fbpx

Парламентаризъм в условията на системна трансформация

48-то Народно събрание е открито и програмните речи на парламентарните групи са изнесени. Някои от тези речи бяха балансирани, други – напълно пропити от популизъм. Наличието все пак на балансирани речи означава, че институционалната култура все още не е напуснала напълно българските политически елити. В първите няколко слова от парламентарната трибуна се открои думата – диалог. Това обстоятелство само по себе си означава, че водещите политически формации са запазили способност за разчитане на електоралното поведение на българските граждани. Това трябва да се отбележи като една положителна реалност, независимо че най-вероятно разбиранията, които се влагат в понятието – диалог – са твърде различни и вероятността да намерят пресечна точка в рамките на настоящия парламент никак не е голяма.

Основен проблем на политическата система у нас в момента е обстоятелството, че електоралната подкрепа на всички парламентарни формации е ограничена де факто до твърдите партийни ядра. С други думи, ако в резултат на лоши политики или лоша политическа комуникация някоя от формациите продължи да губи още от своята подкрепа, то това би означавало срив за нея. Обратното на това е разширяването на подкрепата чрез добавяне на периферия към твърдото партийно ядро.

Въпросът обаче е, че и тук драмата би била възможна. При хипотезата, в която страната се управлява от широко коалиционно правителство и то постигне някакви добри резултати, логично това би увеличило избирателната активност, което би дало шанс за електорално развитие на политическите партии. Ако обаче една от тях прибави голям електорален обем към твърдото си ядро, а други останат отново на благоволението само на най-верните си поддръжници, то това съществено би променило оразмеряването на основните политически субекти у нас.

Такова притеснение без съмнение съществува и в ГЕРБ, и в “Продължаваме промяната”. В момента двете водещи формации са електорално съизмерими, но ако едната от тях претърпи интензивно електорално развитие, то това вече би означавало оформяне на политическа система с един голям субект и по-голям брой малки, основният избор пред които би бил да партнират с големия или да бъдат негова опозиция. В този смисъл в близкото бъдеще ГЕРБ и “Промяната” са взаимно обвързани и всеки от тях желае едновременно и да гарантира електоралната си стабилност, и електоралното си развитие спрямо другия, за да може да се установи като формация с трайни шансове за управление и да привлече партньори сред по-малките, на който да може да разчита за дълго напред във времето. Казано с други думи, в момента политическата ни система се намира в трансформация и проблемите, които стоят пред нея са далеч по-базови от въпроса, свързан с излъчване на правителство и поемането на текущото управление на страната.

Погледнато от гледна точка на конституционните функции на българския парламент, честите парламентарни избори наистина изглеждат безсмислено. Погледнато обаче от гледна точка на оформянето на политическата система, тяхната роля е огромна. По същество тези избори са двигателят на процесите, протичащи в българската политическа среда през последните малко повече от две години. Практически огромното предизвикателство пред политическата класа у нас е как да съчетае текущите и фундаменталните теми на българската политика. Директно може да се каже, че ако има отговор на това най-голямо предизвикателство, то до формиране на редовен кабинет ще се стигне. При обратната хипотеза страната още известно време ще се управлява по служебен път. Може да се предположи, че ситуацията ще е такава, докато предизвикателството намери необходимия отговор. Това може да се случи след следващи или по-следващи предсрочни парламентарни избори. Както вече беше подчертано, точно изборите са двигателят на тези процеси и друг вариант за развитие, различен от този, не би могъл да се очаква.

В началото беше отбелязано, че институционалната култура още не е напуснала напълно политическите елити. Това обаче далеч не е всичко, защото темата включва и начините на прилагане на институционалната култура. Изпитанието пред втората част от темата в 48-то НС бе избирането на председател на събранието. Това е избиране на пръв сред равни, а не е гласуване за даване на статут. Гласуване за даване на статут, например, е избирането на премиер и министри, защото така една група хора получават статут, който до момента не са имали. Прилагането на институционалната култура изисква ясно разграничаване и способност за разпознаване на разликите и съответно, вземането им предвид при определянето на политическото поведение на всяка една от парламентарните групи. Всичко това в особено висока степен важи за системните формации, защото при наличието на ясно изразен антисистемен субект в Народното събрание (“Възраждане”), парламентът е поставен в условията на институционален дефицит и трябва да работи с този недостатък. Събранието включва 240 мандата, но ако има 27 от тях, които са винаги срещу всичко и всички, то парламентът, за да заработи, трябва да преодолее този дефицит. Ако това не се случи, то антисистемният субект ще има принципната възможност да блокира функционирането на законодателния орган, по всяко време от живота на 48-то НС.

