fbpx

НОВО

Функционираща икономика и лична отговорност

Функционираща икономика и лична отговорност, а не военновременен планов социализъм и крути забрани ще ни спасят от пандемията Днес - пред лицето на сериозна глобална пандемия - икономическата наука и функциониращата стопанска система не просто няма как да минат на...

Припомняне: защо Доган е зло

През последните седмици българският политически живот е тотално доминиран от скандали. Но докато повечето от тях всъщност „затапват” възможността за смислен политически дебат и поради тази причина са вредни, то във вторник се случи един, който определено си струва да...

Двойната криза в САЩ

Деконструкция на разума Епидемията в САЩ отключи процеси, които дълго време набираха сила, още от края на седемдесетте, след петролната криза. Възходът на реториката в политиката и на популизма е още от 60-те с победите на Кенеди срещу Никсън благодарение на...

Наследството на панарабизма в Близкоизточния конфликт

Първият въпрос, като започнем да говорим за панарабизма и арабския национализъм е ясно да посочим какво се има предвид под Арабски свят – това са всички държави, където арабският език е първият официален език  и  арабската и ислямска култура доминират. В...

Води ли политическата коректност до политически разлом в ЕС?

Резолюцията на Европейския парламент в подкрепа на "расовите" бунтове в САЩ и движението Black Lives Matter няма правни последствия. Вероятно тя е неумел опит да се повлияе на предстоящия президентски избор зад океана през ноември. Днешното изявление на Доналд Туск в...

Корупцията в климатичната наука

Редакторът в "Консерваторъ" Теодор Димокенчев гостува в "Студио Хъ" по 7/8 ТВ. Тема на разговора беше корупцията в научните среди и последиците от Зелената сделка. Вижте пълния...

Консервативният аргумент за хегелиански ред

Проблемът с повечето политически философи на 20-ти век е, че не успяват да обхванат всички взаимосвързани системи, които изграждат човешкото общество и се фокусират единственото върху определени аспекти от него (икономически, културни, политически и т.н.). Факторите...

Туитър срещу Тръмп

Ако си човек с консервативни позиции и си активен в големите социални мрежи (да разбираме Фейсбук и Туитър), въпросът не е „дали“ ще дойде ден, в който ще бъдеш цензуриран, а „кога“. Спомням си как преди десетина години социалните мрежи бяха не просто свободно...

Пред какви икономически заплахи е изправена България?

Ще намери ли Европейският съюз общо решение за излизане от кризата? Михаил Кръстев и Никола Филипов – гости на Георги Коритаров. Вижте пълното...

Как непредвидимостта на епидемията ще се отрази на икономиката?

Какво ще е бъдещето на България след влизането в чакалнята на еврозоната и Банковия съюз? Михаил Кръстев и Никола Филипов – гости на „Свободна зона с Георги Коритаров“. Може ли проектът АЕЦ „Белене“ да скара България и Европейския съюз? Вижте пълното...

Общото между двореца Врана и Истанбулската конвенция

Време за четене: 6 мин.

То е, че и двете вече са само символи, дъвки, повод да се преброим и да видим от коя страна сме застанали на кой знае какво. И за Врана, и за Конвенцията се изливат морета от компетентност и неподправени емоционални пориви и покриват истината с пъстрите си наноси. Все по-малко хора помнят и все по-малко хора се интересуват от същинския спор, защото виждат само барикадата, от която активистки с голи гърди отстояват световната правда. Мнението за царските имоти и изобщо отношението към личността на Симеон II и неговото семейство, както и Истанбулската конвенция, отдавна са белези на принадлежност: ако врагът е за Конвенцията, ние задължително сме против, дори и да не сме чували какво пише вътре; ако врагът иска Царят и имотите му да бъдат оставени намира, най-малкото защото тази тема не е важна и не би трябвало да интересува никого, то ние задължително трябва да воюваме за експроприация докрай! Ето това е общото между двете.

Какъв е интересът на държавата, какво ще спечели народът, ако вземат къщата на Царя? Вярно, държавата ни е бедна и по света има физически лица по-богати от нея. Но дори и нашата относително бедна държава няма да забогатее, ако придобие Врана. А народът? Колко ще се обогати той в материално, културно и духовно отношение, ако се промени собствеността върху един имот, който той – народът – така или иначе няма да ползва?

Очевидно ползата е никаква. Защо тогава нашата държава така упорито и тенденциозно преследва един човек и семейството му?

Да оставим настрана юридическите аргументи, въпреки че нашата демократична, европейска, пазарна и модерна страна с върховенство на закона и гарантирани основни човешки права, едно от които е правото на собственост; държава за която уж частната собственост е свещена; държава, за която частната собственост би трябвало да бъде морален фундамент на ценностите, защото от собствеността произтича свободата, а от свободата – добродетелта и справедливостта; тази държава в аргументацията си се позовава на закон за конфискация на царските имоти, прокаран от правителството на др. Димѝтров през мрачната 1947. Хей, либерали! Държавата иска да лиши гражданин от неговата собственост по силата на Димитровско-Сталински закон! Спите ли, либерали? Къде е острото ви гражданско чувство? Къде е борбата за човешки и граждански права? Къде е капитализмът, къде е частната собственост, къде е свободата? Всеки, който твърди, че изповядва ценностите на съвременната либерална демокрация, трябва да скочи, когато отнемат нечий дом по силата на закон от 1947 г. Хей, революционери! Няма ли да се оковете с вериги пред портата на Врана? Няма ли да се затъркаляте по земята и да закрещите от болка и отчаяние пред лицето на терора?

