Един студент, видимо будно и речовито момче, заяви в родния ефир, че интересът му към политиката се е формирал от „тежката ситуация в нашата страна и фактът, че ми се е наложило да емигрирам, за да получа образованието си в чужбина”.
Е, когато даден човек е имал възможността да учи и живее в чужбина, то значи неговият временен мигрантски опит не му е бил наложен от обстоятелствата, а по-скоро е бил функция на избора, който е имал. Иначе някой би казал: „Поради компрометираното съдържание на хладилника ми бях принуден да вечерям в реномиран ресторант”.
Затова е добре днешните млади хора да знаят, че пред тях има възможности и опции, включително да се квалифицират образователно извън страната, каквито не са съществували не само за техните родители, но и за поколението студенти преди тях.
Младите хора е редно да разбират и това, че предишните българските младежи – тези от 90-те и от началото на хилядолетието – също са емигрирали, но често не за да усъвършенстват познанията си, а за да работят в чужбина. Да извършваш несложни и повтарящи се операции в американска верига за бързо хранене със сигурност не е толкова имиджово, колкото снимка от добре подредена университетска среда, но онези млади поколения, за разлика от днешното, не са били питани от никого какво предпочитат. Понеже те наистина са били ограничавани от обстоятелствата и не са имали избор – за тях емиграцията е била въпрос на оцеляване, а не на лукс; те са били икономически емигранти.
Не на последно място, младежите днес трябва да си дават сметка, че достъпността на образованието извън страната се е обусловила като такава не защото жизненият стандарт в Европа и САЩ е станал обезателно по-нисък, а понеже днешна България предоставя по-добри възможности от предишната. Или с други думи: таксите на чуждестранните университети не са намалени, увеличили са се възможностите на българските семейства. Членството в ЕС и НАТО си казват думата – понякога благодарение на, понякога въпреки българските политици.
Когато Алеко Константинов пише Бай Ганьо, той осмива амалгамата от простодушна енергичност и еснафски манталитет на преквалифициралия се от селянин в дребен буржоа човек, често изразявана в децибелен ропот срещу порядките. Но в следосвобожденска България Алековият антигерой – като събирателен образ на порода от капсулиран социум, който по обективни политически причини не е участвал активно в духовно-културната циркулация на кръвоносната система на Европа – е някак логично съществуващ.
Може би не е изненадващо, че Бай Ганьо живя и втора младост след 1989 година, когато той, освободен от санкциониращите атрибути на социалистическата държава, тръгна отново „по Европата”, където да представи на света своята бета версия, този път след тоталитарното робство. „Айнцу, цвайнцу, драйн, дрън!”.
Но години след промените ние периодично дочуваме тътен, който антиципира телесната и космата фигура, която се завръща победоносно от чужбината в България. Но този път „с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите” /по Алеко/.
Завърналата се постмодерна версия на Бай Ганьо театрално „понакуцва” с българския език, но пък „врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз…като нищо” /пак по Алеко/; станала му като чорап, който може да обуе и смъкне, когато пожелае.
И тази фигура отново размахва пръст, с който дидактично въвежда субординация между него и тукашните, базирана на това, че е усвоил с туловището си европейско пространство:
„Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй – зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден… че ти ли на ум ще ме учиш?”(Бай Ганьо).
А образованието в чужбина е нещо, което си струва. Не само заради това, което научава студентът от съдържанието на съответната програма (често с актуализирано и практико-приложимо естество, за разлика от българските еквивалентни), но и поради опита, който младият човек трупа в различна лингвистично-културна среда. Най-малкото в чужбина никога няма да те допуснат да защитаваш дипломна работа на тема „Трансформациите в публичния образ на Азис” (университетите в САЩ и Европа имат неудобство от различен характер – индоктринацията, но това е друга тема). Затова не трябва да позволяваме на политиците да превръщат Харвард в политическа марка, поради което, рано или късно, образованието в чужбина да бъде окарикатурено покрай тези политици; да бъде превърнато в повод за пародия в социалните мрежи и подмятане на шеги (като тази на Кърт Вонегът, който е казал, цитирам по памет, че повечето деца не могат да си позволят да посещават Харвард и да бъдат дезинформирани).
Не трябва да позволяваме на политиците да правят и нещо друго: да създават предпоставки за разделение на българските студенти на такива, които са завършили висшето си образование в страната и на такива, които са направили това извън нея.
И двете групи имат опит, който не трябва да бъде въвеждан в режим на противоборство, а напротив, да се допълва. Българските студенти трябва да осмислят себе си като хора от един отбор и да действат като такъв. Но не и да се превръщат в играчка в ръцете на политици, които създават политически капитал от сеенето на разделения.
В свое интервю пред „Фигаро“, цитирано по „Гласове“, американският професор по политическа философия Майкъл Сандъл казва, че „обикновено предпочитаме добре образовани хора да управляват. Но това, което прави човека способен да управлява, е не само технократичната експертиза. Това е също идентификацията с всички членове на обществото. И понякога прекаленото образованият може да ви откъсне от реалността”.
За съжаление, връзката между образованието и реализацията, включително политическата такава, е не толкова твърда, колкото би ни се искало и колкото тя щеше да бъде в едно справедливо общество (Иван Вазовият чорбаджи Марко „гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище”).
И, разбира се, Майкъл Сандъл не е единственият, който обръща внимание върху това, че за успешното управление са необходими качества, само едно от които е експертната квалификация. Но позоваването на американския професор по политическа философия се прави предвид статута му на преподавател в Харвард, основна референция за легитимност в България тези дни.
Българските студенти – независимо къде получават своята образователна квалификация – трябва да изискват качество на управлението, което обикновено е комбинация от знание и възможности. Като формула за такава си остава държавник като Константин Стоилов – еталонен пример за добродетелен и високообразован, но скромен човек, който е бил успешен управленец и остава като значка на ревера на България.
И при все че немалко политици са работили за това България да бъде в Европа не само географски, но и политически, то по време на управлението на един държавник страната ни се е движела в тази посока не със здравословни стъпки, а с лудешки скокове (на негов фон, дори убеден европеец като Константин Стоилов е действал по-плавно, ако щете дори, по-мъдро).
Уви, въпросният държавник, преди още да се докаже като такъв, е бил изключен от Духовната семинария в Одеса след двугодишен престой.
Повтарям: изхвърлен след две години престои в Духовната семинария на Одеса. С подобно хулиганство в CV-то, ако ще и в него да пише „обща стихосбирка с Христо Ботьов Петков”, забравяш за Харвард и се завръщаш в родно Търново.
Но това значи ли, че трябва да зачеркнем Стефан Стамболов?
