НОВО

Визията за Европа на Урсула фон дер Лайен

Редакторите в дясната платформа "Консерваторъ" Тончо Краевски и Кристиян Шкварек гостуваха в предаването "Реакция" с водещ Мартин Табаков. Гост също бе журналистът Евгени Кръстев. Тема на разговора бе новият председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен,...

Писъците на НАП огласят нощта

Днес НАП ще си получи заслуженото. Това съобщи вчера по телевизията Венцислав Караджов. Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) щяла да наложи глоба на Националната агенция за приходите (НАП) заради "брутална кражба" (БК) на информация и разпространяването ѝ в...

Имам човек в НАП

Скандалът с изтичането на данни от НАП е на път да отмине, предвид огромният бонус за управляващите, че се случи, когато повечето от населението на Републиката е на море (на едно от трите). Същевременно, той успя да породи освен дежурните коментари и доста...

Самоубийството на Франция

Джулио Меоти е италиански журналист, редактор на Il Foglio, с публикации за GateStone Institute, FoxNews, National Review, Arutz Sheva, The Wall Street Journal и други. Автор на множество книги на тема международна политика и Близък Изток Колкото повече френските...

Либералното статукво – несъстоятелно в морализаторската си поза

Изборът на Урсула фон дер Лайен е политически факт. Срещал съм дамата като немски военен министър. Слушал съм нейна лекция. Впечатлението, което остави е по-скоро добро. Убедена визия за интегрирана европейска отбрана. С ръка на сърце трябва да кажем, че Урсула...

Темите, които ни разделят

Главният редактор на "Консерваторъ" Николай Облаков и Тодор Джонев от Informo.bg по темите, които ни разделят през последната седмица - за кампанията "Направи го сега", субсидиите, машинното гласуване и още във видеото:...

Плачем, че VW не идва, но активно гоним тези, които вече са тук

Информацията, че VW най-вероятно няма да изгради новия си завод в България, се приема като малка национална катастрофа – медиите и социалните мрежи са залети от мрачни коментари за „провалената“ ни държава. Донякъде съм съгласен с подобна интерпретация – всеки неуспех...

Социализъм или аз!

В последните дни левицата /крайна или не/ в САЩ и ЕС, и нейните медии нападнаха за пореден път най-големия си враг. Президентът Тръмп.  Разбра се, че бившият посланик на Великобритания в САЩ преди две години, т.е. при най-яростната война против Тръмп, е изпратил...

Конспирации за умни и красиви

Едно от редовните обвинения, които градските прогресивни либерали отправят към останалите е, че се хващат на всякакви конспиративни теории и налудничави интерпретации на събития и явления. По-агресивните активисти от години се опитват да брандират почти всички...

Бебето като атентат срещу правата и свободите

Вече мина достатъчно време и всички познават кампанията „Направи го сега“, известна повече като кампанията на Иван и Андрей. Тя сама по себе си е достатъчно забавна, дотам, че човек се пита дали е правена ОТ идиоти или е правена ЗА идиоти. Според мен е...

Отзив за книгата „Чешки съновник“

Време за четене: 11 мин.

Всички бохемисти са бохеми, но не всички бохеми са бохемисти

Лудвик Вацулик, авторът на „2000 думи“ довели 2000 танка на СССР и приятели в Чехословкия

Лудвиг Вацулик е чешки интелектуалец, бивш член на ЧКП (Чешкото БКП), автор на прословутото есе „2000 думи“, в което той настоява за честно управление и даване властта на способните, вместо на неспособните (каквато е главната идея на комунизма). Той иска Чехия да се реформира отвътре в социализъм с човешко лице и да постигне равнопоставени отношения с чуждите сили (тук той визира СССР). Това толкова вбесява робовладетелят, че той нахлува (с позорното участие на най-сервилния роб – Тодор Живков) с 2000 танка – по един за всяка дума, сякаш словото може да бъде сгазено. Книгата, която Вацулик пише десет години по-късно доказва, че словото не може да бъде сгазено – в крайна сметка печатната преса е продукт на валяци.

