Понякога ми се струва, че някои хора мразят Църквата повече, отколкото мразят полицията и данъчните, взети заедно. Когато заговорят за свещеници и владици, даже и за Бог – пяна им излиза от устата, също като на бесноватите от Евангелието. Най-малкият повод е способен да отприщи яростта им. Често такъв повод е нещо, от което те не разбират и изобщо не ги засяга. Нещо повече: гордеят се, че не разбират и че не ги засяга, но въпреки това мразят, хулят и ругаят.
Така и с поставения за обсъждане проект за Национална стратегия за детето 2019-2030 (тук няма да се занимавам с него, но вероятно ще го направя в края на седмицата другаде). Църквата изказа мнението си за стратегията и бесноватите скочиха възмутени, сякаш Църквата няма право да изказва мнение.
Хайде, да кажеш, че критиците на Църквата по въпроса за Стратегията за детето са донякъде наясно. Но те бесняха по абсолютно същия начин и когато патриарх Вартоломей беше в България, изказвайки се „експертно“ как било правилно да се обръща вселенският към българския патриарх; бесняха и за Критския събор, току-що научили думата „икуменизъм“ и вече по-големи икуменисти и от папата; бесняха, когато македонската разколническа църква пожела да я осиновим, при условие че ще устроим скандал във Вселенската патриаршия; беснеят по всякакви канонични и догматични въпроси, без хал хабер да си имат за какво става дума. То е все едно аз да изляза да хвърлям плюнки срещу ЦЕРН, защото не съм съгласен с посоката, по която ускоряват елементарните частици в колайдера. Да се плюнча, защото искам частиците да ги ускоряват в обратната посока и шумно ще протестирам, ще манифестирам остроумието и яркия си език, докато онези нещастници в Швейцария не се вземат в ръце. Има омраза, която мрази, без да знае какво точно е сторил мразеният.
До това заключение ме доведе публикацията на една поетеса в иначе много добра и интелигентна медия. Няма да кажа коя е (поетесата, не медията). Достатъчно е да знаем, че е поетеса, защото поетесите по принцип обитават кули от слонова кост и прекарват времето си във възпяване на доброто, любовта, красотата, философското издигане над дребните страсти и други такива елфически неща. Но вместо нежно да ни посипе със звезден прашец под звуците на сребърни камбанки, нашата поетеса рие земята като бизон и хвърля пръст и чакъл върху Църквата. Нарича я „мълчалива сянка“, владиците са „синодални старци“ (с презрение); „българска православна шамарена фабрика“ (в интерес на истината това не го била казала поетесата, а някакъв поет, но е ясно върху кои думи е ударението: „българска“ и „православна“ – много ги мъчат тези думи, не знам защо); църквата е „възможно най-ретроградната институция“, която отправя посланието: „чрез шамари към подчинение“ (ще си направя труда да потърся къде Църквата отправя това послание, но, както казах, няма да е сега). Църквата според поетесата е ужасна организация, която си въобразява, че в семейството мъжът и жената трябва да са свързани за цял живот (ужас!), децата не бива да се занимават със секс (ужас!) и жената трябва „да ражда като крава за разплод“ – види се, раждането на деца е някакво унижение и грубо посегателство върху правата и свободите. После – олеле, демографска катастрофа!!!
Текстът на поетесата наистина е забележителен, но не желая да се занимавам подробно с него, защото с нищо не е заслужила такова внимание, пък и рискувам да оскверня безсмъртната си душа. Текстът е знаков и програмен не с либералния си патос, не с измислените цитати, даже не и с потресаващата си некомпетентност, стигаща до там да не прави разлика между православие и католицизъм. Текстът на поетесата е симптоматичен с това, че представя обобщен портрет на типичния „модерния“ човек, на прогресиста и атеиста, на еволюциониста, който мисли себе си като „венец на природата“. Статията даже не е портрет – тя е автопортрет на „модерния“ човек: майчице, колко съм съвършен и безгрешен!
Всъщност поетесата може и да се обиди задето я наричам „атеист“, защото самата тя казва:
„Аз съм вярващ човек. Но не религията е тази, която храни вярата ми.
Не църквата ме крепи в нея. И не служителите божии,
на които плаща държавата, не Бог, са моите учители“.