В юридическия спор едни отъждествяват Интендантството (формалния собственик на имотите) с личността на монарха, други го отъждествяват с държавата. Тълкуванията и доказателствата нямат край. Когато се сблъскат начетени и сладкодумни адвокати, не след дълго публиката започва да страда от раздвоение на личността. Защо трябва да се подлагаме на това? Защо всичко това предизвиква у нас този драматичен интерес? Та – обективно погледнато – това по същество си е най-обикновен имотен спор.

Вълнуваме се, защото, както казах в началото, заемането на позиция по този въпрос ни позиционира и много по-генерално. Позиционира ни според

двата възгледа за монархията

и всичко останало, което произтича от тях. А това „всичко останало“ включва ред културни, идеологически и политически маркери.

С изключение годините на комунизма и последвалия го „преход“, България през цялата си хилядолетна история е била монархия. Гордеем се с Първото царство, когато ставаме християнска империя; гордеем се с Второто царство, което устоява дори тогава, когато самият Константинопол рухва под ударите на кръстоносците; гордеем се и с Третото царство, когато България се превръща от кална османска провинция в средностатистическа европейска държава, която, ако не беше народната република, сега щеше да е нещо, да речем, като Белгия.

Превръщането на България от ориенталска в европейска територия отнема само няколко десетилетия и се извършва при 30-годишното царуване на Фердинанд I, от което обичаме да си спомняме само последните няколко години и да ги наричаме „национална катастрофа“, без да наричаме така катастрофата от 1944 г.

При наследника на Фердинанд – Борис III – България достига, може да се каже, най-доброто състояние в цялата си история и българите успяват да преживеят Втората световна война по изумително лек и безболезнен начин в сравнение с другите народи.

Съвременната българска култура се създава в Третото българско царство, за да бъде доведена до карикатурна уродливост от изкуствения „социалистически реализъм“ на НРБ, че и от лицемерните „априлски повеи“ през 1956 г, на които толкова се радват по-сетнешните казионни културтрегери, а и децата им, които под маската на дисиденти и евроатлантици днес дават облик на нашата съвременна – демократична, либерална, космополитна и постмодерна – култура.

С две думи: гордостта от българската история – поне до 1944 г. – е гордост от българската монархия. Фокусът на всички ценности е в три думи: Бог, Цар и Отечество. Властта е легитимна тогава, когато произлиза от Бога и чрез царя служи на отечеството. Това е единият възглед.

Другият възглед не е толкова философски, а по-скоро класов и почива на марксическия исторически материализъм. Едва ли не още от пещерни времена хората се разделят на класи – експлоататорски и експлоатирани, като „добрите“ са вторите. Да, ние, българите, трябва да се гордеем с историята си, но не с тази нейна част, в която Кирил и Методий правят езика ни каноничен (тоест, годен да се чете на него Светото Писание), а с онази на отреклите държавата класово осъзнати богомили; не с това, че християнинът св. Тривелий Теоктист (Тервел) спасява Европа от арабите, а с „антифеодалното въстание“ на царя-свинар Ивайло; не с победите на войската, а със септемврийския метеж, който ни учеха да наричаме „първо в света антифашистко въстание“ – толкова първо, че по време изпревари даже самия фашизъм.

Според този втори възглед монархията (а оттам и монарсите в лично качество) са историческо зло, защото олицетворяват експлоататорския свят, който световната пролетарска революция ще помете. Но този експлоататорски свят е светът на човешката култура от Омир до Бах, Гьоте и Достоевски. От гледна точка на революцията културата на стария свят заедно с неговите изеднически институции и глупавия му морал, трябва да бъде изкоренена от нивата на историята, за да покълнат там семената на новото, прогресивното и модерното.

Симеон II, освен възпитан и начетен човек, който не обича да вдига шум около себе си, също е символ и повод. Въпреки големите му заслуги за интегрирането на България в модерния свят, той си остава олицетворение на старото, на дореволюционното, на онази отживяла времето си действителност, която каменарчето с каскета и чука ще разбие на милиони парченца, за да прокара „новия път“. Затова толкова много люде тъй горестно го мразят.

Мразят го и по друга причина – заради чужди амбиции и политически разочарования той биде хвърлен на медиите като християнин на лъвовете и върху него се упражняваха всевъзможни народни трибуни и лидери на обществено мнение. В резултат днес за мнозина да симпатизираш на Симеон II е израз на лош вкус и едва ли не национално предателство.

Ето защо дворецът Врана сам по себе си няма никакво значение, но в светлината на всичко казано дотук се превръща в символ. Ако държавата вземе Врана, няма да спечели нищо, освен славата на дребнава машина, обслужваща нечия злоба под маската на фалшива справедливост и в услуга на болни санкюлотски емоции у жадната за зрелища тълпа. Няма да спечели нищо, но ще покаже, че за нея времената на „народния“ съд и конфискациите са по-ценни и по-нравствени от времената на цар Симеон, Иван Асен и Калоян. Кому е нужно да показва точно това? Дори наистина да го мисли, нека благоразумно го премълчи, защото иначе е срамота. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