Избодените от сърбоманите очи на свети цар Борис Михаил в манастира „Св. Наум”, намиращ се край Охридското езеро
Песна за патрикот*
„С враг врагувам – мяра според мяра,
с благ благувам – вяра зарад вяра
нямам братец, ни сестрица –
братец да ме хвали,
а сестра да жали…”
Пейо К. Яворов
Приетата от Светия синод на Българската православна църква позиция е кулминация и утвърждение на продължителната политика на бездействие, съчетано с не съвсем по християнски горделиво отношение към братята и сестрите ни в Македония, водена от родните владици.
На заседание[1], провело се в следобедните часове на 14 май 2018 година Светия синод на БПЦ е взел решение да отговори негативно на отправената от охридския и македонски архиепископ Стефан, възглавяващ Македонската православна църква, покана [2] за съвместно честване на 1000 годишнината от установяването на Охридската архиепископия.
На следващия ден – 15 май 2018 година, пък отново в късния следобед сайтът на Патриаршията ни за пореден път бе актуализиран, като бе поставена кратка бележка [3] съдържаща решение синодът ни да отбележи 1000 годишнината самостоятелно посредством отслужване на архиерейска света литургия в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. Ако това решение бъде последвано от покана към македонския архиепископ Стефан за съвместно честване, то би било истинско соломоново решение. В противен случай – което е и по-вероятното – се превръща в най-обикновено измиване на ръцете по примера на Пилат Понтийски.
Охридската архиепископия, чийто предстоятел е носил титула Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България и на всички българи, е основана непосредствено след падането на Царство България под властта на източноримския император Василий II през 1018 година. Тя е непосредствен наследник и правоприемник на старата българска патриаршия от времената на Първото Българско царство и е била със статут на автокефална православна църква. Като такава просъществува чак до 1767 година, когато по настояване на тогавашния цариградски патриарх Самуил Ханджери диоцезът ѝ е присъединен към този на Цариградската патриаршия.
Земите, които днес са включени в територията на Република Македония са под духовната опека на константинополския патриарх до отделянето на Българската Екзархия, учредена с ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 година. Съгласно учредителният ѝ ферман в териториите на днешна Македония под контрола на османските власти и представители на Вселенската патриаршия бива проведен плебсцит, в резултат на който по народната воля по-голямата част от епархиите се включват в територията на Българската Екзархия.
Това положение продължава до 4 март 1945 година, когато в окупираното от Югославия Скопие се състои църковно-народен събор, на който след напрежение, предизвикано от сръбски духовници и под натиска на Югославската комунистическа партия е взето решение за възстановяването на Охридската архиепископия във вида на Македонска православна църква. На 17 юли 1967 година след продължително влошаващи се отношения между Сръбската и Македонската православни църкви последната обявява своята автокефалност.
В момента на територията на съседната ни Република Македония действат паралелно две поместни православни църкви. Едната, появила се през 2002 година носи името Православната охридска архиепископия и е предстоявана от архиепископ охридски и митрополит скопски Йоан (Вранишкоски). Тя е под юрисдикцията на Сръбската православна църква. Втората е предстояваната от архиепископ Стефан Охридски и Македонски и все още непризната за канонична от никоя поместна православна църква именно обявилата автокефалността си през 1967 година Македонската православна църква – Охридска архиепископия.
Църквата, предстоявана от архиепископ Йоан (Вранишкоски) е непопулярна сред народа и фактически няма енориаши. Тя съществува единствено за да се опитва да прокарва и налага политиката на Сръбската православна църква. Действие, представляващо само по себе си ерес, наречена етнофилетизъм – злоупотреба с църквата в името на светски държавен, националистически интерес. Това твърдение е лесно доказуемо, предвид вандалското отношение на сръбското и сърбоманското духовенство, което трескаво и безскрупулно унищожава всички доказателства и исторически паметници за българското наследство в региона и не се свени дори да заличава и осквернява образи на светци, които са българи по род. Всичко това не е нито нова политика, нито прецедент в отношението на сръбския славянски народ към нашия собствен и е напълно в унисон с вече публичния документ, наречен „Начертаније” – съставен от министър-председателя на Сърбия Илия Гарашанин през далечната вече 1844 година, заявил в себе си в прав текст претенцията да се претопяват и сърбизират насилствено българите, населяващи пограничните земи.
На фона на цялата незабравима историческа истина на завършилият на 13 май 2018 година Архиерейският събор на Сръбската православна църква[4] съседите ни имаха безочието да отбележат, при това „със задоволство”, че са взели решението независимо от Македонската православна църква самостоятелно да отпразнуват 1000 годишнината от основаването на Охридската архиепископия. Присъствието на представители от страна на Българската православна църква е обявено в прав текст и, съвсем без стремеж за единство в Христа, за нежелано. Родната патриаршия е определена като „неканена”, а опитите за сближаване с Македонската православна църква – като „безсмислени инициативи”.
Всичко това предизвиква единствено учудване у честния и богобоязлив български мирянин, тъй като отношението на предстоятелите на православнат ни патриаршия към случващото се в Македония варира от пасивно-агресивно до откровено грубовато, горделиво и отблъскващо. Така например по неведома причина на последната християнска Пасха духовните ни предводители се опитваха да въвеждат безпредметни и унизителни условия[5] за предаване на Благодатния огън на македонските ни събратя – действие историческо, тъй като никога до сега този свещен израз на Божието благоволение към православната църква като пазителка на истина и Завета в пълнота не е бил представян в Македония.
На 6 май – денят на храбростта и празник на Българската армия пък се проведе организираното от д-р Милен Врабевски и Фондация „Българска памет” ежегодно поднасяне на цветя и почитане на подвига на българското военно гробище в Ново Село[6], Македония. Там почиват костите на мнозина герои от Първата световна война, родом от всички краища на българското етническо землище. Сред присъстващите беше и стумишкият митрополит Наум, но представители от също поканената Българска православна църква така и не дойдоха.
Битката за независима държава Македония с независима и равноправна църква е битка за българщината. Само и единствен посредством засилване на стопанските, обществените и културните взаимодействия между нашите държави можем да постигнем така лелеяното от нашите деди единство и целокупност.
Целокупност, срещу която са заставали много врагове – външни и подбуждани от тях вътрешни. Образите на тези хора винаги са били различни, но почеркът неизменно един. По него те могат да бъдат твърде лесно разпознати и изобличени – и днес и преди сто години.
Българската православна църква, която е първата средновековна народностна църква и шеста патриаршия – заела по достойнство мястото на Рим в древната пентархия, винаги е изпълнявала с особено внимение и вярност преди всичко към нашия Господ Иисус Христос своята мисия. Поради това настоящата ситуация и съмненията за определени политически зависимости към външни нам сили у родното духовеноство се явява прецедент.
*„Песна за патрикот” (наричана още “1762 лѣто”) е песен, написана от българския поет от Охрид Григор Пърличев, разказваща за последните дни и унищожаването на Охридската архиепископия
Тома Петров Ушев е български журналист, преводач и публичен говорител. Интересите му са свързани с православното християнство, философията и геополитиката. Член на Младежкия консервативен клуб. Завършва Университета за национално и световно стопанство, София, с магистърска степен по счетоводство.
