fbpx

Ядрена дипломация 3.0

Време за четене: 37 мин.

Какво напомниха двамата големи в Хелзинки или „Как да започнем отново да се притесняваме за бомбата“

Срещата между президентите на двете федерации в Хелзинки беше знакова (бел. ред. срещата се проведе на 16 юли 2018 г.). Но не по причините, които активно се тиражират. Непосредствено преди, както и след нея, хора от всяка част на политическия спектър положиха шумни усилия да омаловажат нейното значение. Съществена част от написаното за срещата и общата пресконференция на Тръмп и Путин и последвалите интервюта се въртеше в кръг около изчерпания кладенец, наречен „Руска намеса в изборите в САЩ„. През изкривената призма на собствените си политически амбиции и в търсене на краткотрайни дивиденти публични личности и медии от двете страни на голямата вода, включително и в България, продължиха, по навик или по команда, с истеричния дискурс, който ескалира до невиждани нива на абсурда.

В случай, че прочитането на първия параграф вече започва да ви покачва пулса – съветвам да си поемете дъх. В следващите редове няма да се фокусираме на станали вече тривиални теми като намесата на едната или другата страна в политически събития по целия свят под една или друга форма.

Улисани в статии за това кой с кого бил преспал и всякакви подобни несъстоятелни жълтини, потребителите на информация от масовите медии биват подтиквани да се вълнуват  за неща, които следва да вълнуват не повече от трима души. Почти цяло поколение израсна в пост-съветския свят и сякаш забрави, че отношенията между най-големите играчи на световната сцена не могат и не трябва да се базират на еднодневни емоции и пост-алкохолни физиологични процеси.

Осъзнаването на съвременните геополитически позиции и произтичащите от тях военни търкания е невъзможно без разглеждане на причините за ситуацията. Нещо, което за огромен брой хора остава табу и наблюдаваме едно вредно и дори опасно вторачване в действия и изказвания, извадени от контекст и използвани само и единствено в разговор за „днес и сега“. За щастие, макар и със закъснение, общата пресконференция на Тръмп и Путин загатна, че големите са готови да мислят и да разговарят за „Утре“.  Или поне така се надяваме.

„Разногласията между нашите две държави са добре известни. Президентът Путин и аз ги дискутирахме в дълбочина днес. Но ако ще решаваме много от проблемите пред нашия свят, трябва да намерим начини да си сътрудничим в преследването на общи интереси. Твърде често, както в близкото така и в далечното минало, видяхме последиците, когато дипломацията е оставена на масата. Също видяхме ползите от сътрудничеството. В последния век, нашите народи се биха рамо до рамо във Втората световна война. Дори по време на напрежението на Студената война, когато светът изглеждаше много по-различно от днес, САЩ и Русия бяха в състояние да поддържат силен диалог. Нашите отношения никога не са били по-лоши, отколкото са сега. Въпреки това, те се промениха в последните 4 часа. Наистина вярвам в това. Нищо не би било по-лесно политически от това да откажем срещата, от това да откажем да си сътрудничим. Но това не би постигнало нищо.“

Доналд Тръмп, Хелзинки 2018

Последният мандат и наследството на двамата лидери

С оглед свободата на словото и изразяване, подобни изблици в социалните мрежи следва да бъдат толерирани. Те обаче не могат да бъдат напълно игнорирани когато създават предпоставки за задълбочаване, а не за решаване на проблеми с глобални мащаби. Това със сигурност е една от причините, поради които както Тръмп, така и Путин отделиха немалко време от пресконференцията в категорично опровергаване на твърденията за заговор. Твърдения, за които вече близо две години липсват доказателства, но следвайки упорито старата максима, че ако една лъжа бъде повторена сто пъти, то тя става истина, тези твърдения не са секнали до днес.

Но дори това няма значение  – дали е лъжа или истина – нито Путин, нито Тръмп са прекомерно загрижени за публичния си имидж. Поне не според класическите разбирания. Различни като хора и с различен път до върха на политическата стълба, и двамата са известни със своя директен, прям и често провокативен изказ. Друга тяхна обща черта е техния неподправен прагматизъм, който е позитив в ситуацията.

Владимир Путин официално е в своя последен президентски мандат. Доналд Тръмп е ограничен до максимум два, дори към момента да изглежда неясно дали той ще остане в Белия дом след настоящия.

Путин се радва на огромна подкрепа в Русия и ясно заяви основните цели за понастоящем последния си мандат – стабилизиране и развитие на руската икономика, наваксване на осъзнатото технологично и икономическо изоставане в определени ключови сектори и цялостно подобряване на благосъстоянието на руските граждани. И диалог със „Запада“ – нещо, което винаги е присъствало в неговата реторика, но в последните над 15 години се приемаше по-скоро на думи, отколкото на дела, както на Запад, така и в Русия. „Западните партньори“ е масово използваният руски евфемизъм за съперник. Той се явява като естествена еволюция на отношенията между Руската федерация и Съединените американски щати +/- NATO в периода след разпада на СССР.

За съжаление живеем в свят, в който този диалог не е възможен от позицията на слабите. Осъзнавайки това, Путин инициира и реализира мащабна програма за превъоръжаване на армията – нещо, което беше смятано в равни дози за технически, интелектуално и финансово непосилно. Въпреки всичките си недостатъци програмата се оказва успешна в контекста на руската военна доктрина и върна нивото на руският отбранителен потенциал в челните световни места. Това може би ще прозвучи невероятно за страничен наблюдател, затова без да навлизаме в детайлен анализ на постигнатото, достатъчно е да споменем, че с оглед реалностите на Русия, превъоръжаването беше по-евтиният и по-кратък път до масата за сериозни преговори за гарантиране на бъдещето и нормализиране на отношенията. И единственият възможен път със застраховка.