Да, познавам тази вяра. Аз също вярвам, че Меркурий е най-малката планета в Слънчевата система, а Юпитер – най-голямата. Вярвам, защото няма как да го проверя със сетивата си, не мога да отида там и да ги премеря в педи и крачки. Затова вярвам. Почти всички неща, които знае човек, ги знае, защото е повярвал, а не защото ги е изпитал. Откъде знаете, мили поетеси (ако знаете, разбира се), че брутният вътрешен продукт на родината ви за миналата година е бил 105,609 милиарда лева? Някой ви е казал, прочели сте го и сте повярвали. Вярата е могъщ познавателен инструмент, за ужас на мнозина…
Но вярата, която изповядваме в Църквата (и за която скоро писах) е по-различна. Тя не е вярата в някаква висша сила, все едно каква, както изискват масоните от новопостъпващите си членове. Това е точно определена вяра. Определена от Христос, записана в Евангелията и кодифицирана от съборите.
Но да видим какво казва поетесата в своя своеобразен автопортрет на „модерния“ човек.
Нека оставим настрана, че не става ясно дали Бог не плаща на свещениците или Бог не е сред учителите на поетесата – да го отдадем на неумело боравене с речта и да видим нататък: „не религията е тази, която храни вярата ми“. Думата „религия“ означава „връзка“, в смисъл на връзка с Бога. Е, кое бе, любезна поетесо, храни вярата ти, ако не връзката с Бога! Освен ако вярата не се изчерпва с Меркурий, Юпитер и БВП за 2018…
„Не църквата ме крепи в нея“ (във вярата). Виж сега, поетесо: когато човек казва „аз вярвам“, обикновено има предвид, че вярва в собственото си безсмъртие и в това, че след смъртта на тялото си ще попадне на по-доброто от две възможни места. Вярва, че се е съчетал с Бога, както е обещал и при кръщението си, отричайки се от сатаната. За да стане това, необходима е благодатта на Светия Дух, която се получава чрез тайнствата Кръщение, Миропомазание, Покаяние, Евхаристия, Брак, Свещенство и Елеосвещение. Тези тайнства са действени единствено в Църквата. Така че няма кой, освен Църквата, да те крепи във вярата, мила поетесо, освен ако вярата наистина не е в Меркурий, Юпитер и БВП за 2018.
„Служителите божии“, както презрително ги наричаш, поетесо, същите, на които „плаща държавата“, защото и те имат семейства и все някой трябва да им плаща (ако повдигна въпроса за църковен данък, ти първа ще разголиш гръд и ще легнеш на релсите пред влака с танкове за Индокитай като Раймода Диен), служителите божии са хората, които чрез тайнството Свещенство са получили от Христос правото да извършват всички останали тайнства и не само това, но и да отпускат и задържат греховете на каещите се. Това твоята вяра, поетесо, отчита ли го или то няма отношение към БВП за 2018… Ти колко служители божии познаваш лично?
И ако нито служителите божии, нито самият Бог са твоите учители, кой тогава? Дънов? Ванга? Богомилите?…
Но аз знам коя е болката на „модерните“ хора, особено когато са поети и поетеси. Болката им е, че страстно желаят да се изживяват като господари на духовността и затова истинската духовност толкова ги вбесява. Те не са по-умни от всеки друг „модерен“ човек, който, ако не харесва депутатите, мрази парламента; ако не харесва съдиите, мрази съдебната система; ако не харесва президента, мрази президентската институция и т.н. Всъщност „модерните“ хора, които мразят Църквата, не я мразят нея. Не мразят и свещениците, макар че и в капка вода са готови да ги удавят. Те мразят Бог. Натам е отправена тяхната омраза. Мразят Го, защото с кроткото Си присъствие Той прави да изглеждат жалки техните напъни да изглеждат като интелектуални, емоционални и морални исполини. Мразят Го, защото задава критерии, в които не могат да се впишат. Те искат свят без Бог, за да могат те да са богове и да се препират кой от тях е по-голям бог от останалите. Ще го доказват с умни писания. Ще го доказват с постмодерни живописни платна. Ще го доказват с инсталации, хепънинги и пърформанси. Да, съгласен съм, че Църквата много пречи в цялата тази надпревара, в целия този парад на изпъчени голи тумбаци. Пречи, защото говори за нормалност и адекватност, което не се съвместява с ексхибиционизма на „модерния“ човек.
Слава Богу, Църквата, когато социолозите я мерят като институция, макар че тя е много повече от институция, винаги се оказва с най-висок рейтинг. Тъй ли?… Ау, че изненадващо!… Да, изненадващо е, защото повечето хора (за разлика от нас – от мен и поетесите) не се чекнат в медиите и социалните мрежи, но имат здраво и адекватно отношение по важните въпроси. А кои са важните въпроси? Нека поетесите кажат…
А коя е нашата поетеса ли? Тя ще се разпознае. Сигурно ще я разпознаят и други. Ако е достатъчно глупава да отговори, ще видите всички коя е. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