Стана очевидно, че поне в началото депутатите бяха подценили избирането на първия след равни. Погледнато назад във времето този акт винаги е бил част от тържествената процесия по откриването на новата легислатура. Сега обаче освен фрагментирания характер на парламента, в него присъстват формации, между които комуникацията, ако въобще е възможна, би била много трудна и това си пролича още в първия възможен момент, още при първия акт на Народното събрание, свързан с гласуване – изборът на председател. Продължилото три дни първо парламентарно заседание е показателно най-вече за обстоятелството, че парламентарните групи ще се ръководят от интересите си и няма да са особено склонни да ги съобразяват и поставят в контекста на установени институционални практики и съществуващи политически традиции. Не че напълно отсъства разбиране за всичко това, нека отново подчертаем – просто периодът на трансформация на политическата система го избутва на по-заден план, изваждайки напред цели, свързани с позиционирането в променящата се политическа среда, за сметка на темите и решенията относно нейното институционално и функционално състояние.

Избирането на Вежди Рашидов всъщност е резултат от компромис между по-опитните парламентарно представени формации плюс “Български възход”, които още в началото бяха обявили, че ще подкрепят кандидата, който е с най-големи шансове да бъде избран. Този компромис ще бъде част от разговора за и в 48-то НС, независимо колко дълго продължи неговото съществуване и независимо какво то произведе по време на своята работа. Компромисът ще се коментира както по линия на противопоставянето статукво/промяна, така и в контекста на стабилността и здравето на парламентаризма и парламентарната република. Корнелия Нинова, например, си осигурява нов аргумент срещу вътрешнопартийната опозиция. Досега това беше участието на БСП във властта, а сега – преодоляването на потенциалната конституционна криза и рискът пред настоящата форма на държавно управление.

Реторическо пространство има и пред Кирил Петков и Асен Василев. Те, ако пожелаят, могат да твърдят, че статуквото е направило безпринципна договорка. От друга страна обаче, ако те изберат подобен стил на говорене, може да им се опонира, че първата политическа сила е осигурила необходимото мнозинство и е дала възможност на парламента да продължи напред. Нещо повече – двамата съпредседатели винаги за казвали, че това е отговорност на спечелилите парламентарния вот.

Трудното избиране на председател може да бъде интерпретирано в два противоречащи си контекста или по-точно интелектуални възможности. Практически погледнато едната е в пъти по-вероятна от другата, а именно че парламент, който едва на третия ден успява да избере пръв между равни, няма как да вдъхва доверие за каквото и да е оттук нататък. Втората възможност е, че след като първият много труден пробив е направен, той може да бъде модел за следващи пробиви и макар и скромните очаквания или направо липсата на очаквания към 48-то НС, то да се окаже поне донякъде устойчиво. Тук отново политическите формации ще оценяват нещата от гледна точка на стабилността на твърдите електорални ядра и възможностите за електорално развитие по принцип и спрямо основните опоненти.

Впечатление направи поведението на “Демократична България”. Формацията хем се опитваше да намери и предложи на по-големите, изход от патовата ситуация, хем не се включи в компромиса за избирането на Вежди Рашидов. ДБ разполагат с важен ключ в настоящото народно събрание, но същностният въпрос е биха ли го използвали и ако да – как? На този етап формацията не показва готовност да се отдалечи по-решително от основния си партньор – “Продължаваме промяната”. “Демократична България” е по-опитната политическа сила в сравнение с по-големия си партньор. По отношение на темите в сферата на институционалните практики и политическата традиция те са способни на повече функционалност, но стоейки близо до ПП де факто остават близо до предпочитаната от тях статичност.

В края, вместо заключение, нека е ясно, в българския парламент войнолюбци няма. Войнолюбецът еднозначно е в Кремъл, а предоставянето и обогатяването на военноотбранителните способности на Украйна е най-краткият път към мира.


Оригинална публикация в news.bg

Споделете:
Default image
Евгени Кръстев
Политолог, завършил СУ "Св. Климент Охридски". Придобил е и магистърска степен по международни отношения и международна сигурност в същия университет. Интересите му са в сферата на политическите ценности, публичните институции, публичните комуникации и системата на международните отношения. Има богат опит в неправителствения сектор и медиите.