Накратко, сдържаността на двете ядрени свръхдържави традиционно се гарантира от техните ядрени арсенали. Арсенали, които са най-опасното, но и най-евтино решение, доколкото изобщо може да се търси някаква рационалност в поддържането на мир чрез страх от глобално самоунищожение. Това, обаче, не е достатъчно за геополитическите цели на Русия, все пак необходимо ѝ е да има способността да проектира конвенционална сила и то далеч не само заради Запада. Затова Путин увеличи военните разходи и се опита в максимална степен да ги оптимизира, с тенденция към намаляване и запазване на „оптимални“ нива. Тази тенденция е ясно изразена в бюджетите от последните три години и е само маргинално свързана с по-ниските цени на петрола въпреки няколко погрешни, но силно афиширани анализи по темата. Сред тях и статистическите гафове на Стокхолмският международен институт за мирни изследвания (SIPRI), използвайки методология на „центъра за грешни прогнози“.

Всичко това подчертава прагматизмът, стоящ в основата на повечето решения на Владимир Путин. Реалностите и трезвата оценка на състоянието на световната и руската икономика ни водят до два неоспорими факта – звездите на Кремъл са червени, а Русия далеч не е в състояние да харчи толкова, че да достигне военното надмощие на САЩ, камо ли пък на NATO. Нито сега, нито в обозримото бъдеще. Факти, които даже сами по себе си за всеки средно-интелигентен човек следва да разбият мита за „агресивната Русия, която всеки момент ще завладее континентална Европа.“

Като големи ядрени сили, ние носим специална отговорност за поддържането на международната сигурност. Жизненоважно е, както споменахме по време на преговорите, да настроим диалога за стратегическата стабилност и глобалната сигурност, както и за неразпространението на оръжията за масово унищожение. Изпратихме на нашите американски колеги писмо със няколко специфични предложения. Ние вярваме в необходимостта да продължим да работим заедно върху програмата за разоръжаване, военното и техническото сътрудничество. Това включва разширяването на Договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия (СТАРТ). Ситуацията е опасна с глобалната американска антиракетна отбранителна система. Става въпрос за проблема с имплементацията ѝ и Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие (INF Treaty). И разбира се планът за неразполагане на оръжия в космоса.“

Владимир Путин, Хелзинки 2018

От своя страна Доналд Тръмп води хаотична на пръв поглед политика, както в международен, така и в домашен план. При все това, сред неговите на моменти сякаш граничещи с политическа лудост изказвания също може се наблюдава прагматизъм. Без значение дали той ще остане или ще напусне Белия дом след настоящия си мандат, едно нещо не остава незабелязано – той не иска да го остави, образно казано, на червено.  Изглежда шоковите му действия са именно поради несигурността му във втори мандат. Това обуславя и припряността му като държавен глава – като пример, откровено скандалният и доскоро немислим тон в разговорите с настоящи политически, икономически и военни съюзници и приятели по интереси. Важно е да се напомни, че Тръмп е първо милиардер, а след това президент. Неговото минало в огромна степен предопределя мирогледът и целите, които си поставя. В много отношения той се опитва да ръководи САЩ като бизнес, а не като държава, и въпреки (а може би точно заради) многобройните си противници този подход не е лишен от смисъл.

Оздравяването и развитието на този „бизнес“ обаче минава през непопулярни мерки и особено опасни в политически аспект за Тръмп действия, добили известност с крилатата фраза draining the swamp – да пресушим блатото. Като бизнесмен той правилно отчита, че сред значителните рискове за световното американско лидерство на икономическия и военен фронт са Китай и Европейският съюз, като световни икономически субекти, а не имагинерен десант на зелени човечета в Сиатъл. Запазването на това превъзходство изисква повишаване на конкурентноспособността на американската икономика, което минава и през намаляване на вътрешния дълг и дефицита. Което на свой ред е неминуемо свързано и с намаляване на публичните разходи. Изхождайки от тази чисто икономическа в основата си теза можем да свържем няколко точки в острите изказвания на Тръмп по адрес на останалите държави-членки на NATO, както и критиките към американският военно-промишлен комплекс (ВПК). Един от най-значителните харчове на САЩ е военният бюджет, съставлявайки над 3,5% от тяхното БВП и над три пъти превишаващ този на Китай, който заема второто място по разходи за отбрана. Този бюджет, въпреки негативните коментари на Тръмп по адрес на F-35 и други военни програми, изглежда непоклатим. В настоящата ситуация рязко или дори плавно намаляване на тези разходи в САЩ е равно на политическо самоубийство.

Възможността за това може да се появи и евентуално да се защити като теза,  само ако останалите държави в NATO започнат да харчат повече, така че Америка да може да харчи по-малко за тяхната отбрана. По този начин дори редуцирането, а на места и пълното елиминиране на перманентно дислоцирани части в задгранични бази би могло да доведе до огромни икономии. Подобен процес разбира се не е никак лесен – нито като реализация, нито като „продажба“ дори пред собствената си партия. Комбинирано със стремителното нарастване на стойността на ключови американски военни програми и скоростната модернизация на китайският военен флот Тръмп няма силни карти. Съответно всякакво потенциално отрязване от военната мазнина е свързано с продължаването, ревизирането и създаването на цяла нова рамка от договори за оръжеен контрол с Русия, които да повишат предсказуемостта, а оттам и доверието. За да бъдат истински ефективни в глобален план те трябва да включват не само важни държави в Европа, но и Китай, поне по отношение на ядрените оръжия. Нещо, което изглежда много трудно постижимо с оглед високото ниво на секретност на китайските програми и териториалните търкания в Азиатския регион.

С оглед на това, наглед хаотичният подход на Тръмп към международната политика – изцяло на принципа на блъфа – неговите преговори на парче със страните членки на НАТО, преговорите с Русия и Северна Корея, в комбинация с всякакви тарифни преговори и заплахи за търговски воини, сякаш е единственият възможен.

По отношение на Русия проблемът е основно от ядрено естество. Те продължават да са единствената държава, разполагаща със сравним ядрен потенциал и с военна доктрина, която открито допуска употребата му. За това, а и за съжаление, за да се стигне до следващото изказване на Тръмп, на Путин му се наложи да прибегне до нещо, което спокойно можем да сравним с най-мрачните години на Студената война. Изглежда Тръмп го разбра правилно.

