През 1969 г. социалдемократическата партия (СДП) на Германия дойде на власт за първи път от създаването на Западна Германия в периода след Втората световна война. Преди това, на своя конгрес през 1959 г. в Бад Годесберг тя се бе отказала от голяма част от традиционната си марксистка идеология, което я правеше политически приемлива. Въпреки това, макар вече да не зовеше към революция и експроприация на капиталистите, тя несъмнено беше партия на левите с определено различни идеи за това как да се справи с комунистическия тоталитаризъм, а не с тези с консервативното правителство на Аденауер. В ясна последователност тя въведе своята Ostpolitik /източна политика/– политика, основана върху самозалъгването –концепцията на Wandel durch Handel (промяна чрез търговия). По същество тази концепция гласи, че ако някой търгува със Съветския съюз, Източна Германия или друга подобна страна и им даде технологии и заеми, често на преференциални условия, те, на свой ред биха станали по-склонни към политика на разведряване и спазване на човешките права.
Никога не е имало доказателства, че Ostpolitik има някаква реална основа, да не говорим за осезаем успех, но в случая това няма никакво значение, защото през 1981 г. в Съединените щати на власт идва човек, който изобщо не се интересуваше от това да направи „империята на злото“ по-приемлива, а целеше нейното унищожение. Когато всичко вече беше казано и направено, президентът Роналд Рейгън, по думите на видния съветски функционер Валентин Фалин, „започна надпревара във въоръжаването, което доведе Съветите до техния провал“. И така, вече нямаше Съветски съюз, Източна Европа бе освободена, а Германия се обедини не поради, а въпреки фалшивата Ostpolitik на социалистите.
Това, разбира се, е минала история засега, но историята има неприятната склонност да се повтаря, ако не сме си взели поуки от нейните уроци. СДП отново е на власт чрез „голяма коалиция“ с християндемократите на Меркел и нова версия на Остполитик отново е на дневен ред. Преди време, последният канцлер на СДП, Герхард Шрьодер (1998-2005 г.), верен на себе си, стана платен лакей на Путин като председател на борда на „Северен поток“ и „Росснефт“, което му спечели определението „политическа проститутка“ от тогавашния ръководител на Комитета по външни връзки на американския Конгрес, демократа Том Лантос.
Оттогава всички усилия за подлагане на Шрьодер на санкции от страна на украинците и на други страни заради неговото жалко предателство на западните интереси се сблъскваха с отпор от страна на германското правителство. Междувременно Путин се старае да удвои капацитета на „Северен поток 2“, заобикаляйки Украйна и Източна Европа, докато Ангела Меркел и нейният министър на икономиката Петер Алтмайер продължават безсрамно да твърдят, че това е просто частен, търговски проект, надсмивайки се по този начин на твърдението, че християндемократите (ХДС) са все още консервативна партия.
На социалистите бе дадено управлението на външната политика през по-голямата част от мандата на голямата коалиция и те го използваха успешно, провеждайки про-руска и антиамериканска политика. Освен че са силни поддръжници на „Северен поток 2“, те се противопоставиха и на по-строгите санкции срещу Русия, обвиниха Украйна в опит да вкара Германия във война с Русия, както и разкритикува остро президента Тръмп за умишлено подкопаване на западната сигурност.
За съжаление, както за тях, така и за Германия като страна, тази изтъркана версия на Ostpolitik е малко вероятно да бъде по-успешна от предишната. Главната предпоставка за преференциалните доставки на газ от Русия за Германия и Северен поток 2 се основава на непрекъснато насажданата пропаганда на Кремъл и Берлин, че руският газ е и винаги ще бъде много по-евтин от американския втечнен природен газ (LNG). Според руския енергиен министър Александър Новак цените на руския газ, например, ще останат поне с 30%-40% по-ниски от ВПГ. Не след дълго това негово твърдение бе опровергано. Цените на втечнения природен газ паднаха рязко през март 2019 г. – до около 50% от това, което бяха в Азия и Европа (4,375 долара/милион BTU-британски топлинни единици) към 26 март 2019 г., което е с почти една трета по-малко от очакваната цена от $ 6,40/ MM BTU, която европейските купувачи ще дадат за руски газ през 2019 година. Пазарите, разбира се, се променят, и няма гаранция, че тези ниски цени ще се запазят, но много наблюдатели очакват износа на „Газпром“ при сегашните пазарни условия да спадне рязко, както и новата германска Ostpolitik, базирана върху тях.
Оригинална публикация