Вацулик описва своята нелегална дейност с издаването на книги, фейлетони и сборници самиздат като Петлице, списвани от дисидентите в Чехия. Там са всички големи имена, подписали прословутата Харта 77 с Вацлав Хавел и Павел Кохоут начело.  Вацлав Хавел, обект на най-строг контрол и репресии от страна на чешката държавна сигурност:

Господин Вацлав се прибра в апартамента си в Прага. Пред вратата му се настаниха полицаи, не разрешаваха никой да го посещава, на него му забраниха да излиза навън. Той написа писмо до министъра на вътрешните работи, което прочеох. „Служителите на МВР, които пазят апартамента ми, дори ми казаха, че им е все едно дали ще умра от глад вкъщи и, че с удоволствие ще ми поръчат ковчег.“

Ужас, чудовищен като война. Малката ѝ територия не е единственият ѝ класификационен знак. За характера на режима не се съди по това как се държи с десет милиона послушни, а по това как се държи  с един непослушен. От това се разбира неговото отношение към мисълта, към човешката личност, към правото. Демонстрирал веднъж своите лоши страни, той вече е способен по всяко време да разшири враждебността си към всякакъв брой хора, така, че само някаква непозната административна емболия ни дели от масовите гробове. Мисля, че Павел Кохоут за детайлно обмислен душевен терор сега са си избрали господин Вацлав. Можеше да бъда и аз. Може, по което и да е време, зависи от мен.

Чешки съновник – магическият реализъм в отпор на магическия соцреализъм

Вацулик не е консерватор, либертарианец, или десен дори колкото Д‘Ормесон. Той е социалист от английски тип (типа на Джордж Оруел) и е също толкова ужасен от комунистическата антиутопия, колкото и авторът на „1984“, описал тоталитарната реалност почти без преувеличение. Вацулик е от онези дисиденти, намерили себе си на дясната страна на везната, защото отляво натежава слонът на комунизма и издига нагоре (и надясно всички останали). Изтласква към Християнството, макар и като метафора дори такъв човек като Вацулик:

Там аз пиша, че и ние „като нашия брат Ян в Шпилберг“ трябва да търсим най-напред вината у себе си, а не винаги у тези, които ни притискат и прогонват от родината ни. Нека не очакваме, че нашите усилия ще „бъдат възнаградени“ с победа, или че ще бъдат отбелязани от историята като саможертва. Нашите врагове заемат цялата лява половина на нашето дело: „Без симетричната композиция на съответния мартириум с щастлива поанта ние, негодяите от десницата нямаше да блеснем така и самият наш Спасител щеше да разполага с една възможност по-малко – Амин“.

Вацулик се чувства неудобно там – притиснат от мечка в десния ъгъл, въпреки, че мястото му е в левия. Не само той, всички истински социалисти се чувстват ограбени от тоталитаризма. Ограбена е самата им реалност, поради което той пише своята книга като смесица от сънища, истини и измислици – така, както чувства алогичната реалност на социализма с нечовешко лице:

Този път разпитът продължи три часа…Иначе трите часа – размяна на монологични изявления за конституцията, закона, свободата на словото, Харта 77 и прочие, както винаги. А и нещо изключително – само по този повод!, не пропускайте! – моето тълкование за символиката на кръста и двамата разбойници. Майор (?) Фишер прие това с мрачно мълчание върху тежко умореното лице, а младият, докато живо ме разпитваше, рече: „Аз не ви преча да мислите така. Но ние тук не сме Християни“. Повярвах му стопроцентно.

Комунистите не са Християни и Чешкият съновник добре описва това – идеологията смесва реалността и съня и нарушава логиката навсякъде, където може – най-некадърните поемат властта, а можещите са мачкани и тормозени. На някои са отказвани работа, осигуровки и медицински услуги и живеят от домашното си стопанство, като Йозеф Цизаржовски. Други продават цялото си имущество и спят на голата земя, за да си „заслужат“ мечтаната емиграция от затвора, в който Чехословакия е превърната, като Унгерови:

„Унгерови се стягат за път, пакетират багаж, продават покъщнина, но все още няма черно на бяло никакъв документ. На настоятелните им запитвания не идва отговор.“Откъде знаеш, че ще заминете?“, попитах.“Крайно време е“, засмя се той, „защото съвсем скоро ще спим на голия под, профукахме всичко, съвсем скоро няма да има какво да ядем. Навярно искат да ни уморят от глад.“- Ще дойда да си взема писмата другата седмица.“

Писмата, които Вацулик взима и издава, ръкописите, които дава за подвързване и преписване, редактирането (прословутите диакритични знаци в словашкия език и борбата с ръкописа на Татарка символизират трудностите в общуването между чехи и словаци в рамките на изкуствената им държава) – всичко това запълва неговото ежедневие 10 години след „нормализацията“, както съветският окупатор нарича прегазването на чешката държава. Убийствата, преследванията, уволненията, принудителната емиграция – всичко, за което авторът чувства лична вина, целият театър на абсурда, който той описва в книгата си. Сънищата са неговите страхове, а реалността е тяхното въплъщение.

