Някои картини се рисуват сами.
На 28 март Доналд Тръмп присъства на погребението на нюйоркски полицай, убит при изпълнение на служебните си задължения. Същия ден президентът от Демократическата партия Джо Байдън се присъедини към двама бивши демократически държавни глави – Бил Клинтън и Барак Обама – на благотворителна вечер, на която присъстващите трябва да заплатят 500 000 долара вход. Голямата разлика между двете събития илюстрира с болезнена яснота разделението, което постепенно се е появило в американското общество през последните 30 години. Това е разделение между един все по-нагъл елит и американския народ, когото те гледат отвисоко с презрение в очите. Доналд Тръмп представлява всичко, което те мразят, и точно затова е обект на безпрецедентна негативна кампания и все по-яростни опити на същия този елит да спре президентската му кандидатура с всички възможни средства.
Америка не е била толкова разделена винаги
Напротив, още през 80-те години на миналия век демократите все още са патриоти и като цяло подкрепят ценностите на американските бащи-основатели. Те се разграничават от републиканците с малко по-ляво ориентирана политическа програма и със заслужената им характеристика като партия на работническата класа. Днес Демократическата партия обаче не е нищо повече от машина за политическа власт, управлявана от елит, който е социално, финансово и морално изолиран от останалата част на Америка. Тяхното разбиране за САЩ се ограничава до поглед през прозорците на техните Tesla автомобили и частни самолети, докато се придвижват между провинциалните клубове за богаташи и именията за милиони долари.
Междувременно Републиканската партия се превърна – главно благодарение на Доналд Тръмп – в партия на американците от средната и работническата класа. Тя се превърна в партията на хората, които водят „прост“ живот, далеч от разкошния елит. Преобразуването на Републиканската партия се случва пред очите на елита, но той нито може, нито иска да я разбере. Може би най-зашеметяващата промяна в демографската картина на американската политика, която наистина би трябвало да разтърси демократите, е тази, която се случва сред чернокожите избиратели.
Тук Тръмп последователно и неумолимо навлиза – от 2016г. до 2024г. делът на чернокожите, които го подкрепят, се е увеличил повече от два пъти. Това увеличение се дължи отчасти на действителни гласове и отчасти на резултати от проучвания на общественото мнение, което не е идеално сравнение. С оглед на това обаче, ако настоящите статистики са верни и тенденцията с пренасочването на чернокожите избиратели към Тръмп се запази, през ноември той може да получи 20% от гласовете им.
Сред анализаторите на избори тече дебат за това къде колебанията в гласовете на чернокожите представляват „точка на пречупване“ за демократите. Изглежда, че има известен консенсус около прага от 14 %. Ако този дял от гласовете на чернокожите отиде при републиканския кандидат за президент, демократите със сигурност ще загубят. Точно както цифрите за подкрепата на Тръмп са донякъде съмнителни предвид статистическия им произход, така и тази трябва да се приема с известна доза критичност – в крайна сметка тя се основава на средна стойност за страната и отново в никакъв случай не е консенсусно число. Освен това президентските избори по основателни причини не се решават чрез национален вот, а чрез процедура на избирателна колегия, която се ръководи от гласовете на отделните щати. Въпреки това числото 14% има известно основание: през 2022г. републиканците спечелиха точно този дял от гласовете на чернокожите – от 8% четири години по-рано – и така се добиха с мнозинство в Камарата на представителите.
Тръмп печели все по-голяма подкрепа и сред латиноамериканците, което е забележително, тъй като администрацията на Байдън отвори границата на САЩ за огромен приток на нелегални имигранти, предимно от Южна Америка. Предполагаемата цел на този приток е нелегалните да станат граждани и гласоподаватели, след което – отново по презумпция – ще гласуват за демократите. Въпреки това, тъй като латиноамериканците все повече клонят към Тръмп, демократите може да се окаже, че са се простреляли в крака със стратегията си за отворени граници. Една от причините, поради които испаноговорящите стават все по-консервативно ориентирани, е, че не им харесва как другите мигранти влизат незаконно в страната и опетняват репутацията на тяхната демографска група.
Докато това се случва, елитът удвоява подкрепата си за Джо Байдън и властовата машина на демократите. На тяхно разположение са кадри от хора от единствената демографска група, която през годините става все по-демократична. Това е онази част от населението, която авторката Батя Унгар-Саргон нарича „елит от колежите с прекалено висок ценз“. По-нататък тя обяснява, че тези хора „мразят работническата класа“ и „я презират“. Това презрение е от съществено значение за разбирането ни в какво всъщност се е превърнала Демократическата партия и какво ще направи с Америка, ако ѝ бъде дадена възможност. Никога в човешката история не е имало общество, в което политическият и финансовият елит да е позволявал на „нисшите класи“ да имат каквото и да било влияние – освен ако елитът не е престанал да гледа надменно на тях. Няма значение дали ще посетим Древния Рим или Съветския съюз. Навсякъде, където управляващата класа вярва, че „знае по-добре“ поради това, че е част от елита, тя ще държи населението далеч от себе си и от средствата за власт.
