Въпреки че управлението на една държава не е нещо, което да бъде сведено до две или три теми, миналогодишните избори в Норвегия се оказаха печални в едно отношение – предизборният период беше до голяма сведен до дебати около имиграцията и политики на идентичността, а следизборният – до имиграция и скандали от типа #metoo.
Разбира се, това не са единствените теми, които бяха обсъждани – както платформите на политическите партии, така и предизборните студиа бяха по-подробни, но изключително силният фокус на медиите върху малцинствата (етнически, сексуални, религиозни) се превърна в поток от трудно поносим информационен шум, който остави на заден план други, не по-малко важни дебати.
От това в крайна сметка спечели изоставалата дълго време в социологическите проучвания десница, която след дълги преговори успя да си гарантира съставянето на правителство, което да бъде сходно по състав и провеждани политики с предходното.
Важен процес в медийните среди в Норвегия в последно време беше засиленото прокарване на политики на идентичността по начин, по-сложен от добре познатия наратив “местни” – “имигранти”. Въпреки че копирането на всеки един израз от американския дискурс, намиращ място в издания като “Хъфингтън пост” и академичните среди трудно би пробил даже и в най-либералните държави от Източна Европа, последните месеци в медийните среди в страната показаха засилване на фокуса върху отделните идентичности. Подобен бе случаят със статиите от серията “Белият бяс” на вестник VG, нареждащ едни до други “крайнодесните” европейски партии и представители на маргинални националистически и неонацистки групи, разглеждайки консервативната вълна в Европа през призмата единствено на крайни нейни представители и на техните агресивни прояви – без да подлага причините за нея на какъвто и да било анализ.
Докато симпатизиращите на левицата мейнстрийм медии се фокусираха върху политики на идентичността и критики върху министъра по въпросите на имиграцията Силви Листхауг за “нехуманните” й решения, някои изплували скандали около мигрантската криза, както и стремежът на десните партии да останат по-балансирани и да насочат усилията си върху обсъждане на повече теми, дадоха резултат, сходен на този с изборите в САЩ.
Един от най-интересните скандали беше случаят с биоинженерът Махад Абиб Махамуд, който загуби статуса си на законно пребиваващ в страната след като държавните органи стигнаха до извода, че пристигайки там на 14-годишна възраст, той е излъгал, че е сомалиец, а не гражданин на Джибути. Подобни случаи често се разглеждат от държавните институции, но детайлите в случая на Махамуд предизвикаха огромен интерес сред медиите и обществото – емигрирайки в Норвегия на 14-годишна възраст, той твърди, че е неграмотен, но само две години по-късно получава отлични оценки в училище, включително и по френски, език, който е официален в Джибути, но не се ползва в Сомалия. Още по-интересна подробност са инвестициите му във франкофонската страна, както и връзките му с министри в нейния кабинет, които накараха някои да го обвинят в шпионаж, нещо на което той заяви пред държавните органи, че е обяснимо с факта, че преди да замине за Норвегия, се е занимавал с политика (въпреки че е бил дете).
По време на провежданите в последните дни преговори за правителство, на “крайната десница” от Партията на прогреса й се наложи да направи някои компромиси с малката либерална партия Левица, съгласявайки се на повече приемани по квота бежанци, но запазвайки мястото на Силви Листхауг като министър по имиграцията и затягайки режима за събиране на семейства. Всичкият този шум около подобни случаи позволи на новото (на практика старо) дясно правителство да прокара някои не особено десни икономически политики, които на практика не срещнаха особен отзвук в обществото, макар и да не бяха посрещнати особено добре сред електората на Десницата на министър-председателя Ерна Сулберг и на Партията на прогреса.
Типичните за Европа политически процеси в левицата не подминаха и Норвегия, където също се наблюдава голям отлив от гласовете за по-умерените социалдемократи и лек прогрес при крайнолевите партии.
Традиционно най-голямата партия, социалдемократическата Работническа партия, можеше за кратко да се утешава с това, че за пореден път успя да остане най-голямата политическа сила в страната. Това, което се случи след изборите обаче, едва ли беше считано за вероятно и от най-смелите прогнози на противниците й. Достигналата до Норвегия вълна #metoo удари най-сериозно социалдемократите и най-вече втория по власт човек в партията Тронд Гиске. Вълната на обвиненията срещу него беше яхната от друга водеща фигура в партията, Хадия Таджик, която прочете част от тях на глас на партийно събиране, на което той не присъстваше. Въпреки настроенията на възмущение от Гиске, постъпката на Таджик с оглед на вътрешнопартийните борби за власт, не бе приета като достойна с оглед на това, че той нямаше как да се защити (тъй като не е присъствал), което допълнително срина доверието в партията, а последващите опити на редица медии за оправдаване на постъпката на Таджик доведоха до резултат, противоположен на очаквания.
Социологическите проучвания от последните дни показват мащаба на катастрофата на Работническата партия – те й дават около 23 процента срещу 29 за Десницата и 13.2 за “крайнодясната” Партия на прогреса – достатъчно е да се спомене, че само допреди около половин година социалдемократическа победа на изборите с по-малко от 5 процента разлика се считаше като малко вероятна.
Що се отнася до електоралните борби на останалите леви партии, като най-интересна тенденция следва да се отбележи, че намиращата се доскоро в тежка криза Социалистическа левица успя да обере голяма част от гласовете на потенциалния електорат на радикалните Зелени и Rødt (“Червено”, бивши комунисти), прилагайки стратегия, сходна с тази на десните партии – отказвайки да се фокусира върху една или две теми (екология при зелените, социално неравенство и критика на капитализма при червените) и позиционирайки се като по-малко радикална от крайно левите партии.
Големи промени в политиката на второто правителство на Сулберг няма да има, а след колапса в социалдемократическата Работническа партия проучванията дават още по-голяма подкрепа към десницата. Ако към това добавим и тренда на повишаващите се цени на петрола, се очертава относително безоблачно управление на дясното правителство, чиято основна цел ще бъде успешни политически маневри в борбата срещу левите и центристки партии за ограничаване на имиграцията и задържане на данъците на относително ниско ниво. Другият интересен въпрос е какво ще се случи с борбите вляво – мнозина съзират #metoo кампанията като опит за пренасочване на гласовете за социалдемократите към крайнолеви партии или най-малко като тласък за социалдемократите да приемат като свой основен похват по-радикални позции по подобие на лейбъристите във Великобритания. Във всеки случай следващите няколко години изглеждат благоприятни за десницата.
