fbpx

Паралелните реалности

Време за четене: 11 мин.

Един от сравнително ранните спомени от детството ми, който има формираща роля за моето мислене, беше денят в който получих отговор на въпроса защо дядо ми не е могъл да търси брат си след войната, при все, че дълги години е таял надеждата, че той не е погубен, а може би е жив нейде из Америките. Отговорът на този въпрос, както сами ще се досетите, е точно толкова мракобесен, колкото и причината за трагичната смърт на брата на моя дядо. В тази моя тогава все още крехка възраст, това бе абсолютно необяснимо и колкото повече се опитвах да разсъждавам върху този въпрос, толкова повече чувствах един труден за дефиниране страх – сякаш пред мен се разкриваше една дълбока, мрачна част от човешката психика, която е способна на всепоглъщащ ужас в името на трудно за описване хипотетично светло бъдеще. За пръв път някак интуитивно допуснах възможността да съществуват паралелни реалности, в които човек битува, но не живее същински, докато копнежът му е за друг един свят.

Своеобразна психологическа компартментализация на битието, като инструмент, най-малкото, за опазване на душата.

Този дисонанс в живота, плод на гигантското политическо противопоставяне на миналия век и най-вече преживян от жителите на Източния блок, колабира заедно със срутването на Берлинската стена.

Но вместо триумфът на западният свят, в известен смисъл на следвоенния англосаксонски западен свят, който в най-голяма степен в миналото защитаваше принципът на личната отговорност, както и на личната автономия, представляващи ярка и превъзхождаща алтернатива на азиатския колективизъм, да доведе до трайно утвърждаване на тези ценности по света, последните три десетилетия са под сянката на продължителните систематични усилия по тяхната критика и подмяна.

Поради липсата на сериозна опозиция, наглед безалтернативният глобален “либерален” ред, който бе красивото лице на тези процеси, сякаш действително представляваше край на историята, а маршът на “прогреса”, макар и с друго знаме, все повече добиваше пропагандните краски на заглавията на някогашните вестници от нашата страна на вече падналата желязна завеса.

Заглавия като: “Поглед в бъдещето”, “Щрихи на възхода” или “Хората очакват от нас топлина”; разбира се, са напълно нелепи, а и може би възможно най-нормално звучащите, които човек може да прочете например в Работническо дело, но патосът им, макар и рафиниран до съвършенство от конкурентната медийна среда, е навсякъде около нас и никога не ни е напускал.

Така се изграждаха две паралелни паралелни реалности. Едната е официалната, а другата е на обикновения човек, макар често той да не осъзнава това добре поддържано разделение.

Пропукването на официалната реалност започна, макар и бавно, с масовото навлизане на интернет като средство за комуникация в живота на хората и стана особено очевидно дори за неизкушените от обществено дело през 2016-а година, след проведения референдум във Великобритания за напускане на Европейския съюз, а малко по-късно и с избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

И двете теми са обсъждани многократно и не е необходимо да се дискутират повече на тези редове. Важно е да се отбележи само, че и двете събития бяха невъзможни, поне според официалната реалност, сътворявана от медиите. Те бяха първият и засега единствен ярък успех на една неорганизирана, но органична реакция срещу процесите от последните десетилетия.

Разбира се, да се разглеждат съвременните медии като обективни и независими писари, отразяващи в своите записи за вечността максимално безпристрастно реалността, е меко казано наивно.

Те са политически играчи, които поради особеностите на продукта, който създават, се налага да бъдат поне частично достоверни, но това никога не ги е спирало да преследват свои или чужди цели, когато те са им изгодни и полезни, независимо от евентуалните репутационни щети. Все още продължаващото чувство за безалтернативност, а от там и на безотговорност, е водещо в мотивите зад това поведение.

Така или иначе, за един източноевропеец паралелните реалности в обществото не са непознат феномен. Това, което е наистина ново и в някакъв смисъл, плашещо интересно за стремящият се към обективност наблюдател, доколкото такъв изобщо има, е степента в която тези отдавна известни паралелни реалности бяха допълнени и даже изместени от нови, различни и понякога твърде крайни такива, със своите собствени митологеми, предразсъдъци и червени линии. Възникването им съвпада с огромният възход на социалните мрежи, но да се прехвърли отговорността за това към един инструмент, вместо да се постави ясно в ползващите инструмента, ще бъде безплоден опит за обяснение на случващото се в европейските и най-общо казано западни общества, особено през последната година.

За обикновеният, средностатистически човек, независимо от духовните, политически или материални различия, поне привидно съществуваха минимални общи принципи, най-важният от които се основаваше на едно същностно християнско разбиране, че опонентът не е враг, че различието в мисленето между хората не означава задължително наличие на злоумисъл, че демократичният процес е възможен, поради свързващите ни общи традиции, вяра в общо благо и общо бъдеще, в което дори властта да не бъде инструмент на твоите разбирания за управлението, тя със сигурност няма да бъде употребена срещу тях и още по-малко срещу теб в лично качество.