„Като президент, не мога да взимам решения относно външна политика в безполезни усилия да укротя партийните критици или медиите или демократите, които не искат нищо друго, освен да пречат. Един конструктивен диалог между САЩ и Русия дава възможност да бъдат отворени нови пътища към мир и стабилност в нашия свят. По-скоро бих поел политически риск в преследване на мир, отколкото да рискувам мира в преследване на политика. Като президент, аз винаги ще слагам на първо място, каквото е най-добре за Америка и каквото е най-добре за американския народ.“

Тръмп, Хелзинки 2018

 

 

Взаимно гарантирано недоверие

Дълбоко вкорененото недоверие между САЩ и СССР, а по-късно и Русия, датира още от ранния следвоенен период през 40-те години на двадесети век. Последвалата Студена война ще остане в историята като един от най-мрачните и зловещи периоди в човешката история. Количеството пропаганда, параноя, страх, омраза, секретност и ирационалност, характерни за десетилетията след средата на на миналия век, са толкова стряскащи, че повечето хора се опитват да ги забравят. И са почти неразбираеми за новото поколение.

Пълномащабната оръжейна надпревара между двете свръхдържави, подхранвана от неизчерпаема параноя и привидно неизчерпаеми човешки и финансови ресурси, още през 60-те години започва да излиза от всякакъв контрол. Известната доктрина MAD (mutually assured destruction/взаимно гарантирано унищожение) в ядрената надпревара, в комбинация с липсата на достоверни разузнавателни данни за количествата и мощността на арсеналите, водят до стремглавото развитие и поставяне на въоръжение на все по-многобройни и по-мощни ядрени бойни глави от всевъзможни модификации. Върха на безумието бе достигнато с изпитанието на съветската Цар бомба през октомври, 1961 г. Това 50-мегатонно слънце с диаметър на огнената топка от над 6 километра е най-мощната водородна бомба, разработвана и пускана в човешката история. Ударната вълна и предизвиканите трусове са толкова силни, че биват регистрирани от сеизмични датчици по целия свят. Термоядрен взрив, разтърсил целия военен и политически елит и сигнализирал нуждата от поставянето на ядрената надпревара в регулации и взаимен контрол.

Серия от разговори и консултации водят до началото на Преговори за ограничаване на стратегическото въоръжение (Strategic Arms Limitation Talks или SALT-I), положено през 1969 г. в Хелзинки, Финландия. Същият град, който вече традиционно е домакин на такива двустранни срещи.

През май 1972 г. в Москва Ричард Никсън и Леонид Брежнев подписват историческите документи SALT-I и тясно свързаната Спогодба за противоракетна отбрана (Аnti-Ballistic Missile Treaty или накратко ABMT). Положено е началото на ограничаването на ядрените арсенали, което в последствие ще доведе и до редица други споразумения като Договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия (START I и II),  Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие (INF Тreaty) и други.

Без да навлизаме в ненужни детайли е важно да отбележим значението на тези договори. По същество те поетапно намаляват позволеното количество ядрени боеприпаси, с които двата блока могат да разполагат, както и поставят фиксирани максимални количества за бойните глави, които могат да се намират в готовност по всяко едно време за всяка от страните. Въпреки наличието на голям брой по-слаби боеприпаси за решаване на тактически и театрални задачи, най-голямата ударна мощ е концентрирана в междуконтиненталните балистични ракети. Тук е много важно да се осъзнае не само тяхното намаляване, но и неизбежността на удар след като те бъдат изстреляни. Това в огромна степен се гарантира от договора за анти-балистична защита, който ограничава всяка от страните до една локация, която може да бъде „защитена“ с противоракетна отбрана и максимален брой противоракети, нищожни на фона на офанзивните оръжия.  На нормален език това означава, че двете страни гарантират взаимното си унищожение както с първи, така и с втори ядрен удар, както и че нито една от тях няма да полага опити да променя баланса на силите чрез драстично повишаване на качеството на боеприпасите, средствата за доставка или разширяване на противоракетната отбрана.

Следва продължителен процес по редуцирането на арсеналите до днешните нива от около 15 000 бойни глави в световен мащаб, от които в ниво на готовност в САЩ и Русия се намират приблизително 3000 или по-малко общо.  За сравнение – арсеналите на всички останали държави от ядрения клуб, по различни оценки, с трудност надхвърлят общо 1000, дори с оглед на неясните количества, притежавани от Китай, Израел, Индия и Пакистан.

В резултат, както в Русия, така и в САЩ, в продължение на няколко десетилетия в силозите стояха и прашасваха едни и същи ракети, с минимална или дори никаква профилактика и практически нулева модернизация. За нито една от страните не бе необходимо да се хвърлят пари на вятъра за ядрените им арсенали, различни от ваденето от строя на амортизирани платформи с изтекъл експлоатационен ресурс и тяхната замяна. Това почти еклузивно се отнасяше до стратегическите ядрени подводници, които съставляват морския компонент на ядрените триади, бидейки ефективно средство за втори удар. Специалисти с горелки, багери и маски режеха самолети и ракети. Част от горивните потребности на американски атомни електростанции се покриваха от утилизирани и преработени съветски бойни глави, първоначално създадени да ги унищожат. Войници подремваха по охранителни периметри на стратегически ядрени обекти. Мирният атом спеше.

30 г. след СССР – еднополюсният модел и мирът в състояние на постоянна война

Сега отново ще се върнем назад във времето, този път съвсем малко. Това на мнозина вероятно се струва излишно, но наблюденията показват, че хората не помнят знакови събития и изказвания дори от преди 4-5 години, а какво остава за такива от преди вече близо двадесет. Това, в контекста на всеки един анализ на настоящи и предстоящи събития, е от основна важност с цел тяхното разбиране. Ще дам много ясен пример с Робърт Мюлер (Robert Mueller), чието име е известно с вече споменатото в началото разследване за намеса в изборния процес в САЩ. Това обаче е същият човек, който с голяма доза увереност твърдеше, че Ирак разполага с огромни запаси от оръжия за масово поразяване.

Същите бяха успешно намерени:

Колко от уважаемите ни читатели честно ще си признаят, че помнят това?

Тук, разбира се, няма да си говорим за това какво може би е чул или са мислели, че са чули Горбачов и неговото обкръжение, защото по въпроса за неразширяване на NATO към руските граници нищо никога не е подписвано. Дори да беше подписано, това не би било много важно от руска гледна точка, затова и руснаците нямаше да му вярват. Ако сте любопитни по темата препоръчвам да прочетете това.

