fbpx

Основи на политическото омерзение

Време за четене: 6 мин.

Вицът, за който се сещам в момента, е от времето на Тодор Живков, но би могъл да е актуален и днес. Да се опитаме да го осъвременим:

Седят двама мърморковци в някакво кафене, гледат през витрината и мърморят:
– Пак са вдигнали цените на тока и парното.
– От утре затварят дискотеките, училищата и моловете.
– Щели да приемат някаква нова конвенция.
– В новия филм за тримата мускетари единият щял да е негър, само не разбрах кой.
– Оня заседнал кораб съвсем бил потънал…
В това време запръскал дъждец и поръсил със ситни капчици стъклото на витрината.
– Ето! ­– казал единият мърморко. – Сега и дъжд заваля!
– Абе, остави ги да правят каквото искат! – махнал с ръка другият мърморко.

Всичко идва от подхода към реалността. Главните подходи са два. Според първия нещата са нормални и всичко, което се случва е редно. Светът е устроен по този начин и се движи според устройството си, независимо дали на нас ни харесва, дали ни е приятно и дали се чувстваме щастливи.

Илюстрация: Антонио Лафрери (1512-1571), „Бюст на римския бог Янус“, гравюра (фрагмент).

Според втория подход нищо не е както трябва. Съществува някакъв космически план, по който трябва да се развива обективната действителност, обаче никой не си прави труда да го спазва. Напротив, всички го нарушават по най-арогантен начин с изключение на всички, които гледат това и се възмущават. Оттук идва и политическото омерзение, а то е извор на душевно страдание.

Според втория подход всичко е неправилно, следователно всичко се нуждае от поправяне. Така се ражда поривът непрестанно да променяш света, да го ремонтираш, да си отвратен от всяко настояще и лудо влюбен във всяко бъдеще, каквото и да е то, стига първо да премахне настоящето. И колкото е по-неудържим поривът да ремонтираш света, толкова по-дълбока е фрустрацията, щом не успееш. А неуспехът е трагически предопределен.

За фрустрацията съществен принос имат и медиите. Може би най-вече медиите. За тях цялото тяло на реалността е покрито с гнойни язви, които ние настойчиво трябва да ръчкаме с пръчки, докато всичко изтече. Винаги започват с криминалната хроника. Когато отразяват нещо гнусно, очите на репортерите греят от радостна възбуда. Преди няколко дни, точно когато Тимерманс беше тук да се разправяме дали ще закриваме въглищните си централи, което за България е съдбоносно, новините на НОВА започнаха с пространен материал за това как някакъв стрелял по жена си с въздушен пистолет. Медиите, особено телевизиите, се правят на много благи, толерантни и добронамерени, но всъщност култивират стрес, омраза и жажда за мъст. „Кой е виновен за всичко това?! – надига се ропот в гърдите на драгия зрител. – Кой трябва да бъде наказан?“. И кога, кога, кога? Едно от първите и най-вълнуващи нововъведения на Френската революция беше гилотината. Защо с лека ръка се отказахме от публичните екзекуции? А може и да не сме се отказали, просто не ползваме гилотини, а по-рафинирани средства.

Мнозина люде, сред които и мои познати, които винаги съм смятал за интелигентни, културни и критични хора, днес маршируват в еднакви редици като някакви активисти на културната революция в Китай през 1966-76 и размахват малките си червени книжки със спуснати от медиите избрани лозунги. Гледат ни с окръглени бесновати очи и искат да ни изтребят, за да оставят след себе си един по-добър свят.

Да приложим двата подхода върху политическите теми. Вземете многопартийната система. Според първия подход тя е нещо добро, гарантиращо наличието на демокрация на принципа на честната и свободна конкуренция. При наличието на конкуренция никой не се самозабравя докрай, защото знае, че му дишат във врата. Според втория подход многопартийната система не е нищо повече от картел на организирани престъпни групи, които си разпределят държавната власт, както наркокартелите си разпределят пазарите.

Да вземем президентската институция. Според първия подход тя гарантира плурализма и разделението на властите. Служи като междуинституционален коректив и балансьор. Понякога е рядък източник на единение в токсичното море на разединението. Според втория подход президентството е още едно гнездо на корупция и властови амбиции. Политически играч, който задълбочава разединението и допълнително вгорчава плодовете от него.

