Признаването на Палестина от три европейски държави – Ирландия, Испания и Норвегия, първите две от които са членки на Европейския съюз (ЕС), няма да доведе до практически резултати, но е показателно за това, че отношенията между ЕС и Израел продължават да се влошават в контекста на войната в Ивицата Газа.
От европейска гледна точка в основата на този процес стои принципното съображение за увеличаващата се хуманитарна цена на израелската офанзива спрямо въпросния палестински анклав, последното измерение на която видяхме в десетки убити след удар на военно-въздушните сили на близкоизточната страна спрямо обособена за хуманитарни цели зона в Рафах. От Брюксел се отчита и това, че поредният кървав епизод от конфликта в Газа идва след като Израел не се съобрази с решението на Международния наказателен съд в Хага да преустанови настъплението си спрямо този град, разположен на границата с Египет. Именно в контекста на последното върховният представител на ЕС по външна политика и отбрана, Жозеп Борел, заяви, че съюзът трябва да избере между подкрепата за Израел и тази за върховенството на закона.
Като резултат от тези натрупващи се фактори – увеличаващите се цивилни жертви в Газа и произтичащата от това реакция на “юридическата ръка” на ООН в лицето на Международния съд, който може да няма правоприлагаща сила, но чиито решения са задължителни – в ЕС се случи нещо безпрецедентно. На заседание на външните министри на държавите членки на съюза в началото на тази седмица бе разгледана опцията за налагане на санкции на Израел, в контекста на преразглеждането на Споразумението за асоцииране между ЕС и Израел. Този документ е рамката, която урегулира търговските отношения между блока и близкоизточната държава, и е “базиран на уважение към човешките права и демократични принципи” (чл. 2 от споразумението). Всъщност ако ЕС по принцип има някакви механизми за влияние спрямо Израел, те се състоят именно в това, че традиционно съюзът е един от най-големите търговски партньори на Тел Авив (и най-големият за 2022-ра г.) и един от основните донори за хуманитарна помощ за палестинците.
Непосредствено до ЕС и като част от Европейската политическа общност, външният министър на Великобритания, Дейвид Камерън, заяви в началото на тази година, че страната му обмисля признаването на Палестина не като резултат от постигането на решението за две държави (стандартна формулировка за преодоляването на конфликта между израелци и палестинци), а в процеса на реализацията на тази формула. С други думи, Лондон ни каза, че палестинската държава ще бъде не функция от решението за две държави, а негова предпоставка. Впоследствие, докато САЩ наложи вето в рамките на Съвета за сигурност на OOН , Лондон гласува “въздържал се” спрямо предложението Палестина да получи статут на държава-членка в организацията.
На въпросното заседание обаче друг европейски фактор от Съвета за сигурност, Франция, гласува “за”. Въпреки че Париж не се присъедини към Испания, Ирландия и Норвегия, които признаха официално палестинската страна, Франция работи с арабските държави като ОАЕ и Алжир, които регулярно в рамките на ООН предлагат за гласуване проекторезолюции, касаещи конфликта в Газа. “Съветът за сигурност не може само да говори, Съветът за сигурност е необходимо да действа”, заяви френският посланик към ООН по повод последната проекторезолюция, внесена от Алжир, по повод неспазването на разпореждането на Международния наказателен съд за преустановяване на офанзивата спрямо Рафах от страна на Тел Авив. В редиците на ООН Франция вече редовно подкрепя резолюциите, които настояват за прекратяване на бойните действия в Газа.
Всъщност отношенията между ЕС и Израел бяха обтегнати и преди започването на войната между Хамас и Израел през октомври месец миналата година. За това допринасяха няколко неща от концептуален порядък. Един път, ЕС бе страна и подкрепи сключването на т.нар. Ядрена сделка с Иран от 2015-та г., до която се стигна основно чрез преговори между американците и иранците. Брюксел, макар и неуспешно, впоследствие се опита да съхрани тази сделка дори и след като САЩ, този път под ръководството на администрацията на Доналд Тръмп, реши да я напусне през 2018-та г. Втори път, ЕС счита израелската политика на заселничество спрямо Западния бряг за нарушение на международното право съгласно Резолюция 2334 на Съвета за сигурност на ООН от 2016-та година (тази тема е повод за напрежение не само между Израел и ЕС, но и на такова между Тел Авив и Вашингтон). Трети път, ЕС продължава да счита за столица на Израел Тел Авив (признаването на Йерусалим за такава компрометира решението на конфликта между израелци и палестинци в спомената по-горе формула за “две държави”, тъй като създаването на палестинска такава предвижда Източен Йерусалим за нейна столица). ЕС също така счита, отново съгласно съответните резолюции на Съвета за сигурност на ООН, че Голанските възвишения са незаконно окупирани от Израел. Не на последно място, ЕС вижда в създаването на палестинска държава предпоставка за деескалацията на напрежението между израелци и палестинци, доколкото интересът на съюза предполага неговото регионално съседство да не бъде източник на напрежение и рискове. А тук споделената американско-европейска равносметка е, че в лицето на Бенямин Нетаняху те нямат събеседник, който да придвижи този процес.
Именно това проблематично наследство в отношенията между ЕС и Израел правеше така, че израелската дипломация, под ръководството на Бенямин Нетаняху, да гради отношенията си с Европа посредством двустранни диалози с отделни държави от Стария континент или чрез участието в регионални формати (като Вишеградската четворка, като групата на балтийските държави или тази на балканските такива). И до ден днешен Израел има по-голяма подкрепа в Централна и Източна Европа, отколкото в Западна. Държави като Германия, Унгария, Румъния и България, включително в контекста на войната в Ивицата Газа, продължат да се солидизират преобладаващо с позициите на Тел Авив. Последното е показателно в посока на това, че в ЕС има разделение: ако всички държави-членки са съгласни, че Израел имаше право на отговор спрямо агресията на Хамас, то разногласията се материализират, когато стане въпрос за обхвата и продължителността на този отговор на Тел Авив. Оттук и към момента на Стария континент няма консенсус по отношение на това кога и при какви условия трябва да се сключи примирието между Хамас и Израел.
Така или иначе, войната в Ивицата Газа дава още една жертва, макар и тя да не бе изненадваща: отношенията между ЕС и Израел. Както стана дума, и преди започването на конфликта, те не бяха цветущи. Но войната направи така, че скептичните спрямо Израел настроения в Европа да се разширят.
ЕС и Израел и без това не бяха кой знае какви приятели, би изцъкал с език някой циник. Въпросът е какви врагове би излязло от тях.