Първоначалната фаза на разширяване през 1999 г. изобщо не беше чак такова притеснение за Русия, колкото и шумни да бяха възраженията. Голямото разширяване през 2004 г. година, в която беше приета и България, вече много сериозно започна да напряга военния елит в Москва. Естествената буферна зона между алианса и Русия практически изчезна с приемането на прибалтийските републики. Не само че Алианса вече имаше пряк сухопътен „контакт“ с Федерацията, но и Калининград остана практически изолиран. Важно е да напомним, че към този момент (2004 г.) Русия вече беше приключила с втората чеченска кампания и все още се намираше в особено тежко финансово положение. На власт вече беше дошъл Владимир Путин, чудейки се откъде да подхване тоталната кочина, която наследи начело на „свръхдържавата“, макар и териториалния разпад вече беше овладян – традиционно с много кръв и залпова артилерия. В Кремъл вече много добре осъзнаваха, че почти пълният разпад на държавата се е отразил пагубно и на армията. Тя бе лошо екипирана, зле подготвена и с неадекватна за водене на малки конвенционални конфликти военна доктрина и техника. Това, което Русия наследи от Съветския съюз беше разработвано с една цел – пълномащабен военен сблъсък в огромните равнини на Европа. В огромни количества. Тук визирам основно сухопътната и авиационната част. Количества, които вече нито бяха необходими, нито бяха финансово възможни за поддръжка.

Многократните призиви на Русия да се спре с разширяването на NATO бяха учтиво игнорирани въпреки наличието на Съвета НАТО-Русия (NRC). Заговори се дори за бъдещето приемане на Грузия и Украйна. Това сякаш беше последната капка в чашата с търпение на руския генералитет. Към този момент те вече бяха уверени в две неща – или че NATO ги лъже, или че лидерите на алианса същностно не разбират притесненията на руската страна. Истината както винаги вероятно е някъде по средата. Първо поради масовото по това време схващане (в огромна степен правилно), че руската армия не е заплаха, и второ – поради същото неразбиране на руския дух и национална гордост. По това време отношенията не бяха добри, но не бяха и лоши, а Русия беше бедната останка от СССР – може би не враг, а в очите на някои дипломати – дори потенциален партньор, но не с равноправен статут. Отделно, САЩ вече се бяха заели с войната в Афганистан, в която на по-късен етап дори Русия помагаше логистично. Опиянени и разсеяни от успеха на втората война в Ирак, американците бяха заблудено заети с идеята, че не само могат да редуцират броя на религиозните фанатици чрез систематичното им изтребление, но и че могат да задържат и стабилизират Афганистан. В Кремъл отдавна бяха научили, че и двете неща са фикция.

След което дойде 2008 г. Малобройната, но получаваща обучение и техническа помощ от американски инструктори грузинска армия се намеси в помощ на смесения миротворчески контингент в автономната територия Южна Осетия, за да възстанови реда. Не стана особено ясно колко точно е бил нарушен този ред, от кого и как. Два дни след началото на тези събития Владимир Путин се върна в Москва от олимпиадата в Пекин и след консултации с висшият военен кръг върховният главнокомандващ демонстрира, че им е писнало от провокативните действия на Михаил Саакашвили и даде израз на това със заповед армията да се намеси. В продължение на пет дни грузинската армия беше скоропостижно прогонена и унижена, авиацията нанесе удари по стратегически обекти дори далеч от горещите контактни точки, а камиони с грузински военнопленици теглеха на буксир трофейни джипове Хамър. Нищо изненадващо, от военна гледна точка. Дори в тази операция руската армия си слушеже с класическата си доктрина да заковава гвоздей с хидравлична преса.

Въпреки проведената частична реорганизация отново станаха видни проблемите с командно-контролните системи, незадоволителната координация и остарялата техническа база, отразила се в “приемливо” количество загуби на жива сила и техника. За радост на руснаците в лицето на навлизаща танкова армия грузинските военни или просто отстъпваха с бързи темпове, а където това не беше възможно – изоставяха по-тежката и бавна техника. След конфликта Русия призна автономния статут на Абхазия и Южна Осетия и ясно демонстрира, че подобен род „смущения“ в тяхната периферия няма да бъдат толерирани повече. Международната общност не призна териториите – нещо което руската дипломация нито очакваше, нито смяташе за важно.  Същата общност видимо не си извади нужните поуки и почти нищо важно не се случи в международен план. За Русия в домашен план само няколко месеца по-късно, в края на 2008 г, беше ревизирана и приета пълномащабна програма за модернизация на армията – както кадрово, така и технически. Федерацията започна с най-важното – скоростна реформа, окрупняване и оптимизиране на западналия военно-промишлен сектор. Съпъствана с огромни инвестиции в инфраструктура, съоръжения и най-съвременно руско и чуждестранно индустриално оборудване – където и каквото е нужно, колкото и да струва. Стари и замразени проекти бяха реактивирани, цели и задачи – поставени. Огромен и сложен процес, който отново никой на запад не приемаше сериозно. А вероятно трябваше и днешната ситуация вероятно би била различна. Когато Русия поръча разработката на наследници на основния си танк Т-72 (който през 2008 г. вече беше на активна служба от близо 40 години), както и на цялото си семейство бронетранспортьори, бойни машини на пехотата и артилерия практически по едно и също време – това е като да спрете да си пиете кафето с мляко или сметана. Нещата вече имат съвсем друг вкус.

А после? После резултатите от продължително ферментиралия политически процес в Украйна доведоха до събитията от 2014 г. Така заявеното “пълно отсъствие” на американска намеса в изборите в Украйна и последвалите събития, от гледна точка на Кремъл, застрашиха нещо с още по-голяма важност за националната сигурност на Русия от транзитните тръби за газ – военноморската база в Севастопол. На кримския полуостров пристигнаха любезни военни, в своите чисто нови униформи, в чисто нови джипове и с чисто нови хеликоптери. И това беше точно толкова предизвестено, колкото беше и изненадващо за Запада.

Междувременно Китай създаваше изкуствени острови и правеше военни бази на тях.

Годината е 2018 г. Усеща се като 1968 г.