Тези неща днес изглеждат като реликви от миналото, а хора, които смятат, че демократичните ни системи все още отразяват това разбиране за съвместен живот, са или наивни, или просто неизкушени от политиката.

За сметка на това наблюдаваме един наглед тотален разпад на общественият дискурс.

Доверието между отделните групи и дори подгрупи не просто не съществува, то е априори поставено в едно мрачно място на дълбоко отрицание и съмнение в мотивите на другия, в изчакване на също толкова дълбоко отрицание, своеобразен катарзис, в който на опонента би му се признала човечност единствено ако публично оповести разкаяние за греховете си спрямо противовесната му и всъщност доминираща догма, и помоли за прошка. Прошка, разбира се, няма, най-много временно примирие. Все пак, за да има такава, трябва да има християнско милосърдие, а то е функция на отхвърлени и отживели разбирания за универсална човечност, неадекватни на агресивно възродилата се примитивна племенност, въоръжена до зъби със смартфони и бърз интернет.

Днес налице са множество паралелно съществуващи реалности, в повечето от които категоричността на убежденията е непоклатима. Те са толкова много, че е невъзможно да бъдат описани, но може да бъдат щрихирани някои от по-лесните и често срещани такива.

Досадна, но безобидна е например реалността на “критично-мислещия” форумен атеист, в контраст на тази на черкуващия се, но непопулярен учен; на празнуващия “Нютонмас” и на знаещите поне нещичко за живота дълбоко вярващият в Бог творец Исак Нютон.

Далеч не толкова безобидна е реалността на антиваксър, убеден, че има световна конспирация за намаляване на населението, в контраст с тази на загубилите децата си от предотвратими болести нещастни хора от третия свят, които не са имали лукса на това да живеят в най-технологично развитата цивилизация, в която напредъка на медицината и хранителната промишленост са осигурили безпрецедентно благоденствие, невиждано в цялата човешка история, или реалността на загубилите преждевременно свои близки и често с отслабено собственото им физическо и психическо здраве хора, които очакват с нетърпение триумфът на науката – едно от малкото, макар и под постоянна атака, останали все още сравнително чисти полета на човешкото действие – да преодолее настоящата пандемия и да възвърне нормалният живот по най-бързият начин.

Реалността на някой подкрепящ “зелената сделка” банкер, бюрократ или още по-лошото – холивудски артист или непълнолетно хлапе използвано като медиен инструмент – изискващи от едва успелите с пот на чело да вдигнат жизнения си стандарт хора да ограничат до минимум пътуванията си, за да не вредят на планетата.

Една реалност, в която едновременно с тези призиви, например, бюрократи от британската агенция, която следва да се бори с “климатичната криза”, са направили четири хиляди и петстотин вътрешни полети между 2018-а и 2019-а година за явно неотложни дейности по опазването на природата. Както знаем, някои другари са по-равни.

Реалността на един известен математик-епидемиолог, който няма една вярна прогноза в кариерата си, но налага визията си за тотален и безкомпромисен локдаун върху цяла една държава, докато междувременно се среща с любовницата си, в контраст с реалността на обикновените хора, които не са виждали роднините си месеци наред и твърде болезнено често дори не са могли да ги изпратят в последния им път.

Реалността на активно подкрепящите азбучно-цифрените розово-лилави или декларативно антирасистки каузи глобални корпорации и паралелната реалност на работниците в аутсорснатите им суровинни или производствени източници в държави като Д.Р. Конго, Мианмар, Пакистан, или на гражданите в търговските им партньори като Китай или Саудитска Арабия. Същото важи и за глобалните правителствени организации, особено за Обединените Нации, в чиито съвет за права на човека присъстват представители на държави с меко казано мракобесни режими.

Това въпиющо лицемерие, резултат на превземането на повечето институции от съвременното ляво, е в основата на разрухата на доверието между днешния самоназначил се елит и обикновените граждани, докато липсата на общ ценностен фундамент се превръща все повече в рушител на доверието между хората в обществото като цяло.

Позволете ми да ви предложа следната метафора – човек възприема себе си като част от света, наблюдавайки се като отражение в огледало, в което видимото поле все пак е ограничено от някаква рамка – било когнитивна, било традиционна, но въпреки това – огледалото сравнително пълноценно пресъздава това, което се отразява в него.

Днес, изглежда, повече от всякога, това огледало е натрошено на хиляди парченца, повечето от които не показват нищо освен отблясъци, други – само частица от света, а самият човешки образ е раздробен на някакви съставни части, от неясен и непълноценен брой. Избираме какво да видим в това счупено огледало в зависимост от това коя частица от видимото ни допада най-много, но това нито е пълноценна информация, нито е поставена в гореспоменатите рамки.

