Нова военна операция на територията на Северна Сирия, инициирана от Турция, за каквато се заканва президентът на страната Реджеп Таийп Ердоган, ще влоши допълнително отношенията между въпросната държава и НАТО. Анкара не успя да спечели разбиране или подкрепа от Вашингтон за още една военна инициатива спрямо Сирия, което е само частен случай на сложните отношения между администрациите на Джо Байдън и тази на турския му колега (и още повече между властите на южната ни съседка и американския Конгрес).
Допълнителното влошаване на отношенията между Турция и НАТО обаче е инвестиция, заради която Русия би жертвала частично интересите на Сирия. Неслучайно президентът Ердоган говори за турско настъпление в посока Тел Рифат и Манбидж, които са територии западно от Ефрат, контролирани от кюрдите по земя и от руснаците по въздух. Манбидж е разположен на ключовата магистрала М4, която свързва Северна Сирия със Северен Ирак (оттук и турските политици често говорят за “коридор на тероризма”, имайки предвид логистиката на ПКК и сирийските й клонинги), а в Тел Рифат е концентрирана основна част от кюрдските сили за освобождение на контролирания от Турция и прокситата й кантон Африн.
Говорителят на руското министерство на външните работи Мария Захарова, заяви, че Анкара трябва да се въздържа от подобни милитаристични инициативи. В същото време обаче в медиите има информация за оттегляне на руските военни от Сирия, включително от потенциалния път на турските военни срещу Тел Рифат и Манбидж. Ако това е така, то ще представлява своеобразно déjà vu от 2018-та година, когато турската операция “Маслинова клонка” срещу Африн стана възможна след като руските военни се оттеглиха от града (и по този начин “поканиха” турските да влязат в него).
Вероятно турските власти смятат, че войната между Русия и Украйна, в която Анкара си спечели ролята на посредник, какъвто не успяха да станат редица държави, включително Франция и Израел, повишава допълнително стратегическото значение на Турция за западните й партньори и тези от НАТО. И да, действително Анкара има диалог и продължаващи търговски отношения както с Киев, така и с Москва; да не говорим, че Турция се намира в непосредствена близост до арената на действие, а политическата й география я натоварва с допълнителна тежест (като конвенцията от Монтрьо, регламентираща достъпа до Черно море на военноморски съдове).
А всичко това има своето прагматично измерение.
Колкото и бутафорни да бяха, част от преговорите между украинците и руснаците все пак се проведоха в Истанбул. А ако руската страна действително има желание за разрешаване на зърнената криза в Африка (и не само), което би означавало премахване на блокадата на украинските крайбрежия, то единственият прогрес в това отношение се случи при водещата посредническа роля на Анкара. Изобщо, Владимир Путин обича да държи турския си колега близо до себе си, ако това травматизира допълнително отношенията между Анкара и НАТО (неслучайно именно Турция e събеседник на Москва и в Сирия, и в Либия, пък все повече и спрямо Южен Кавказ). Поради това и турските власти понякога се радват на някои “промоции”, правени им от Кремъл (например, споменатата зелена светлина за нахлуването в Африн или когато Москва остави достатъчно дълго Армения сама срещу Азербайджан и турските байрактари в последния конфликт в Нагорни Карабах).
Включително заплахата от спирането на процеса за членство на Финландия и Швеция в Алианса от страна на Реджеп Таийп Ердоган вероятно също произлиза от подобна равносметка, свързана с повишеното стратегическо значение на Турция в очите на партньорите й от НАТО. Казусът с двете скандинавски държави, разбира се, винаги може да бъде изтъргуван от властите в Анкара (т.е. Стокхолм и Хелзинки да бъдат пуснати), ако НАТО реши да ограничи реакцията си от нова турска операция в Северна Сирия само до словесното порицание, но без да се налагат нови санкции срещу Турция от страна на Вашингтон и съюзници. Но Москва, повтарям, би тествала отново връзките между Турция и НАТО, оставяйки (поради това, че Кремъл контролира военно-въздушното пространство западно от река Ефрат) турските сили да разширят контролирания от тях военен периметър в Северозападна Сирия.
Нова милитаристична активност на Турция в Сирия би отклонила поне временно и вниманието от украинския театър на военни действия, където руските сили буксуват или поне не се представят според очакваното. Особено на ситуации като актуалните, в които руски ракети падат по граждански обекти (и) в украинската столица Киев.
Иначе за самата Анкара нова операция на сирийска територия има смисъл.
Това би било кореспондиращо действие, допълващо военните действия в Северен Ирак срещу ПКК. За да имат успех срещу кюрдската организация, обявена за терористична и от Европейския съюз, турците трябва да действат паралелно и в Северен Ирак, и в Северна Сирия. За да се прекъсне логистичната връзка между ПКК и сирийските й формирования обаче е необходимо да се установи контрол върху сирийско-иракската граница, което не може да стане без подкрепата на САЩ, имащи още позиции в Североизточна Сирия.
Допълнителни сирийски територии под контрола на Турция по южната й граница би означавало отглеждането на буферна зона (с 30 км дълбочина, поне според амбициите на Ердоган), която не само ще даде стратегическо отстояние между кюрдите и турците, но и ще позволи на последните да дислоцират част от арабските бежанци, които Анкара е приютила и срещу които има нарастващо недоволство сред самите турци. Създаването на подобна симпатизираща и зависима в комуналните си услуги от Анкара арабска периферия ще означава окончателното компрометиране на сирийския суверенитет върху тези територии и създаването на траен механизъм за вмешателство във вътрешните работи на сирийската държава. Последното естествено удря по интересите и на Иран, поради което изглежда логична информацията, че напусканите от руснаците позиции се заемат от шиитски формирования.
А предвид наближаващите парламентарни и президентски избори през 2023-та година в южната ни съседка, нов конфликт в активна фаза не само ще промени дневния ред на турското общество, доминирано на този етап от ефектите от обезценената лира, но и ще сложи прът в колелото на турската опозиция. За да бъде последната успешна – по примера на местните избори през 2019-та година, когато опозицията успя да спечели Истанбул и Анкара – тя предполага сложно сътрудничество между турски националисти и кюрди. При нова драматургия, свързана с интензивни човешки жертви – турски и кюрдски, подобна колаборация би била трудно постижима. Още повече, че част от турските националисти – били те секуларни или етнически – може и да са против партията на президента Ердоган, но също така са и срещу формациите – политически и военни – на кюрдите.
Друг е въпросът, че войната в Украйна промени не само значението на Турция за НАТО, но и това на Алианса за Анкара. Понеже именно Турция ще бъде една от най-засегнатите страни, ако Москва наклони допълнително в своя полза баланса на силите в черноморския регион. “Надвисването” на една Русия – с увеличено крайбрежие и контрол върху украинската тежка индустрия и зърнопроизводство – над Черно море ще намали геополитическата мобилност на Анкара в региона.
