Миналата седмица в коментарите под един текст се появи баналното клише: “Обичам Родината, мразя държавата!”. И човек не може да не се запита каква, аджеба, е разликата между родина и държава и защо хората са склонни да обичат едното и да мразят другото. И изобщо възможно ли е такива неща като родината и държавата да бъдат обичани или мразени? Изглежда анонимният създател на тази мъдрост нарича “родина” високите сини планини, реките и златните равнини, птичките, пчеличките, розовото масло, киселото мляко, традиционно трудолюбивия и гостоприемен Българин (оня, дето си го знаете) и т.н. Докато “държава” са институциите, полицията, данъчните, депутатите, митничарите, олигарсите, мутрите и прочие мерзости. Ако наистина е така, няма какво повече да говорим, но то не е и всички, мисля, сме наясно по този въпрос.
По отношение на държавата положението на Българина – оня, дето си го знаете и дето е научен от народния си поет Христо Ботьов “силно да люби и мрази” – е по-особено, защото през по-голямата част от славната му хилядолетна история държавата, в която се е подвизавал, наистина е била негов враг, а враговете се мразят. Като включим и просъветската тоталитарна държава от 1944 до 1989, то ще видим, че през седем века от тринайсет Българинът е живял във враждебна държава, която не е усещал като своя. И сигурно затова се е научил да прави разлика между родина и държава.
И точно защото чуждата държава е била враг на Българина, най-славните страници от неговата история, онези, които му дават гордост и самочувствие, са именно времената, когато се е борил за собствена държава. Държавността (или царството, както са го наричали до неотдавна) е най-висшата изява на организация и съществуване на един народ на тази грешна земя. Не всеки народ има своя държава и онези, които са я постигнали с жертви, е твърде глупаво да я мразят и да искат да се отърват от нея, нали?
И ето как стигаме до един изключително интересен въпрос: имат ли народите душа? Вероятно. Щом наричаме българския народ “Българина” (оня, дето си го знаете), щом казваме: “българинът е такъв, българинът е инакъв”, то оприличаваме народа на човек, на личност, а човешките личности имат душа. Следователно душа трябва да имат и народите в пряк или преносен смисъл. И ако народите, също като човеците, имат душа, то тази душа би трябвало да е тяхна първа грижа, нали сте забелязали как особено през последните векове патриотизмът е на върха на ценностите, а националното предателство – най-ужасното престъпление; чудеса са правени под лозунга “В името на народа!”.
И щом душата на народа е от първостепенно значение, то народът трябва да постигне свобода за нуждите на душата си. Без свобода нито хората, нито народите могат да изпълнят предназначението си, защото са лишени от възможността за избор и следователно нито могат да имат заслуга за делата си, нито да бъдат порицавани и съдени за тях. А свободата на един народ преминава през негова собствена независима държава. Питайте кюрдите, питайте баските. Питайте ги дали искат собствена държава и дали ще я мразят, ако я постигнат. И дали ще имат евродепутати, които ще доносничат срещу държавата си като някои зубрачи-натегачи. Всъщност след известно време, когато започнат да гледат на постигнатото като на нещо, което им се полага априори, може би ще имат, така е устроен човекът.
Да имаш собствена държава е такава ценност, че на всяка литургия в църквата по време на Великия вход се молим за душите на загиналите за нейното постигане. Молим се и същевременно твърдим, че мразим държавата, за която е мечтаел дякон Левски, оня същия, дето си татуираме портрета му по прасците на краката си. Ама ще кажете: той не е мечтаел за такава държава, каквато ние мразим! А за каква? Мечтаел е за либерална парламентарна демократична и плуралистична република. В момента държавата ни е точно това и съвсем друг е въпросът за качеството на хората, които обитават нейните институции. Но заради тяхното неудовлетворително качество самите институции не стават лоши. Парламентът не става лош по замисъл, ако депутатите са тъпаци и мошеници. Мерцедесът не е лош автомобил, ако го кара идиот.
Ако държавните институции са превзети от некачествени личности, това не означава, че държавата е нещо, което трябва да бъде мразено и едва ли не премахнато за разлика от родината, която се обитава от абсолютно същите личности, обаче нея си я обичаме. И нека онзи, който твърди, че мрази българската държава, да каже в пределите на коя друга държава би желал да види родината си, която иначе обича – на Турция, на Русия, на Сърбия? Защото ако дадена територия не попада в една държава, то със сигурност ще попада в друга.
Разбира се, има хора и то не малко, които отиват да живеят в други държави. Те напускат държавата, която мразят. Но заедно с това напускат и родината, която обичат. А има и такива, които напускат държавата и родината, без да ги мразят или обичат, просто си търсят работа. Всеки си решава сам. Но малцина, дори и от тези които обичат родината, но мразят държавата, се отказват от гражданството си и остават свързани с омразната държава, разчитайки, ако не на друго, то поне на нейната дипломатическа подкрепа. Естествено има и такива, които се отказват от всичко: от държавата, от родината, от роднините, религията, понякога даже и от пола си. У всеки човек дреме неспокойният и търсещ гений, всеки има право да изрази себе си по начин, който сметне за подходящ. И би било чудесно, ако после покаже и доблестта да посрещне съответните последици. Всеки си решава сам. Но за да могат и народите да решават и, което е по-важно, да носят отговорност за решенията си, необходимо е да имат държави.
Това е положението поне към настоящия момент.
И да не забравяме, че държавите не се полагат на народите, а народите трябва да си ги извоюват. Ако си ги извоюват с жертви, сигурно после ще им е по-трудно да ги мразят. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, за да лишим от държава всички мръсни финикийци, които изобретиха парите и други нечестиви неща.
