Втори пореден парламент да не успее да състави правителство. Предстоят нови парламентарни избори в края на годината (може би заедно с редовните президентски).
Основна причина за това фиаско е нетипичното разделение на партиите в настоящия и предишния парламент. В нормална политическа ситуация партиите се делят според техните идеологически виждания – на леви и десни, на либерални и консервативни, на глобалистки и националистически… Сега обаче водещо е разделението на „партии на промяната“ (ИТН, ДБ, ИБНИ) срещу „партии на статуквото“ (ГЕРБ, БСП, ДПС).
„Партиите на промяната“ не събират мнозинство, а в същото време не са склонни на компромис с когото и да е от „статуквото“.
„Партиите на статуквото“ чисто математически имат мнозинство, но също така имат и задръжки да се коалират по между си – първите две партии доскоро олицетворяваха класическото противопоставяне между десница и левица, а третата по традиция е възможно най-нежелания коалиционен партньор. В добавка това разделение прави така, че 46-ото Народно събрание да се окаже доста „постно“ откъм законотворчество. Не, че 45-ото бе кой знае колко продуктивно…
Това, което се случва през последните месеци, е напълно нормална част от парламентарната демокрация. Нелицеприятна, но нормална. В крайна сметка, ние, гражданите, в качеството си на суверен, произвеждаме тези парламенти и те отразяват обществените настроения.
Дотук се стигна след натрупаното обществено раздразнение спрямо управлението на кабинета „Борисов 3“, което от лятото на миналата година ескалира в ежедневни протести. Прибавяме и факта, че на немалко български граждани вече им бе писнало държавата да се управлява от ПП ГЕРБ (с кратки прекъсвания от 2009 г. насам). Политическите субекти, които сега наричаме „партии на промяната“, се превърнаха в изразител на това недоволство – към ГЕРБ, но и към всички останали утвърдени във времето партии.
Внушава се, че „промяната“ обезателно е нещо добро, а „статуквото“ задължително нещо лошо. Което е огромна заблуда. В действителност между 1989 и 1997 година в страната имаме „управление на промяната“ (от комунизъм към демокрация), а между февруари 1997 и май 2021 година – „управление на статуквото“ (всички кабинети между „Софиянски“ и „Борисов 3“ включително, въпреки своите различия, водеха страната в една и съща посока).
Управлението до 1997 година донесе икономическа разруха, компрометиране на държавността и деградация на обществените отношения.
Едната голяма партия тогава (СДС) основно се водеше по акъла на чуждестранни съветници, които също не бяха в час. Другата голяма партия (БСП) се опитваше да направи хибрид между социализъм и демокрация/пазарна икономика, който да комбинира социалната сигурност на първото с плодовете на второто. Някакъв „трети път“, който по думите на Филип Димитров (тогава лидер на СДС) „води към Третия свят“.
В крайна сметка управлението на БСП докара глад в мирно време в края на 20-и век в европейска държава. Да, в един период имаше хора, които се хранеха веднъж на два-три дни. И напълно логично народът изгони БСП от властта с камъни.
Между 1997 и 2021 година, тоест при така омразното „статукво“, БВП се увеличи няколко пъти. България беше извадена от унизителния „черен визов списък“ на Шенгенското споразумение, а понастоящем българският паспорт дава право на безвизово влизане в над 140 държави по света. През 2004 година страната се върна в групата на високо развитите държави (по Индекс на човешко развитие), откъдето беше изпаднала в средата на 90-те (нали запомнихте фразата за „третия път“ и Третия свят?); сега дори се намираме в още по-горната група на много високо развитите държави. Влязохме в НАТО и ЕС – нещо, което в началото на прехода изглеждаше като научна фантастика. Общо взето, тръгнахме от опашките за хляб и кисело мляко и стигнахме до опашките по магистралата за Гърция.
Сега обаче явно сме навлезли в нов период на „промяна“ – на преден план вместо обективните предизвикателства пред управлението (COVID-19, икономически последици от пандемията, мигрантски натиск, параметри на „Зелената сделка“) излиза реваншизма на „новите“ срещу „старите“, а липсата на компромис довежда до патова ситуация. Невъзможността да се сглоби мнозинство води до служебно управление, което само по себе си не е задължително по-лошо, но удължава „празния ход“ на парламентаризма и демокрацията.
Нереализираните мандати за правителство са лоша новина, защото най-вероятно водят до „още от същото“ – подобно съотношение, с някои различни нюанси, и в 47-ото Народно събрание.
За да продължим напред, „партиите на промяната“ трябва да участват във властта. Тяхното управление може да се окаже по-лошо от това, срещу което протестираха, а може и да е по-добро, но докато не станат част от управлението (и свързаните с него отговорности), напрежението няма да спадне. Едва тогава избирателят ще ги оцени и като управленци, а не само като кресливи критикуващи.
Сегашната политическа криза бе предизвикана не от някакъв катаклизъм (да, пандемията е налице, но не заради нея се стигна до днешното положение), а от непоносимостта на голяма част от избирателите към корупцията, мафията, задкулисието и олигархичните зависимости. Едни хора им обещават, че могат да се справят с всичко това (дали наистина могат е много дълга тема) и докато не им се даде шанс, ще продължат с крясъците и контрапродуктивното поведение. Затова просто трябва да си изсърбаме това, което сме надробили (като гласоподаватели). Няма как другояче. Може да се окаже горчиво, но е единствения начин да се научим да носим отговорност за избора си.