Модулното буре с барут – митове и легенди за ракети и екселски таблици

За настоящото дъно в отношенията между САЩ и Русия има и други предпоставки. Да се каже, че само едната страна има вина за това е невярно. Въпреки това, събитията подсказват, че основно едностранните действия на американците са причина за повишената мнителност на руската страна, вече граничеща с параноя. Това е обяснимо – параноята е част от длъжностната характеристика на висшите военни. От своя страна, военно промишлените комплекси често имат зловредния навик да разработват технологични решения за предимно несъществуващи заплахи и да ги предлагат на параноичните военни, което в условия на предимно частни инициативи, не е задължително най-добрата идея на света. Има една основна прилика между малките деца и военните в глобален мащаб – те винаги искат по-хубави играчки, а ако децата на съседите имат по-големи и по-хубави – те също искат нови. Но както и на децата, на военните понякога трябва да им се отказва. Иначе се разглезват и започват ядно да тропат, докато полу-разорените им родители не им купят това, което искат. За разлика от децата обаче, разглезените военни имат ракети, включително такива, с които не си играят, но  държат в шкафа с играчки.

Защо беше тази глуповата аналогия? Освен предимно дипломатическите спорове и намаляващото доверие в международните институции, има други причини за лошите отношения и те са чисто военно-технически, произтичащи от специфично политическо решение в комбинация с преувеличаване на проблемите и големи дози алчност. Годината е 2002 г. САЩ едностранно се оттегля от вече споменатия договор с Русия –  Спогодба за противоракетна отбрана или накратко ABMT. Цитираната от Джорж Буш причина за това, е появата на нови ракетни заплахи по света, визирайки Иран и Северна Корея. В САЩ започва активната разработка на няколко различни системи, чиято цел е унищожаването на предимно балистични ракети в тяхната начална и терминална фаза. След близо десетилетие и десетки забавяния, модификации, проблеми, неуспешни стартове и огромни количества пари хвърляни по проблема, се появиха четири крайни продукта.

Първите три са въведените на въоръжение на три независими една от друга противоракетни системи, за които съвсем накратко ще обясня. Основната и най-позната на обществеността система са така наречените Standard Missile 3 (SM-3) ракети-прехващачи, част от въоръжението на т.нар. Aegis защитна система . Те се носят на кораби и са предназначени за поразяване на балистични ракети с малък, среден, както и голям обсег, в случая на последните – в близост до стартовите им площадки преди да напуснат атмосферата в тяхната стартова фаза,  което е възможно поради базирането им на кораби и местенето им в удачна близост. Същите ракети теоретично могат да бъдат използвани против сателити на ниска орбита, което е странична тема. Идентични ракети се разполагат в наземни пускови установки, известни като Aеgis Ashore. От този тип са коментираните в медиите разположени в Румъния установки , въпреки че те вероятно още не са снабдени с последната модификация. Вторият продукт на тези разработки са ракети-прехващачи GBI (Ground-Based Interceptors), разположени в малки количества в стационарни шахтови установки в Калифорния и Аляска. Третата ракетна ситема е известна като THAAD (Terminal High Altitude Area Defense), разполага се на мобилни наземни пускови установки (камиони, на нормален език) и е последна линия на отбраната, предвидена да унищожава вече навлизащи в атмосферата бойни глави с кинетично попадение. Започнала разработката си още в началото на 90-те години, системата е въведена на въоръжение през 2008-2009 г. и все още в малки количества, но с все по-успешни тестове. THAAD е система, частично разработена да допълва липсващите възможности на системите Patriot. Съвкупно, те са нещо като еквивалент на руските комплекси S-400, които използват няколко вида ракети за различни задачи. По различни данни, последната добавка към арсеналът на руските S-400 представлява пряк отговор на използваните в THAAD ракети, превишавайки скоростта им с поне 2 километра в секунда и с потенциален таван на прехвата от 160-180км.

Което ни води до четвъртия краен продукт от изтеглянето на САЩ от AMBT – дълбоката и непоклатима увереност на Русия, както и на Китай, че тези системи имат за цел да подкопаят ефективността на ядрените им арсенали и в средносрочен план да разклатят вече установения и споменат по-горе баланс на ядрените сили. Нека да използваме изказването на Джордж Буш и да подменим Иран и Северна Корея с други две имена, които имат реални и ефективни системи за доставка. Които, за разлика от Иран, реално разполагат с ядрен арсенал. Ефективността на тези отбранителни системи вероятно се надценява, както в Русия, така и в Китай, но тук отново се връщаме на параноята, както и на все още валидното през последните две десетилетия схващане, че САЩ могат да си позволят бързо да увеличат количеството единици до притеснителни обеми.

Друг съвсем реален проблем на съвременните ракетни технологии е тяхната модулност. За разлика от периода на Студената война, максимата, че камион Х носи ракета Y и кораб X носи ракета Z, ситуацията през XXI век е различна. Значителна част от съвременните ракетни системи имат модулен принцип на употреба. Това значи, че една и съща пускова установка, наземна или корабна, може да помещава различни типове ракети с напълно различни цели, от които потенциално и с ядрени бойни глави, без това да става ясно чрез сателитни или други разузнавателни средства. Това създава допълнителна неяснота, защото пускове на крилати ракети със среден и далечен обсег, дори в малки количества, могат да бъдат приети за началото на ядрен удар или за достатъчно опасни, така че в главите на някои хора да обосновават „превантивната“ употреба на малоразмерни тактически ядрени арсенали.

Отличен пример за това е руският наземен комплекс Искандер, който може да носи едновременно аеробалистични ракети с обсег до 500 км (вероятно значително по-голям, но ограничен и обявен поради изискванията на INF) и крилати ракети Калибър с обсег от над 2500 км. Разполагането на тези комплекси в Калининград, Крим и западната граница на Русия в NATO се приема като заплашителен, офанзивен ход, тъй като повечето, да не кажем почти всички военни бази в Европа са в обсега им. В Русия пък това се приема като ответна мярка, тъй като ракетните комплекси с прехващачи в централна и източна Европа могат да бъдат заредени и с крилати ракети с конвенционални или ядрени бойни глави с цел нанасяне на първи удар по стратегичеси обекти. Нещо, за което в Москва са силно притеснени.