Ами самите избори? Според първия подход те са инструментът, чрез който истинският суверен, истинският субект на властта – народът – изразява своята воля и упражнява правото си да управлява. Добри или лоши, редовни, откраднати или фалшифицирани, в крайна сметка изборите правят възможна представителната демокрация, от която, според много иначе светли умове, няма измислено нищо по-добро. Според втория подход изборите отварят вратата на престъпността, корупцията и мащабните злоупотреби, защото дават властта на субекти, които иначе не би трябвало да се докосват до нея. По време на избори олигарсите развращават простолюдието, купувайки гласовете му.

Да вземем най-сетне и нашия общ европейски дом. Според първия подход той е моментно състояние на иначе най-развитата човешка цивилизация със своите слабости и предизвикателства да подреди ценностите и приоритетите на толкова много образовани и материално осигурени човешки същества. Каквото и да реши за себе си Европа, то неминуемо ще изнесе европейците напред и нагоре, или в краен случай натам, накъдето им е писано, тъй че няма какво толкова да му мислим. Според втория подход Европа е непоправимо изпедерастена (ще прощавате за израза, но той събира всичко, което иначе трябва да развия на половин страница), а гордите в миналото европейци – тотално поробени от някаква малоумна, но за сметка на това безпределно алчна бюрократична каста, взела се кой знае откъде, може би дори от някоя друга планета, за която не подозираме, защото нарочно се крие зад Слънцето.

Моля ви да отбележите, че в повечето случаи едновременно валидни са аргументите и на двата подхода.

Зависи към кой от тях ще погледнем. В която бездна се взрем, тя и ще се взре от своя страна в нас. Всяко действие или състояние си има поне две страни. Обладани от политическо омерзение, ние очакваме да се осъществи лошата прогноза, а не добрата. Дори и тогава, когато се осъществят и двете (а в повечето случаи става точно така), ние виждаме само едната според предварителната си нагласа.

Според нивото на обобщение, което изберем – съсловно, партийно, национално или общочовешко, – ние или се обединяваме, или се разединяваме по иначе едни и същи наглед въпроси: балерините мразят пожарникарите, защото се пенсионират по-рано от тях (примерно; не съм сигурен, че е така), балерините демократки обаче обичат пожарникарите демократи, но мразят балерините и пожарникарите социалисти. На следващо ниво българските демократични балерини обичат българските социалистически балерини, но мразят турските (пак примерно, без никаква задна мисъл!) балерини, независимо от политическите им вкусове. Малко по-трудно е с общочовешкото ниво на обобщение. Издигнали се на него, сякаш няма кого да мразим, освен някакви хипотетични извънземни, за чието съществуване доказателства има все още само в областта на конспиративните теории, но пък може би са Онези, които се крият зад Слънцето.

Кое да гледаме – това, по което се различаваме, или онова, по което сме съгласни. Между другото, този е може би основният проблем с икуменизма, който толкова нашумя по време на Критския събор през 2016 г. Тогава икуменизмът, който съществува много по-отдавна, разбуни духовете, възпламени умовете на коментаторите и те се хвърлиха в него като във всяка друга тема, от която не разбират. Всъщност става дума за следното: в името на всеобщото обединение, първо всички видове християнство, а после и всички религии изобщо, трябва да установят по какво си приличат и тотално да игнорират всичко, по което се различават. Обратно, Православието казва, че всяко изкривяване на догмата е отстъпление от учението, което самият Христос е оставил на християните, следователно е недопустимо. Горе-долу така е и с двата подхода към реалността, за които говорим – съгласие и несъгласие, приемане и отхвърляне, въпрос на принципи.

А колко по-спокойно би било всичко, ако се придържахме към първия подход, ако гледахме на случващото се като на нещо нормално, закономерно и очаквано. На нещо, което не подлежи на промяна според нашите желания, за които и ние не сме сигурни какви са във всеки един отделен момент. Ето, аз мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, но ще ми е много по-леко ако знам, че така му е писано.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