Плашилото на фашизма

Време за четене: под 5 мин.

На фона за разговорите относно либерализма, консерватизма, социализма и като цяло битките между идеологиите в различните им форми и партийни окраски, ми се ще да изразя едно може би недотам популярно мнение, а именно: че в крайна сметка значимите различия в практиката между тези три големи политически идеи на нашето време не са чак толкова големи.

Да, разбира се – либералите все така ще си държат на отворени граници и лявата идея за равенство; консерваторите ще се опитват да реагират на “прогресивните” отгоре наложени обществени промени, а оттам и импулса да опазят народите си и традициите си – до колкото това може да се прави с политически средства, разбира се. А що се отнася до социалистите, комунистите и като цяло хардкор левичарските идеи за тотално социално и икономическо иженерство – в наши дни те са напълно изчерпани.

Да, отново, разбира се – поради липса на екстремно ляво, иначе традиционно възприеманите като центристка идеология либерали постепенно олевяват и подемат някои от идеите на “твърдата” левица. В икономически аспект това се вижда ясно в непрестанните и все по-сложни регулации, които се приемат за щяло и нещяло, вижда се и в социалните програми на много европейски държави.

Работата обаче е другаде – съвсем по диалектически, трите големи идеологии на модерността така здраво са се омешали в последните три века, че днес идеите, които разпознаваме като техни ядрени съставни части са практически неделими и преливащи от една политическа концепция към друга.

При цялата си неизменна реакция спрямо модерността, консерваторите не могат по никакъв начин да се противят, нито пък даже въобще им хрумва да отрекат класически либерални постановки като всеобщото избирателно право, законово установеното равенство между всички граждани, правото на труд на нежния пол, на частна собственост и прочее. За изминалите три века от подчертано аристократична съсловна концепция консерватизмът извървя пътя до – и го казвам без ни най-лош смисъл или негативност – популистка идея, народна. Такава, която все пак рефлектира аристократични настроения, но у душевността на самия народ, а не като конкретно имотно съсловие. И оттам се обвързва още по-здраво с християнския си корен.

Либерализмът пък, ако го разглеждаме като класическа буржоазна политическа идея, то той несъмнено към днешна дата е мъртъв спрямо зародиша си. Вместо това либерализът днес е неопределена идея, характеризираща се най-вече с институционалното срастване между едрия бизнес и отделните държави, но с лицето на официализиран пацифизъм и морален нихилизъм.

Социализмът, вече казах, е идейно и физически мъртъв и бесът му е обсебил изчерпалия се либерализъм ту под формата на екологично загрижена “зелена” партия, ту под в образа на неприлично облечена шведска ученичка с плакати “Долу патриархата!” или пък “Бежанци добре дошли!”, ту като социалната система на страните от Стара Европа, ту дори идва и в образа на добрата “мама” Меркел, която се чуди в каква по-шарена опаковка да поднесе на съгражданите си факта, че кретащата още от времето на Бисмарк пенсионна система я чака скорошен колапс, та се налага внос на работна ръка. За предпочитане евтина и полу-грамотна.

От там насетне, отвъд тези теоретични различия, изглеждащи ни уж непреодолими, полето за действие е наистина малко. Решенията, които следва да се вземат, за да се осигури бъдещето на континента са очевидни.

Въпросът, който има пред европейците днес е дали въобще тези решения да бъдат взимани. Или другият вариант – просто да си караме като досега, да си затворим дружно очите, да си заговорим нежно и ласкаво розови приказки и да се опитаме да си представим, че сме някъде между 1980 г. и 2010 г; изберете си свободно “златното време” според държавата. В крайна сметка това би било толкова удобно, нали?

Та на този фон опитите на избралите розови очила хора от левия политически спектър да дискредитират консервативните хора посредством размахването на плашилото на фашизма срещу им са повече от умилителни. Изненадващо е само, че подобни обвинения идват от либералите, но както разбрахме, този факт има своето добро обяснение – социалистите са прекалено заети да гният и да се разлагат. Което може би, в крайна сметка, е за добро.

Консерватизмът предлага на европейските народи и нещо друго, нещо което дълго време им беше отнемано от либералния естаблишънт и което беше заклеймявано като зло – да развеят гордо националните си знамена и шанса да се изгради един Европейски съюз на отечествата и взаимното уважение, една Европа която се грижи за безопасността на гражданите си и суверинитета на границите си, Европа в която Нотърдам дьо Пари е по-важна от безкрайните брюкселски регулации относно формата на краставиците и мокростта на водата, а търговията между страните-членки се случва без знака на неравните условия и кронизма.

Консерватизмът, оформящ се в днешна Европа, дори в България, не е изхождащ от досегашното статукво, нито от партийни или някакви други лаборатории, тинк-танкове и НПО-та. Той е естествено оформила се реакция у мнозина хора, които можем да наречем „обикновени” – или всички онези, за чиито комфорт и привилегии европейското квази-либерално олигархично статукво не мисли, редовите данъкоплатци и граждани, не-странните, а също и некомплексираните: мъжете без впити панталони и жените без шарени коси. Защото точно те се оказаха неглежирани и дори низвергнати и изоставени от политическите елити през последните десетилетия; те са и скритият двигател на процесите – именно техните презокеански еквиваленти избраха Доналд Тръмп за президент на САЩ.

Оригинална публикация

Публицист и икономист. Интересите му са в областта на християнската апологетика и култура, византийското наследство, икономическата теория и международните отношения. Има магистърска степен по „Счетоводство и контрол“ от УНСС.

Share This