В замаскирано състояние или в движение е невъзможно да се определи какви ракети носят камионите. Неяснотата на разположението, числеността и въоръжението, в комбинация с повишената мобилност на всички наземни комплекси създава условия на непредсказуемост и отново – за засилваща се параноя. Възможностите за наземно базиране на крилати ракети от страна на Русия чисто технически не са нарушение на INF – договорът за ограничаване на ядрени ракети със среден обсег, защото на теория нямат версия с тактически ядрени бойни глави. За Русия това е ценово ефективен метод, тъй като тя не разполага с финансовите ресурси или производствените мощности да създава флот от големи и тежки кораби с много ракети на борда – разрушители и нагоре. Освен това, когато почти всички твои пристанища замръзват, изцяло подводен военен флот е доста по-практичен. Това, наред с предимно несъществуващата необходимост корабите им да са с голям обсег на действие, представлява географската причина за непреодолимите слабости на руския флот в исторически план и до ден днешен.

Всичко това създава напрегната обстановка с исторически познат резултат – презапасяване на отсрещната страна с отбранителни или офанзивни оръжия. Напрегнатостта на хората пред радарните екрани и значително намаленото време за взимане на решения, може да предизвика нежелани резултати.

Ракетен пуск от комплекс Искандер

Хиперзвуковата надпревара и съветската кутия на Пандора

Всичко споменато до момента доведе до няколко ответни мерки от страна на Русия, като част от споменатата мащабна програма за реформиране и превъоръжаване на армията в последните десет години. Някои от тях са съвсем в духа на Студената война, а в някои отношения са значително по-опасни поради своята абсурдност.

Сред по-консервативните и нормални мерки бяха пълната замяна на остарелите средства за орбитално и наземно следене за пускове. Съвременни станции със задхоризонтни радари бяха изградени по цялата периферия на страната (около десет обекта), като паралелно тече работа по подмяна на орбиталната групировка разузнавателни сателити и финализирането на навигационните сателити GLONASS. Както и течащата в момента модернизация за старите противоракети, разположени в кръг около Москва в съответствие с ABMT. Всичко това, под шапката на новосформираните през 2016 г. въздушно-космически сили (ВКС), обединяващи в общо командване авиацията и дефанзивните ракетни войски поради техните преплетени отговорности и споделянето на различна инфраструктура, командни и технически средства. Известни на английски като Russian Aerospace Forces, в техният състав влизат и обособените Russian Space Forces (RSF), отговарящи за орбиталните групи, наблюдението на близкия космос и военния космодрум в Плисецк. На този фон няма нищо скандално или странно в изказванията на Тръмп за създаване на Space Force и това не е свързано с триъгълни космически кораби.

Анонсът на втората група „мерки“ дойде през Март 2018 г. – по-малко от три месеца преди срещата на Тръмп и Путин в Хелзинки в средата на юли – по време на ежегодния адрес на президента към федерацията, което е руския еквивалент на американския за състоянието на съюза. Силно убедени в бойните качества на американските ракети-прехващачи (в които самите американци не са напълно сигурни), руснаците обявиха серия от нови, асиметрични оръжейни системи, наречени от множество медии „супер-оръжия“ – къде от незнание, къде поради нуждата от сензационност, част от военно-медийния синдром Wunderwaffe.

Обявените лично от Владимир Путин системи, в типично негов сериозен стил с няколко шеги, не са супер-оръжия. Четири от шестте анонсирани системи не са нито нови идеи, нито са създадени решително да спечелят война. Те са създадени, за да я приключат. Окончателно. Поредната и най-силна препратка към култовия филм Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба на Кубрик и инспирирала заглавието на настоящия материал. Две от тях са дори оръжия на третия удар, което по всяка дефиниция ги превръща в doomsday оръжия, считани за абсурдни и ненуждни концепции дори от СССР и САЩ или технологично невъзможни преди 40-50 години, без това да е основното.

И това съвсем не е най-притеснителното и страшното в целия пейзаж. Присъстващият в залата политически и военен елит ги аплодира. На крака.

Почти всички предствени системи са с чисто офанзивен характер, като някои от тях бяха предварително известни или загатнати. Многократно. Което не е изненадващо – създаването на повече, по-нови и неочаквани офанзивни ядрени оръжия, е значително по-евтино от създаването на огледална отбранителна система за запазване на баланса – нещо което Русия многократно беше не просто загатнала, а ясно заявила, не само защото е непосилно скъпо за нея. Тук е важно да направим едно много важно уточнение – винаги и по всяко време военно-техничесите фирми по цял свят водят различни разработки на теоритична, концептуална и практическа основа в рамките на научната работа. Създават се нови сплави, тестват се материали, подобряват се съществуващи системи, раждат се нови идеи, разписват и се разискват. В архивите и научните звена е пълно с разработки на оръжия, които могат да убият стотици хиляди хора и два слона. Има огромна разлика между това тези често налудничави идеи просто да се разискват и това реално да бъдат произведени и доставени на въоръжение, с последващите огромни разходи за изпитания и усъвършенстване, особено когато вторият слон умира само в 75% от случаите при заложено държавно изискване от 95%.

Русия отвори прашната кутия със секретни документи от времето на СССР. От нея изпълзяха няколко стари ужаса на войната, поръсени със съвременни технологии и пропаганда. Защо и кои от тях граничат с абсурда, съвсем накратко.

  1. RS-28 Sarmat (Satan II) – свръхтежка балистична ядрена ракета с шахтово базиране. Разработвана от 2009 г. с цел да замени остарелите R-36 Voevoda (SS-18 Satan), използвайки съществуващите ракетни шахти. Еволюционна стъпка на съществуваща технология с няколко малки изненади. С общо тегло от над 200 тона, ускорена стартова фаза, множество термоядрени бойни глави и според някои руски публикации – неограничен обхват. Дали последното е поредната грешка в материалите, които руските военните четат и често дават противоречиви данни, умишлена дезинформация или реалност, е неясно. Ако това е факт, би означавало завръщане към т.нар. FOBS идея от 60-те (Fractional Orbital Bombardment System). Това е система за доставка на ядрени бойни глави, при която полетът на ракетата не е по балистична траектория. Носителят излиза на ниска земна орбита и освобождава бойните глави и техните защитни средства така, че те достигат над зададената цел по орбитална, а не по балистична траектория. Такива цели са много по-трудни за засичане и следене в своята средна част от полета. Също така, е почти невъзможно да се определи в коя точка те ще навлязат в атмосферата или това би се случило твърде късно, за да могат да бъдат успешно прихванати. Защо частично-орбитална? Защото ако бойните глави бъдат изведени в близкия космос и направят повече от една орбитална обиколкa това ги определя като оръжия с орбитално базиране, което е забранено от друг договор, който има нужда от осъвременяване – Outer Space Treaty.

