Робърт Каплан, Форбс/Стратфор
Европейският съюз вече от половин десетилетие е на колене, люшкайки се от ниски до негативни нива на икономически растеж и страховито високи нива на безработица. Резултатът беше частично разделение на Европа на държави, главно северни, които се справиха с кризата, и държави, главно на юг, които в някои случаи бяха изправени пред катастрофа, близка до статистическите нива от времето на Голямата депресия. На югоизток Гърция беше най-тежко пострадалата страна, а България периодично е на ръба на политически хаос.
Тези разделения на свой ред са огледално отражение на някогашните географски империи: Каролингската, Пруската, Хабсбургската, Византийската и Османската.
Национализмът, който често се проявява под формата на крайнодесни антимигрантски партии, също изживява възраждане – обезпокоителен знак, че са живи демоните на миналото, за които европейските елити смятаха, че са надмогнати по време на Студената война и най-вече през годините след рухването на Берлинската стена.
Очевидно, тези промени се дължат до голяма степен на икономическата криза. Но не само, някои от тези явления са свързани с човешката психология. Норман Маня, румънски писател в изгнание и преподавател в колежа “Бард”, описва как “съвременият свят е изправен пред своята самота и своите отговорности без илюзията на защитната зависимост или на фиктивната утопична свързаност”, така че, според него, всякакви видове изключващи, наподобяващи племенния начин на мислене нагласи оцеляват през 21-ви век и позволяват на хората да намерят смисъл в някакъв тип защитна група за солидарност. Имаме склонност да асоциираме това поведение с племенни или религиозни бунтове на места като Близкия изток или Африка, но и икономически западащата Европа не е имунизирана срещу такива мрачни развития.
Разбира се, национализмът сам по себе си не е лош, както обяснява изследователят от университета в Мериленд Владимир Тисманяну в книгата си от 2012 г. “Дяволът в историята: комунизъм, фашизъм и някои поуки от двадесетото столетие”: “Той (национализмът – бел. ред.) често се описва като архаичен, антимодерен, традиционалистки, накратко реакционен. Други интерпретации”, продължава Тисманяну, “го разглеждат като движеща сила за модернизиране на освобождението, идеология за колективна еманципация и източник на човешко достойнство и гордост.”
Имахме възможност да наблюдаваме облагородяващата страна на национализма в някои аспекти на украинското въстание срещу властта на неоцаристка Русия под управлението на Владимир Путин. Видяхме и реакционната страна на национализма в антиимигрантските движения в Европа. Понеже населението на Европа застарява, с течение на времето ще бъдат нужни все повече имигранти, за да осигуряват работници на европейските икономики. Така че, можем да очакваме крайнодесният плам да продължи, дори да се засили.
Причините да бъдем песимисти за европейския проект са няколко. Тромавата бюрократична машина в Брюксел, яхната от съревноваващи се национални интереси, е малко вероятно да достигне реформаторската енергия, небоходима за връщане на континента към здравия и устойчив растеж. Разликите в развитието между например Северна Европа, Иберийския полуостров и Балканите са твърде дълбоки, че да очакваме в обозримо бъдеще да се оформи Европа на една скорост.
През 21. век, без значение какво говори в момента президентът Барак Обама, САЩ, които са заети с Азия и Близкия изток, е малко вероятно да предоставят на Европа същия вид закрила в сферата на сигурността, какъвто й бяха предоставили през десетилетията след Втората световна война. Най-сетне, самото отчуждаване, характерно за постмодерния начин на живот, който има предвид Маня, ще изисква оцеляване на групови идентичности, които твърде често ще бъдат реакционни.
Наистина, в геополитиката необходимостта е по-важна от желанието. Икономически слабата и все по-яростно националистическа Европа – при това недостатъчно закриляна от САЩ – е олицетворение на бюрократични, психологически и стратегически необходимости. И все пак, дори желанието да не е по-важно от необходимостта, то все пак има голямо значение. Тъкмо това е причината Европейският съюз да има бъдеще.
Движещата сила на Европейския съюз е описана най-сбито от професора в Йейл Тимъти Снайдър в книгата му от 2003 г. “Реконструиране на нациите: Полша, Украйна, Литва, Беларус, 1569 – 1999 г.” Последната част от неговото изследване разглежда как просветеният полски национализъм от края и след края на Студената война съзря възможности за историческо помирение със съседите си, сред които Литва и Украйна, в контекста на Европейския съюз, който насърчава предимствата на държавите пред недостатъците на нациите.
В този случай “държави” означава юридически субекти, управлявани от безлични бюрокрации, които се отнасят по еднакъв начин към всички граждани и по този начин подкрепят индивидуалните пред груповите права; понятието “нации” в случая обозначава етнически или религиозни явления, които разглеждат хората като част от групи и по този начин третират някои хора като по-равнопоставени от други.
Разбира се, американският защитен чадър над Западна Европа през периода на Студената война беше факторът, който на първо място позволи да се оформи и развие Европейският съюз. С други думи, без НАТО можеше да няма Европейски съюз. Но точно Европейският съюз беше този, който даде визия и бюрократична рамка на страна като Полша, за да може тя, така да се каже, да избяга от трудното си минало и да навлезе в едно по-хуманистично и универсално настояще. Защото само благоприятната геополитика не е достатъчна: за да се извлекат ползи от нея, са необходими мощни вътрешни механизми и специфична програма. Европейският съюз представляваше тъкмо това отначало за Полша, а впоследствие за много от демонстрантите на Майдана в Киев.
Мисионерската мощ на Европейския съюз се съдържа именно в предлагането на бъдеще, което по някакъв начин е различно от миналото. Никога не подценявайте силата на символичното, особено в медийната епоха.
Поради това, прогнозирайки бъдещето на Европейския съюз, трябва да внимаваме да не прекаляваме с реализма. Реализмът може да бъде самоограничителен, понеже, точно както в живота има и други неща освен личния интерес, в живота на нациите има нещо повече от национален интерес. Индивиди и цели народи често се стремят към някаква висша истина, която не непременно е прагматична. Универсалистките мотивации не непременно са благоразумни, но въпреки това те могат да задействат политики. Тъкмо затова една геополитика, която се състои изцяло от механика, често се оказва погрешна.
Именно по тази причина протестиращите на Майдана в Киев бяха обречени на провал. Те бяха обречени на деморализация заради апатията в други части на страната. Обречени бяха да бъдат компрометирани от крайнодесните протестиращи, които с известно закъснение се присъединиха към тях. Защото това, което първоначалните протестиращи на Майдана направиха, не непременно беше благоразумно – те очакваха да свалят – с несигурната подкрепа на Запада – гангстерския режим на Путиновия съюзник Виктор Янукович. Но в крайна сметка протестиращите успяха, отчасти защото вярваха във визията за Европа, която се припокрива с Европейския съюз. И макар че ЕС нямаше голямо желание да се разпростира на изток, много от демонстрантите имаха.
Ето защо, не вярвам, че Европейският съюз е просто етап от историята. Той е по-скоро началото на някакъв вид регионално групиране, обединено от универсални ценности, което, макар и не истински единно от Иберийския полуостров до Черно море, ще бъде ключов фактор в Европа за неопределено дълъг период. Това може да се случи през следващите години, най-вече, ако Русия изгуби господството си на енергийните пазари, усети последиците от намаляването на населението и се калцира още повече в условията на автократично управление. Визията на европейските елити отпреди десетилетие беше прекалено амбициозна, но това изобщо не означава, че времето на Европейския съюз е отминало.
Европейският съюз има по-светло бъдеще от Русия.
От bta.bg
