме в католически брак с евроатлантическите партньори, „в добро и зло, докато смъртта ни раздели“. Освен ако папата не анулира брака, но не вярвам. Да не униваме обаче, разполагаме с утеха. Достойнството на корабокрушенеца (Давила).
Когато от есента вестник „Култура” спре да излиза, как трябва да продължи?
Никой не може да ви спре. Каквото е направено добре, е направено завинаги.
