Два основни извода могат да се изведат след проведените избори за Европейски парламент.
Първият извод е, че досегашният “либерален консенсус”, който управляваше ЕС, ще бъде заменен с… нов “либерален консенсус”, в който засилено влияние ще имат либералите и “зелените”.
Досега двете големи европейски политически семейства (ЕНП и Прогресивния алинас на социалисти и демократи) формираха мнозинството в ЕП и провеждаха компромисни една за друга политики, които общо взето удовлетворяваха и либералите от АЛДЕ, и Европейските зелени, а нерядко и крайната левица. Християндемократите и социалдемократите обаче нямаха техническа нужда от допълнителен партньор и затова не бяха длъжни да се съобразяват с други политически формации.
Сега обаче това мнозинство рухна. И ЕНП, и традиционната левица се оказаха в отстъпление (и двете фракции губят по около 40 места), атакувани и отляво, и отдясно, най-вече заради отстъплението от традиционните си позиции. В опразнените ниши се настаняват либерали, “зелени” и националисти.
Възходът на “зелените” е резултат най-вече от пробива на германските “зелени”, които се оказаха втора политическа сила в страната с над 20% от вота. Фракцията “Европейски зелени/Европейски свободен алианс” ще разполага с 15 места повече в сравнение с предишния европарламент. Това не е кой знае какъв скок, но “зелените” имат потенциал за увеличение в бъдеще, когато днешните участници в ученическите стачки и маршове за климата получат избирателни права.
За разлика от тях, скокът на либералите е по-съществен – тяхната група ще разполага с над 40 места повече. Това се дължи както на партията на френския президент Еманюел Макрон, така и на добрия резултат на британските либералдемократи.
Макар и не в очакваните мащаби, “националистическата вълна” също се случи. В три от 4-те най-големи държави-членки изборите бяха спечелени от противници на статуквото в ЕС – “Националният сбор” на Марин льо Пен във Франция, “Лига” на Матео Салвини в Италия и “Брекзит” на Найджъл Фарадж във Великобритания. Сумарно трите фракции, стоящи вдясно от ЕНП (общото между тях е, че се противопоставят на “либералния консенсус”) увеличават присъствието си в ЕП с близо 20 места. Това обаче е недостатъчно за разрушаване на “либералния консенсус” и замяната му с консервативен такъв. Чисто математически, няма как да се постигне мнозинство между Европейската народна партия, Европейските консерватори и реформисти, “Алиансът на Салвини” и групата “Пет звезди + Брекзит”. За мнозинство от 376 депутати е нужно привличането на по-голямата част от онези 33-ма, които все още не са се определили дали и към коя фракция ще се включат, а за подобен тип мнозинство не е сериозно да се коментира.
Тъй като аналогична е и ситуацията вляво, най-естественото решение е разширяване на досегашната “голяма коалиция” с още един или два партньора (както и беше анонсирано от Манфред Вебер, номинацията на ЕНП за председател на Европейската комисия). Ще се търси партньорство с либерали и “зелени”, като тук има различни варианти – само с едните, само с другите, или и с двете фракции. Това предполага някакво нюансиране на опциите, но основният проблем тук е, че трудно може да се очаква ЕНП да бъде адекватна дясна противотежест на левичарските тежнения на останалите. ЕНП не беше такава в миналия парламент, когато формално либерали и “зелени” не можеха да “извиват ръце”, че сега ли? Дори десни фигури като Себастиян Курц не смеят да се опълчват на доминиращите тенденции, та какво остава за клонящите към центъра членове на християндемократическата фракция…
В крайна сметка, вместо досегашните политики на евробюрокрация, абсурдни регулации, цензура на “политическата коректност”, джендър-идеологии, мултикултурализъм и прочие, се очертава да получим от Брюксел… всичко изброено плюс финансиране на климатичните безумия на “зелените”.
Което ни насочва към втория извод за нуждата от консолидация на десницата в ЕП – онези, които все пак изказват десни, консервативни тези, каквито в близкото минало се говореха от политици като Хелмут Кол, Жак Ширак и Хосе-Мария Аснар (и, които, заедно с Тони Блеър, комай бяха последните големи лидери на Европа). Десница, която сега обаче е разпиляна в няколко фракции.
За противопоставяне на досегашните тенденции (които очевидно отслабват Европа), е необходимо да започнат процеси на сближаване между отделните партии вдясно. Европейските консерватори и реформисти да започнат да привличат към себе си както “вътрешната опозиция” в ЕНП (начело с Виктор Орбан), така и крайнодесните около Матео Салвини и Марин льо Пен. Тук обаче се открояват поне три основни проблема.
Първият е, че за Виктор Орбан, като премиер на Унгария, излизането от ЕНП крие рискове, свързани с атаките на Европейската комисия към страната му. Досега, членството на партията му ФИДЕС в ЕНП все пак носеше някаква институционална защита. Разбира се, Орбан може и да се окаже принуден да премине в лагера на ЕКР, но колко други извън неговите депутати ще го последват, е доста интересен въпрос.
Вторият е, че партиите от “Алианса на Салвини” (бившата фракция “Европа на нациите и свободата”) имат да извървят своя път от евроскептицизма до еврореформизма. И ако Марин льо Пен вече е отстъпила от някои свой най-крайни анти-ЕС позиции, то самият Салвини сякаш все още го тресе политическия пубертет. Що се отнася до “Алтернатива за Германия”, там положението се усложнява от практическата невъзможност за сближение между “Алтернативата” и ХДС/ХСС (немалка част от евродепутатите на християндемократическата коалиция стоят на десни, консервативни позиции).
Третият проблем е, че тази част от Европейския парламент е в зоната на подозрения за нечисти връзки с Кремъл (примерът “Щрахе” е твърде пресен). А докато има политически лидери, склонни да се продадат на геополитическия противник на Европа, (макар че не крайнодесните са тези, които изграждат “Северен поток 2” или отиват на високи постове в “Газпром”), това ще затруднява допълнително процеса.
Битката за връщане към “добрата стара Европа”, здрава отвътре и респектираща отвън, ще бъде дълга и трудна. Къде сме ние в тази битка?
Повечето новоизбрани български евродепутати така или иначе ще бъдат част от “либералния консенсус”. Както беше и досега. Което обаче ги поставя в дисонанс, ако “Европа на две скорости” започне реално да се налага. Иначе, както видяхме в случая с пакета “Мобилност 1”, при извънредни ситуации може да се разчита на мобилизация в защита на националния интерес (а, както се оказа, и на европейските ценности в същото време).
Един от тях обаче може да изиграе сериозна роля в гореописаните процеси при европейската десница. По време на предишния си мандат, Ангел Джамбазки натрупа не само опит, а и уважение от колегите си в ЕКР. След като успя да влезе в десетката на най-активните евродепутати, защо през втория си мандат да не се превърне в един от новите европейски лидери?
