Оправете партиите! Така започва текста на политолога Филип К. Шмитър „Партиите не са това, което бяха някога“ писан преди десетина години. В неговия анализ той се опитва да ни убеди, че не бива да очакваме твърде много от политическите партии, защото те трудно могат да функционират по начина, по който са функционирали преди ерата на информационните технологии и политическия маркетинг. Наред с това обаче Шмитър отправя и сериозни критики към настоящето им състояние, като поставя някои основни препоръки насочени предимно към вътрешнопартийната им демокрация и спазването на партийните правила, устави и документи.
В тази статия ще направя опит да доразвия неговите хипотези и да предложа вариант за справяне със слабостите на политическите партии, в частност на българските, тъй като най-добре ги познавам.
У нас съществува голям проблем с доверието в политика и участниците в нея, толкова голям, че дори надскача традиционното негативно отношение към политиката и политическите партии изобщо. Обикновено, когато стане дума за политически партии, гражданите ги разбират по няколко начина: 1) отричат ги; 2) отричат ги селективно, т.е. смятат само някои за излишни, като ги делят на добри и лоши; 3) Отричат системата (вижте лозунгите от зимните (февруарските) и летните протести; 4) смятат ги за преходно явление. Е, ако това са доминиращите схващания как да направим така, че към тези твърдения да прибавим и 5) партиите са единственият инструмент, който осъществява пряката връзка на гражданите с политическия процес.
За да се случи това обаче трябва да оправим партиите. Ето как:
Вътрешнопартийната демокрация е спорна. Първо условие за справяне с проблемния имидж на партиите е създаването на демократични условия на функциониране. Често политическите партии са изградени твърде централизирано, където решенията се вземат от най-тесния кръг на лидера. Подобен подход демотивира местните структури, а не бива да забравяме, че те са моторът на всяка партия. Всеки, който ги неглижира губи избори, губи доверие, губи и авторитет. Ако разделим партиите на здрави и болни, то определено можем да смятаме, че българските партии боледуват, защото ако бяха здрави щяха да развиват и пазят демократичността на вътрешните структури.
Един от най-големите упреци за нарушена комуникация с местните организации се забелязва в българската левица по времето на Станишев, за това твърдение говорят публикации на членове и симпатизанти на БСП, както и десетки вестникарски и он-лайн статии. Външни наблюдения подсказват, че както при ГЕРБ, така и при ДПС решенията се вземат еднолично. В единия случай от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, а в другия от почетния председател на ДПС Ахмед Доган. При тези два случая не са необходими множество доказателства, нужно е само да обърнем внимание на Аз-формата в изказа: Аз разпределям, Аз решавам, Аз казвам, От мен зависи и т.н., същото можем да кажем и за лидера на Атака Волен Сидеров.
Тревожно е, че подобно изместване на демократичните процедури се забелязва и при по-малки партии, които непрестанно говорят за демократичност. Такива са например част от партиите в Реформаторския блок. Що се отнася до ДСБ и СДС то при тях някои демократични процедури са установени, а други не дотам. Така например в Демократи за силна България наскоро бе свикано Национално събрание, където стотици делегати посочиха кандидатите за листи за предстоящите парламентарни избори. Въобще по този критерий и СДС и ДСБ са показали, че не се страхуват от собствените си членове, като десетки пъти са свиквали вътрешни избори. Що се отнася обаче до политическите решения, като коалиции и други, традиционната десница отдавна се разкъсва между онова, което звучи от партийната централа и желанието на местните структури. С най-силно нарушена вътрешнопартийна демокрация (що се отнася до субектите в РБ) изглежда да е Движение България на гражданите. В ДБГ след системно незачитане на местните структури се стигна до феномена цели организации да се вливат в други партии, като България без цензура например. Номинации за кандидат-депутати или други партийни длъжности да се правят от събрания, на които присъстват от 3ма до 5 редови члена (по данни на членове на ДБГ) или пък да се изключват хора, които са създали клубове за дискусии или поискали оставката на лидера (виж случая Кристиян Гочев и Иво Иванов).