Всички пускови изпитания се очаква да бъдат завършени до 2019 г. и е напълно реалистично първите ракети да бъдат поставени на бойно дежурство през 2020 г.

  1. Avangard hypersonic glide vehicle – революционен хиперзвуков апарат (скорост над 20 пъти скоростта на звука), който може да носи конвенционални или термоядрени боеприпаси. Предназначен да се използва като основна или допълваща бойна глава на стари ракети, катo UR-100 (по една бройка на ракета) или на новата RS-28 Sarmat (вероятно по 3 или 4 на ракета). След като бъде доведен до нужната височина и скорост от балистична ракета, апаратът се отделя и се движи до целта си на ръба на атмосферата, с възможност за извършване на предварително зададени маневри за избягване на зони с концентрация на противоракетна отбрана, която поради скоростта му, математическите шансове да я пресече в полет са близо нулеви. Концепцията за такива апарати не е никак нова, но вече е техничеси възможна и сметната за нужна. Остава неясно кога работата по този тип оръжие е била възобновена.

При движение с такава скорост, дори в разредените слоеве на атмосферата, около Авангард се образува плазмен облак. Постигането на такава скорост е впечатляващо и говори за качествен скок във възможностите на Русия да произвежда ново поколение специализирани материали за работа при подобни параметри. Притеснителното е, че въпреки твърденията за преодоляване на проблема от руска страна, остава много вероятно те да не могат да комуникират с бойната глава след като тя достигне разчетената си скорост поради обграждащата я плазма. На нормален език това значи, че такава бойна глава вероятно не може да бъде спряна или деактивирана, след като бъде пусната.

Според информацията на Кремъл, Avangard вече е влязъл в първоначално производство и е реалистично да бъде на ограничено бойно дежурство от 2019 г.

  1. Poseidon (Статус-6) – тук нещата напълно влизат в зоната на здрача. Информация за система с работно заглавие Статус-6 умишлено изтече преди няколко години, а след официалния анонс и гласуване за име на страницата на руското министерство на отбраната, е вече известна като Посейдон. Това е едно от споменатите горе оръжия на третия удар – възмездието. Важно е да се отбележи, че това е вероятно първото (поне обявено) AAA оръжие в човешката история. Иначе казано – огромно торпедо с атомна бойна глава, задвижвано от атомна енергетична установка, планирано да се пуска от специализирани атомни подводници.

Според изведените данни то вече се намира на ниво пускови, ходови и други изпитания. Това може да се приеме за достоверно и обяснява почти всичко около мистериозната експериментална подводница Саров, действаща като част от малкия и силно секретен подводен флот на ГУГИ (Главное управление глубоководных исследований/Main Directorate of Deep-Sea Research). Намесата на това малко познато звено е логична, тъй като само този секретен институт има дългогодишен опит в употребата на специализирани подводници-носители за по-малки подводници с научни, разузнавателни и други тайни цели, способни да се спускат на дълбочина от 1 км или повече. Посейдон е нещо средно между торпедо и подводница и е проектиран да се движи на много по-голяма дълбочина от допустимата за нормални подовници с екипажи и със скорост, надвишаваща тяхната поне два пъти. Освен това системата е задвижвана от ново поколение миниатюрен атомен реактор, което й дава огромен обсег (според руски източници около и дори над 10 000 километра). Това я превръща в пръв по рода си вид оръжие, еквивалентен на подводна междуконтинентална ракета за поразяване на корабни авионосни съединения или брегови цели, като второто е много по-вероятно и лесно за реализация – бреговите бази и градовете по крайбрежията нямат навика да се движат.

Поради големите си размери тези апарати се очаква да се носят от две специално преработени за целта, но иначе серийни атомни подводници: К-139 Белгород или новата и още строяща се Хабаровск. Друга част от възможните задачи на Белгород са да носи миниатюрна безпилотна атомна подводница, която сама по себе си може да се спуска на огромни дълбочини и да остава там като малък автономен атомен реактор за захранване на дълбочинни сондажи. Подобна идея е предложена и се харесва на Газпром (Газфлот), Новатек и други компании за енергийно опезпечение на добивни операции в арктическия кръг.

И двете подводници все още не са завършени, но с оглед абсурдния обсег, торпедата Посейдон чисто теоретично могат да бъдат пускани и от брегови инсталации. Неясно е дали има подобни планове, нито в каква численост и кога те ще бъдат приети на въоръжение. Друг неясен, но още по-страшен момент не е това, че при пуск на реактора торпедото вероятно ще оставя радиокативна диря в дълбините – това за руските военни не е от никакво значение. Поради скоростта и дълбочината, и за да избегне засичане, на торпедото вероятно ще са му нужни десетки часове, а вероятно и дни, за да достигне до зададените цели. Именно това го превръща в оръжие на възмездието и средство за трети удар в случай, че изпреварваща атака извади от строя стандартните ракети и системи за ответен удар. Най-притеснителното са откровените намеци от руската страна, че тези торпеда могат да бъдат екипирани с кобалтови бойни глави, чиято цел е не толкова унищожаването на инфраструктура и стратегически обекти, колкото радиологичното замърсяване на огромни територии в комбинация с много по-дълъг период на полуразпад на частиците. Теоретично такива бойни глави могат да заразят зони за над 100 години – за справка след повечето атмосферни детонации дори на класически бойни глави основният търсен ефект е унищожаването на предимно военни, стратегически обекти, с близки до нормалните радиационни нива след 15-25 години. Тази разлика го превръща в реално “doomsday” оръжие, способно да причини неприемливи загуби и би изисквало колосални инвестиции в разработка на системи за защита.