Това е основната причина, поради която левицата в Америка днес е толкова разстроена от завръщането на Тръмп
Той не само представлява онова, което те ненавиждат в консерваторите – вярата, семейството, патриотизма и свободата, но и им напомня за огромния американски пейзаж, който е изпълнен с обикновени хора. Водопроводчици, шофьори на камиони, медицински сестри, хора, които обработват земята, които произвеждат, инвестират, строят, превозват, продават и потребяват неща. Хора, които живеят в къща с три спални в приличен, но не престижен квартал; хора, които карат миниван с бензинов двигател и може би дори пикап. Хора, които ще заведат децата си в заведение за бързо хранене с бургери след мача по софтбол. Хора, които се интересуват повече от благосъстоянието на децата си, отколкото от това дали средната температура на планетата може да се повиши с половин градус през следващото столетие. Това са хората, към които елитът от колежите с прекалено висок ценз изпитва само презрение.
Една от причините, поради които Батя Унгар-Саргон е права в това отношение, е, че съм виждал отблизо как този елит се формира, заражда и изпраща в обществото. Станах свидетел на това в един от деструктивно радикализираните американски колежански кампуси. Това беше и първият ми сблъсък с Америка като жител на тази страна. Усетих как машината, която произвежда новите американски колежани, е твърдо решена да не се притеснява от факта, че има живот и извън кампуса. Внушаваше се, че аз като колежански преподавател трябва да съм вляво по политическата скала. Като имигрант от Европа на практика се подразбираше, че трябва да съм на тяхна страна. Родната ми страна, Швеция, се ползваше с голямо уважение сред тях.
Когато постепенно осъзнаха, че не съм „един от тях“ в политическо отношение, начинът, по който ме третираха, се промени драстично
Осъзнах политическата дискриминация в процеса на наемане на преподаватели, но освен това видях колко страшно ефективно членовете на факултета успяват да изолират консерватора в социален и, което е по-важно, в професионален план. Не бях единственият консерватор във факултета, макар че бяхме малко на брой. Онези, които искаха да получат мандат, се регистрираха като демократи, разпространяваха демократични речи в салона на факултета и като цяло си затваряха консервативните усти, докато комисията за мандат не ги одобри. Не всеки успяваше да премине през шестгодишния период на получаване на титла – едно подхлъзване сред „приятелите“ в катедрата можеше да бъде всичко, от което се нуждаеш, за да излетиш, а тези, които успяваха, често губеха желание да защитават възгледите си срещу все по-радикализираните колеги.
Откакто напуснах академичните среди преди почти 20 години, процесът на радикализация продължи. През 2020г. Американският институт за предприемачество проведе мета проучване на литературата за политическите пристрастия на университетските преподаватели, което потвърди това. Това, което проучването не споменава – а доколкото успях да разбера и нито едно друго проучване не го прави – е, че утвърждаването на социализма под една или друга форма сред преподавателите в колежите се самоподсилва. То води до постепенно влошаване на академичните стандарти като пряк резултат от повишаването на политическите предпочитания при назначенията в колежите. За да получиш титла или дори да бъдеш нает като преподавател или като гост-професор, е по-важно да покажеш лоялността си към общата марксистка хегемония и по-малко – какъв е реалният ти принос към предмета, който трябва да преподаваш.
С течение на времето това води до влошаване на научните стандарти, които преподавателите в колежа могат да поддържат. Заслугите им за заемане на длъжностите, които заемат, са все по-политически и все по-малко професионални. В резултат на това те нито искат, нито могат да поддържат преподаването си на адекватно академично ниво; за да запълнят научните пропуски в класната стая, те вкарват повече политика. Това се проявява в избора на учебни четива, в учебните планове и в дискусиите в клас. Посещавайки колеж при тези условия, младите американци остават с впечатлението, че като академично образовани са получили зелена светлина да упражняват политика във всичко, което правят след колежа. Преподавателите им са им дали лиценз да използват колежанските си дипломи като удостоверение, че могат да прокарват политика навсякъде, където решат.
Ако са били научени да презират „необразованата“ работническа класа, след завършването си тези „свръхквалифицирани“ възпитаници на колежа ще пренесат това презрение и на работните си места. Ако се доближат до политиката, тяхното презрение ще достигне дотам, че ще започне да поставя под въпрос нашата демокрация като цяло. Без да сме правили допитване до носителите на „прекалено висок ценз“, можем спокойно да се обзаложим, че ако имаха възможност да го направят, те биха изключили работническата класа изцяло от политическия процес. Свирепата им омраза към Тръмп е авангард на презрението им към работническата класа, което според тях прави морално легитимно използването на всички възможни средства, за да се попречи на 45-тия президент да се върне в Белия дом.
Колкото по-далеч прокарват презрението си и собственото си самочувствие, толкова повече средства за власт ще смятат за морално легитимни. Дали това води до изборни измами или не, е въпрос, който няма да разглеждам тук, но щом мисията да се спре Тръмп кара един политик да се чувства за по-значим от Конституцията, вместо да я спазва, то колко далеч ще бъде друг политик от това да направи същото, само че в по-различен и тревожен формат?
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