Към вътрешнопартийната демокрация спада освен зачитането на местните организации, така и спазването на устава, партийните правила и регламентите за явяване на избори било то вътре в партията или извън нея.
Повече отчетност също е необходимо. Отговор на въпрос кой финансира политическите партии и кой „дарява“ по време на предизбрни кампании е от изключителна важност.
Партиите и корупцията е друга важна част от тази точка, с която вероятно трябваше да започна. Докато партийните ядра не съумеят да се справят с корупцията, която се осъществява или чрез натиск, или чрез търговия с влияние (по-просто казано обещания за назначения) или чрез парични стимули или всичко това елегантно облечено в израза „апаратни игри“ няма как да накараме гражданите да повярват на партиите. Ако погледнем интервютата на кандидатите за лидерския пост на БСП, ще видим, че всеки посочва надеждата си за честно и почтено състезание.
Ще припомня Аристотел, който казва, че ние сме това, което правим, ако още в партията купуваме или ни купуват, то как ли бихме управлявали държавата?
Дебатът за политическите ценности трябва да се възстанови незабавно. Смятам, че разпадът на политическите партии и невъзможността им да привличат нови членове идва от изместването на идеологиите и политическите ценности, от кухи популизми и празни обещания. Освен всички други функции партиите имат и за задача да социализират политически, а това обикновено се случва чрез собствени вестници, медии, радио предавания, срещи с граждани и симпатизанти, публични дискусии и други. Нека сега си припомним колко от българските политически партии отдават значение на този аспект. БСП издава вестник „Дума“, Атака има своя трибуна през вестник „Атака“ и телевизия „Алфа“, БЗНС издава вестник „Земеделско знаме“, ДСБ, както и ГЕРБ имат свои телевизии, които приличат на канал в Youtube и НФСБ телевизия „СКАТ“. Разбира се, част от партиите имат клубове за дискусии и понякога организират публични лекции, но проблемът е че те често са насочени навътре в партията и рядко целят да привлекат външни лица. За да се възпитат в гражданите трайни разбирания за отликите между лявото и дясното е редно преди всичко партиите да съумеят яростно да отстояват политическите ценности, в които вярват. Тогава, когато членовете познават историята на партията, нейните ценности, устав, цели, програми, платформи, членства в международни организации, връзки с неправителствени организации и други, то тогава можем да бъдем спокойни, че ценностите, под които се подписват гражданите, когато подават молбата си за членство са гарантирани. То тогава ще бъдем спокойни и, че инструментите на политическата социализация ще заработят. Впечатление прави, че редовите членове на основни политически партии въобще не познават горе посоченото, а се „записват“ в една или друга политическа партия близка до властта, за да бъдат назначени на работа. С други думи, политическите партии трябва да спрат да съществуват, като фирми.
Партийният актив има нужда от освежаване. За да започнем поетапно връщане на доверието в политиката трябва да разведрим малко обстановката. Как да търсим ново доверие при стари елити? Не казвам, че няма нужда от опитни хора в политиката, дори напротив те са задължителни, но трябва да се помисли и за рекрутиране на нови кадри. Всяка партия избира сама начина, по който го прави: чрез младежката си организация, при приема (Комисия, която провежда разговор с новите членове, събира техни данни, CV, познава компетенциите им и в случаи на нужда се обръща към тях) или друго. Съвременната българска история показва, че само партиите с целенасочена политика за развитие на своите кадри оцеляват дълго във времето, можем да смятаме, макар с много условности, че това са БСП и ДПС, по всичко личи, че и ГЕРБ прави опит да възпита нови поколения партийци, дали ще успее времето ще покаже. Тъжно е, че традиционната десница (СДС и ДСБ) не успя да използва стотиците си добре подготвени активисти, жалко е че и ДБГ пропиля експертния си потенциал.
Политическата партия е като държавата и всяко нарушаване на един от трите стълба демократичност, прозрачност и отчетност води до бавен, но гарантиран разпад.
Оправете партиите! За да има демократична държава, трябва да има и здрави демократични политически партии.