Малко вероятно е Посейдон да може да постъпи на дежурство преди 2022/23-а г, дори Росатом да са се справили с всички технологични предизвикателства при използването на толкова малък реактор с възможност да бъде стартиран в бойни условия, но при съхранение в пускови контейнери да не представлява проблем. Също така, е много малко вероятно руският флот и генералитет изобщо да искат да имат на въоръжение подобно нещо. Със сигурност никой друг не иска. Отказът от производството на такава система е свързан единствено с преговори. И отказът на някой друг от нещо друго. Или поне така можем да се надяваме.

  1. Буревестник – круз ракета с неограничен обсег и атомна бойна глава, задвижвана от миниатюрен атомен реактор. Да, в атмосферата и да, отново за трети удар. Кому е нужно подобно нещо? На никого, поне според здравия разум. Това отново не е нова идея и датира от безумните разработки на САЩ и СССР за бомбардировачи с атомни двигатели, които могат да стоят във въздуха на дежурство без дозареждане. САЩ, в онези смутни години, също имат проект за ракета с атомен двигател (оставянето на радиоактивна диря след ракетата по това време се е считало за бонус). Поради технологичната непрактичност и опасност на подобно задвижване, както и поради бързото развитие на балистичните ракети през средата на миналия век, тези проекти са изоставени. Дали Росатом действително са успели да създадат толкова малка атомна енергетична установка, създаваща достатъчно тяга в атмосферата е много съмнително, въпреки лидерската им позиция в много отношения в международен план. За съжаление е факт, че този тип ракети се изпитват в Арктика, което е безусловно потвърдено от скандинавските държави, основно от Швеция. Те с тревога следят радиационния фон, въздушното и морско пространство в района и често наблюдават изплуващи или преминаващи руски и американски подводници. Един от изпитаните тази година Буревестници със сигурност е паднал на различно от желаното място – някъде в морето около Нова Земя, а не на полигонът на острова и според редица източници се подготвя операция по неговото изваждане.Както и Посейдон, това е абсурдна система, противоречаща на здравия разум. Дори стратегическите ракетни войски наистна да желаят тази ракета, неправдоподобно е тя да стане готова преди 2025 г. Както вече споменах, на децата понякога трябва да им се отказва.

Последните две системи – Kh-47M2 Kinzhal и Peresvet, не са оръжия за масово поразяване, но са интересни по други причини.

  1. Кинжал е бърза връзка към хиперзвуковите ракети, тъй като представлява специална модификация на споменатите Искандер ракети. За разлика от тях, се пуска от модифицирани самолети-прехващачи МИГ-31 при скорост Mach 2, а не от камион. Това позволява на ракетата да развие много по-голяма скорост, тъй като при пуск тя вече се движи и няма нужда да изразходва гориво за да набере първоначална скорост и височина, като наземния си аеробалистичен събрат. Това й дава обявен обсег от 2000 км или повече, със задачата да поразява стратегически наземни обекти и кораби.  Естествено като повечето по-големи ракети се очаква да има вариант с тактически атомни бойни глави – традиционна възможност на повечето руски противокорабни ракети. Самолетоносачите винаги са били много големи кораби и стават все по-големи.

 

Kh-47M2 Kinzhal

Кинжал не е „истинска“ хиперзвукова ракета, защото не използва скрамджет двигатели като планираните американси (X-51), руски (3M22 Zircon) и китайски (Starry Sky 2) хиперзвукови ракети. Всички те все още са в тестова, експериментална фаза и са съвсем отделен и много сериозен проблем, тъй като такъв тип оръжия не се покрива от нито един съществуващ договор за оръжеен контрол. Въпреки това Кинжал е първата поставена на въоръжение ударна не-балистична ракета, способна да достига скорости до Mach 10 – вече на въоръжение от края на 2017 г. Ненужно е да отбелязваме, че ракети с подобна скорост към момента технологично не могат да бъдат прихванати нито от наземни, нито от корабни защитни системи, на която и да е страна.

  1. Пересвет e системата, за която е налична най-малко информация. Представлява мобилен наземен комплес с лазерно оръжие, вероятно с чисто дефанзивни, противовъздушни и противоракетни функциии. Обявено е, че тя вече е на въоръжение и дори е забелязана в непосредствена близост до обекти, където „спят“ мобилни пускови установки за междуконтинентални ракети. Съществуват и спекулации, че тя може да е предназначена за „ослепяване“ на наблюдателни сателити. До появата на достоверни данни всичко това остава чиста спекулация.

В заключение

Ако сте прочели всичко това, то вие вероятно имате голямо търпение и концентрация, заслужаваща адмирации. Също така вероятно вече можете да осъзнаете острата необходимост от подновяване, ревизиране и създаване на изцяло нови международни договори за контрол, ограничаване и следене на най-различни видове оръжия. Договори, които за разлика от миналия век трябва да имат не две, а поне три страни – САЩ, Русия и Китай. Защото колкото и да е различен днешния свят от този през 60-те години, дезинформацията, страхът и параноята остават неизменна част от човешките взаимоотношения и те трябва да бъдат стриктно контролирани. Можем да се надяваме, че световните лидери наистина осъзнават това и имат волята, и възможността, да се преборят със собствените си военни. Защото все още нямаме втора планета, а бюджетите на космическите агенции са прашинки на фона на военните.

„Днешната среща е само началото на един по-дълъг процес. Но ние извървяхме първите стъпки към едно по-светло бъдеще със силен диалог и много мисъл. Нашите очаквания са стъпили на реализъм, но нашите надежди се базират на желанието на американците за приятелство, сътрудничество и мир. Мисля, че мога да говоря от името на Русия когато казвам това. Господин президент (бел. ред. Путин), искам отново да Ви благодаря, за това, че се присъединихте към мен за тези важни разговори и за продължаване на диалога между Русия и САЩ.“

Доналд Тръмп, Хелзинки

 

Завършвайки на позитивна нотка, с този последен цитат на Доналд Тръмп ни остава надеждата, че предстоят сериозни, конструктивни и искрени преговори поне между двете държави, базирани на прагматизъм и здрав разум.

Надежда за постигане на едно по-добро бъдеще за всички. Всяко друго бъдеще би било немислимо.

Часовник на Страшния съд

Споделете чрез

Предишен

Следващ