Поради особеностите на счупеното огледало, много хора се намират едновременно в повече от една от възможните паралелни реалности, в по-малка или по-голяма степен. Общото между всички тях е неприемливостта на критичните разсъждения върху противоречивите детайли на собствените убеждения и опитите за пренаписване на историята, когато, макар и рядко, стените между тях изтънеят достатъчно под натиска на фактическата действителност и почти насила насочат взора към онова, което преди е било отхвърлено.

Посредствеността властва днес, в немалка степен благодарение на неизбежният краен продукт на комбинацията от всеобщо избирателно право и унищожението на традиционният авторитет на институциите, благодарение на които сме постигнали настоящото благоденствие.

Повсеместната посредственост не позволява никакво място за съмнение, било в убежденията или още повече – в собствената непогрешимост. Това, естествено, предопределя липсата на лично израстване – впрочем, няма нищо по-полезно от осмислянето на собствените ни ограничения, но за това се изисква рефлексия – предопределя още и трайното участие в една или повече микро-реалности, било в професионалния, личния или някакъв друг обособен живот в днешния ден.

Цената, която би струвала една смяна на мнението, е твърде висока.

Смяната на мнението води до остракиране, а племенният характер на нововъзникналите общности, предимно тези, в така наречената интерсекционална коалиция на онеправданите, не допуска легитимирането на други мнения. Това води до едно своеобразно осиротяване на хората, които си позволяват да мислят извън доминиращите наративи. Понякога, цената е собственото бъдеще – било кариера, образование, или дори нещо повече, нещо наистина немислимо.

Алтернативата е радикализация, водеща до истински сблъсък на убежденията, на сблъсък между утопия и анти-утопия, между, простете за използваните крайности в случая, но едва ли само на мен са ми хрумнали – разпад на обществото поради налагането на дехуманизираната визия за бъдещето от съвременното прогресивно ляво, в което няма изкупление на първородния грях на западната цивилизация, освен нейното цялостно отхвърляне и подмяна, или разпад на обществото поради атомизиране до степен на възвръщането на родово-общинния строй, ако изобщо имаме този късмет. Впрочем, тези два процеса вървят ръка за ръка.

На фона на всичко това в момента една визия за бъдещето се разкрива пред нас все по-несрамежливо.

Един своеобразен дигитален и универсален техно-соц, за който най-хубавото, което можем да кажем, е че естетиката му е безлична и беззъба – изградена от стъкло и стомана.

Всъщност не се случва нищо ново – изкушението на инженерната мисъл, според която обществото може да бъде моделирано по определен начин, стига това да приближи всички до желана голяма цел, е в основата на популярността на левите идеи от векове.

Претенцията, че тази визия е подкрепена от науката и техническия прогрес, също така не е нова, както не е ново обвинението към опозицията в ретроградност и много други грехове, най-страшните от които са човекомразство и изедничество.

Днес те имат други имена, но същността е непроменена – те са обвинения, взети от собственото им счупено огледало. Ако случайно някой има възражения срещу тази визия, дори да приемем, че тя е предложена на света с най-добри намерения, то последствията не закъсняват – заплахи или директни уволнения, кампании, очернящи името, или дори отхвърляне на техния бизнес от търговски и финансови услуги, докато едновременно с това се подменя история, премахват се паметници, вменява се неизкупима вина.

Това е тревожно развитие, което напомня твърде много на някои събития от миналото.

Ако консервативните движения имат желание да бъдат нещо повече от инструмент на реакцията, с откъслечни успехи на обществения и политически терен, само тогава и само там, където “прогресът” е засегнал твърде дълбоко и непоносимо чувствителността на повечето хора, трябва да бъде предложена алтернатива.

Според мен тя може да бъде само една – възстановяване на здравия разум, но преди всичко, възстановяване на нормалното общуване между хората чрез възвръщане централното място в човешкото действие на любовта.

Любовта не като ерос, а като агапе. Любовта към ближния, която неизбежно води със себе си уважение към труда на твоя събрат, към собствеността му, към градивните му сили и творчески копнежи. Любовта като вдъхновение. Любовта е в основата на семейството, на майчинството, на грижата за следващите поколения, а от там и на бъдещето, любовта към природата и живите твари, дар Господен за човечеството. Любовта е отговорност. Тя е невидимата свързваща нишка в собствената ни история, култура, традиции, музика, архитектура, на опазеното през вековете изключително духовно, религиозно и интелектуално богатство на християнска Европа.

Преоткрием ли вътре в себе си любовта, новонастъпващото с новата година десетилетие може да бъде значително по-добро от всяко друго в миналото

Споделете чрез

Предишен

Следващ