На родната политическа арена се откроява една токсична тенденция. Колчем се направи избор от Народното събрание (НС) за членове на някой висш държавен орган, това тутакси се обрамчва от определени среди с гороломни обвинения и даже истерии, че изборът бил непрозрачен, необоснован и лишен от състезателност, защото – о, ужас! – бил предопределен от „договорки“ на депутатите. И всичко това при положение че Парламентът е най-публичната, най-откритата и най-прозрачната институция в системата на конституционните органи, която обосновава своите решения в рамките на публични разисквания и ги гласува, с малки изключения, явно. При гарантирани права на опозицията и възможности за парламентарното малцинство да участва с номинации и при тяхното обсъждане. Парламентът е „къща от стъкло“, в която под светлините на прожекторите и по пътя на политическото представителство социалните ценности и интереси се сблъскват в търсене на обществено равновесие. Това е конституционната субстанция на парламентарната дейност.
Неслучайно парламентарното управление се определя и като „управление чрез дискусия“. Принципът на публичността – пише проф. дн Георги Близнашки – е в самата същност на парламентаризма. Самата публичност от своя страна води – по думите на Юрген Хабермас – до законодателство, което се основава не само на общата воля, но и на разума. Едно от възможните (макар и незадължителни!) изражения на всичко това са парламентарните процедури по публични и открити изслушвания с възможност за участие на структури на гражданското общество и академичната общност със становища и въпроси към номинираните кандидати. Такива процедури Народното събрание прилага вече повече от десетилетие.
Сравнителният анализ на номинационните процедури в Европа сочи, че никъде не се наблюдават толкова отворени към гражданското общество правила за избор на конституционни съдии, колкото в нашия Парламент. Напротив, в литературата се изтъкват съображения, че евентуално въвеждане на публични изслушвания на кандидати за конституционни съдии (в Германия), по аналогия с изслушванията на номинациите за федерални върховни съдии в Сената на САЩ, би довело до прекомерна политизация на процедурата. Трябва да се знае също, че независимо от публичните изслушвания на кандидатите за Върховния съд на САЩ, процедурата е напълно лишена от състезателност – предложенията се правят единствено по преценка на Президента. При изслушванията в специализираната сенатска комисия се задават въпроси само от сенаторите, които са членове на тази комисия. Няма въпроси от НПО, съсловно-професионални структури, адвокатски колегии и пр. И на този фон в Европа и САЩ, у нас продължават да се тиражират небивалици колко непрозрачен, предопределен и лишен от състезателност бил изборът, правен от НС. Независимо дори от безспорния факт, че НС прилага далеч по-високи стандарти в това отношение, отколкото при изборите, които се правят от съдебната власт или Президента. С последните промени в Конституцията принципите на публичност, откритост, прозрачност и обоснованост бяха включени в чл. 91б, ал. 1 и така беше конституционализирана една вече съществуваща парламентарна практика.
Последният (засега) пример с обвинения и претенции за непрозрачност и „предварителни договорки“ беше изборът на конституционни съдии от НС. От гледище на конституционния статус на Парламента и същността на политическото представителство, те са напълно несъстоятелни.
Обстойно съм аргументирал защо това е така в Правно мнение пред Конституционния съд (КС) по делата срещу избора на конституционни съдии. Тук обаче съвсем накратко обръщам внимание на следното. При тълкуването на принципите, посочени в чл. 91б, ал. 1 КРБ, следва да се държи сметка, че Парламентът не е нито административен, нито съдебен орган. Ако за един административен или съдебен орган формирането на вътрешно убеждение и обосноваването на даден административен или съдебен акт по дефиниция следва да е заключено в рамките на съответното производство, то това съвсем не е така за Парламента и неговите актове. Актовете на НС придават юридическа форма на политическите решения, вземани от легитимните политически представители на нацията (депутатите), в съответствие с Конституцията. Дали тези решения се вземат първо на политическо равнище – т.е. в рамките на вътрешните механизми, по които функционират парламентарните партии и коалиции и по пътя на политическия диалог, или пък се формират едва в хода на парламентарните разисквания и процедури, е конституционно ирелевантно за приеманите от НС актове. Парламентът е законодателна власт и общонационален политически форум – естествено, присъща част от неговата дейност и условие sine qua non за неговото демократично функциониране е формирането на мнозинства и на по-широк политически консенсус по приеманите парламентарни актове. Това е политически процес, който се развива в парламентарна форма. Преговорите (наричани от някои елементарно “договорки”) между парламентарните групи са същностна и легитимна част от парламентарната политика. Те са част от инструментариума на политическото представителство, основано на свободния мандат на депутатите.
Демократичната парламентарна политика не е някакво административно производство, защото има политическа субстанция, осъществява се по пътя на политическото представителство и в основата й стоят политически решения. Не е така само в условията на авторитарни или тоталитарни политически режими, които поради естеството си, придават на Парламента фасаден характер, редуцират го до „работилница за закони“ и го лишават от политическа субстанция. На депутатите и техните парламентарни групи (и никому другиго!) принадлежи свободната преценка дали, кога и как да формират съгласие по избора на членове на други държавни органи, в т.ч. дали да обсъждат или не кандидатури, предлагани от непарламентарни фактори. Изборът на членове на висши държавни органи е конституционна компетенция на Народното събрание и нейното осъщестяване не може да се оставя нито на случайността, нито да се свежда до обикновен административен конкурс за държавни служители.
Освен това, чл. 91б, ал. 1 КРБ посочва „принципи“, а не конкретни правила, процедури и способи за обезпечаването им. Тоест, изработването на тези правила, процедури и способи е в суверенната преценка на НС и неговата регламентарна автономия. КС не може да предписва такива на НС, защото би се превърнал в позитивен законодател, който дописва Конституцията. Следва да се държи сметка също за “личния и суверенен” характер на преценката за наличие на конституционно изискуемите високи професионални и нравствени качества на кандидатите. КС вече е имал повод да изтъкне, че тази преценка принадлежи единствено на органа, който избира конституционните съдии (вж. РКС ? 11/94 г. по к. д. ? 16/94 г.).
Прочее, тъжното е, че полемиките в публичното пространство при подобни казуси свидетелстват колко остър е дефицитът на политическа култура и на базисно разбиране за принципите на демократичната конституционна държава. Крайно време е да се разбере, че жизнена демокрация се гради само с респект към Парламента, а не с неговото системно ерозиране и стремеж за подчиняването му на непарламентарни фактори и интереси.