Две хиляди танка, повикани от две хиляди думи

Основното оръжие на Чешкия съновник е метафората. Илюзиите, полуистините и дори откровените лъжи вътре са просто част от една картина, която пренася информация чрез подтекста си. Атмосферата на едно отровено от подозрения общество, в което всеки може да донася на Държавна Сигурност, в която всичко се разбира преносно, принуждава текста да служи изцяло на подтекста, а метафората да замества истината. Параноята и старанието да се избегнат разномислията разцепва чешкото общество на изолирани слоеве, по начин, напомнящ съвременните социални мрежи:

Ние всички сме склонни да се събираме в такъв състав, в какъвто ни е добре да бъдем и да говорим. Това значи, че в някои зали се събират едни, а в някои – други. Това е абсолютно зле. Ние сме способни да се доведем до състояние, в което да си мислим, че всъщност сме свободни, защото никой не посяга на свободата ни. Трябва да се предприеме неприятна крачка – да влезем в контакти с хора, чиято компания не ни е на сърце.  Цял живот човек е притиснат от едно нещо: постоянно да цензурира познанствата си и да отстранява приятели. Необходимостта от хармонично съжителство в обществото кара човека вместо да решава проблемите на обществото, да си създава свое собствено общество.

Главна тема в Чешки съновник е сексът. Повествованието изобилства от дами като Хелена, стояла в скута на Вацулик на събиране, на което е и жена му Мадла. Хелена, която по-късно иска да емигрира и търси причина у автора, за да остане, с възродената си надежда да си намери работа, да ѝ позволят да работи:

„Вижте сега, имам ново предложение за работа. Не знам, наистина не знам“, удари с юмруче по волана „дали това е изтънчено мъчение, случайност или положението в страната ще се обърне. Имам възможност да работя с една приятелка на изгорялата „Света Гора“ край Пршибрам…. Това е нещо, за което винаги съм мечтала. Там едва ли ще получа подобна задача. Аз казах: „Това е случайност, или онова изтънчено мъчение, положението в страната няма да стане по-добро. Някой просто не знае, че на вас не ви е разрешено да работите. Като узнае, ще ви забрани“. Пътувахме известно време, след което се върнахме към щекотливата тема: „Питахте ме така, както бихте попитала баща си ли?“ Тя ловко ми отговори: „Да ви приличам на ваша дъщеря? Като ваша дъщеря ли ме възприемате?“ – „Не“, смънках. А към новия абзац добавих: „Но ми напомняте, че нямам дъщеря. А бих искал да имам.“

Точното изречение, което би я накарало да се откаже от бягството си вече няма как да ѝ кажа.Изпуснахме подходящия миг. Ще замине, нека си замине. За мен това значи завинаги“

Сексът при Вацулик не е просто бохемизъм, той е метафора на свободата, желанието за живот, нормалността, коятo „нормализацията“ е отнела. Книгата е пълна с женски имена и жени, с които той се среща, пие кафе, работи, от които Мадла го ревнува, все метафори на свободата, дори когато описаните ситуации са истински. Здена, Власта, Хелена са само три от имената на една и съща богиня. Свобода, но най-вече на ума, лишена от догми, доктрини и поуки, изразена най-добре от гостуваща лектора от Оксфорд:

„Отдавна нечувана за мен, а и за присъствуващите студенти напълно непозната свобода и неограниченост на разсъждения, излагани без послушания или подчинение на някакви доктрини, училищни основи или с така наречената възпитателна цел. Лекторката вземаше примери от литературата, философията и психологията, като от материал, от който градеше нещо, което сама си бе измислила.“

Тази свобода авторът описва в своя сън с ерекция, предизвикана от същата лекторка от Оксфорд и с тревогата как да запази своя hard on докато се върне някоя от неговите жени от емиграция. Докато се върне свободата, може би?  Ерекцията е толкова по-силна, колкото погнусата, която Вацулик изпитва от оратора на националната конференция на учителите:

„Ораторът с немислимо чело, по-лошо от което не мога да си представя, заяви, че само учител, отдаден на принципите, така, както са конкретизирани в постановленията, може да възпита поколение от хора…“

Икономическата несправедливост е основно терзание за автора, основен проблем, заради който той написва своите 2000 думи, за всяка от която Съветите изпращат по един танк. Историята на жена му Мадла и нейната борба с Фантома (шефът) е позната на всички у нас, работили през социализма. Оставянето на цялата работа на малцината съвестни хора, от които страда тяхната производителност, грубите шефове, които подлагат инакомислещите на систематичен тормоз, животът в очакване да дойде денят за пенсия. Нищо от това Вацулик не е спестил, а най-лошото е, че нищо не е преувеличил. Едни поемат работата и на чистачките, защото не могат да търпят мръсотия и те са „тъпите“, докато на други ръководителят на предприятието отказва да подпише препоръката за университета, въпреки, че е обещал. На трети пък изобщо е забранено да работят. Четвърти работят нещо съвсем различно от това, което са завършили, по заповед на партията. Имаш висше образование и може да си полезен с него – ще работиш чистач. Искаш да работиш друго – нямаш това право. Искаш да емигрираш – ще си платиш. Не искаш – ще те накараме. Ето това е причината Вацулик да смесва реалността със съня в своята творба, защото само така книгата правдиво ще отрази социалистическата реалност по Салвадор Дали.

Лудвиг Вацулик е интелектуалец и се бори с идеи срещу социализма. Идеите са силно оръжие – те докарват танковете и пак те помагат на Чехия да оцелее през социализма и да направи най-добрия преход към демокрация и капитализъм с човешко лице. Борбата на Вацулик е борба на много хора, тя е литература в движение, писма и фейлетони, техни отговори и критики, срещу с други автори, с поети, музиканти, актьори, с дълбоко познание на класическата музика. Той описва един цял литературен кръг, една мрежа на писмената, верига от слова и книги за други книги. Книгата е като карта на културния живот на Чехия през социализма, който е изцяло „ъндърграунд“ и само от имената в неговия богат списък някой умен човек може да научи езика на Чехия (Словашкият е твърде диакритичен). Книгата е пиршество за всеки автор, романист, критик и интелектуалец, с тънки анализи на произведения, критики и метакритики от всички страни, показващо високото ниво на Вацулик и неговите опоненти, сред които е и Вацлав Хавел. Неслучайно той казва за нея:

„Роман за надеждата и безнадеждността, за винаги присъстващата опасност, за странното подобие на сън, което е животът в тоталитарната система, за абсурдите на днешния „цивилизован живот“, за загубата на родния дом и на дезинтеграцията на времето и човешката идентичност, за любовта, за природата, за куража, за страха, за смъртта.“

За Вацулик човешката идентичност се изразява чрез своето развитие и промяна, което отразява и проекцията на неговото чувство за вина за „нормализацията“. Липсата на свобода спира развитието на личността и разрушава нейната идентичност. Такива фрагменти той описва отново и отново, изграждайки парче по парче пъзела на чешката дисидентска интелигенция и нейните взаимодействия с параноидната тоталитарна власт през службите на държавна сигурност. Всяка история в книгата е сама за себе си, повтаря различна вариация на един и същ сюжет с нещастен край, на една схема от нещастия в нова комбинация, докато накрая мозайката е изградена – една година от живота на Вацулик и неговия кръг. Последната година, в която той разпространява самиздат в борба срещу комунизма – година, която завършва с тази книга. Разпадът на личността се изразява чрез емиграцията, която накрая го оставя повече или по-малко сам. Емиграция, срещу която той е твърдо против, защото тя разпада чешката самоличност. Нацията е мозайка от личности, в която писателите заемат голяма част, а точно те са принудени да напускат на вълни родината си. Разпад под активно руско въздействие:

„Обезпокои ме обаче заключителната мисъл на Кундера, защото тя се покрива с моите най-лоши нощи, без какъвто и да е сън: „Трагедията на чешкия народ, погълнат от руската цивилизация, в скоро време може да се окаже само епизод  в морето от много по-кървави и по-опасни трагедии. В това отношение чешката съдба е огледало на всеобщата човешка съдба, в която най-голяма несправедливост не е смъртта, а забравата““.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!