Отзив от Иван Стамболов
ПОДЧИНЕНИЕ
Автор: Мишел Уелбек
Издателство: Факел Експрес
Година: 2015
Рядко чета съвременни и нашумели романи, а този е толкова съвременен, че чак закача бъдещето. Обвиняват го, че е предизвикателен, некоректен политически и антиислямски, а пък според мен е даже прекалено мек и възпитан, когато говори за печалния залез на западната християнска цивилизация, за философската и морална безпътица на индивидуалистичния консуматор – гражданин на баснословната „социална държава“ и за целенасочения и щедро финансиран ислямски експанзионизъм.
„Подчинение“ е роман за отчаянието и новото начало, за изчерпването и новата надежда, за безпътицата и новия път, толкова желан, че вече никой не пита в какви кошмарни места ще изведе, стига да предложи някакво движение и перспектива.
Романът е актуален, защото темите и проблемите, които засяга, все още ги пише във вестниците, все още са ежедневие. Политическите фигури все още не са исторически и все още ги виждаме в новините. Механизмите на властта и процесите в нея са болезнено познати за всички. В този смисъл тяхното описание не е толкова художествено пресъздаване, колкото публицистичен анализ, направен от вещ политолог и коментатор. Въпреки че действието се развива в бъдещето, книгата не може да бъде наречена антиутопия, защото говори за развръзката на събития, които вече се случват и в които няма нищо фантастично, иносказателно, прогностично или футурологично. Само ужасяваща реалност. Която, както ще видят читателите, се оказва даже и не чак толкова ужасяваща. Защото нашата цивилизация се е превърнала в затлъстял и отегчен потребител, който, изгубил всякакъв интерес към живота и тръпка към събитията около себе си, чака някой да го похити, за да му се отдаде по всички правила на стокхолмския синдром. И този похитител се оказва простичкият, все още неопорочен от упадъка, но икономически и финансово силен ислям.
Главният герой се казва Франсоа и повествованието се води първолично от него. Франсоа е литературовед, специалист по Юисманс и преподавател в Сорбоната. Жорис-Карл Юисманс е френски декадент от края на 19 век, за чиято книга „Наопаки“ се твърди, че е вдъхновила Оскар Уайлд да напише „Портрета на Дориан Грей“. Юисманс и Уайлд се разглеждат като идеолози на дендизма, а и самият Франсоа със своята духовна изтънченост и чести пристъпи на сплин, с материалната си обезпеченост и все по-отслабващата способност да намира радост в събитията около себе си, е своего рода един съвременен „денди“ от епохата на късния демократичен либерализъм в глобализиращия се свят на индустриалните корпорации и административната бюрокрация. Вял аристократ без титла, отпуснал се в изящна поза по течението, за което не се интересува къде ще го отнесе.
Действието се развива в хуманитарните академични среди на Париж. Присмивайки се на себе си, Франсоа още в началото казва, че „висшето образование по литература, както е известно, не води до нищо“, освен до създаването на преподаватели, които подготвят младежи, за да станат и те един ден преподаватели. Но Франсоа харесва работата си, защото тя му предоставя възможност за кратки романтични връзки със студентки, които приключват в началото на всяка следваща учебна година, без сериозни усложнения.
Специалността на Франсоа не е избрана случайно: между него и обекта на изследването му Юисманс лежи малко повече от век, наситен с драматични исторически събития и обрати. От едната страна на този век са Юисманс, Зола, Баре и Блоа, а от другата – съвременните изследователи, които чоплят в творчеството им, щедро възнаградени от държавата за безсмисления си труд. От едната страна е Втората Империя и Третата Република, съществувала от края на Френско-Пруската война до окупацията на Франция от Хитлер през 1940, а от другата страна е нашето съвремие такова, каквото е в навечерието на 20-те години на 21 век. От едната страна са славните Наполеонови сражения, а от другата беззъбите сблъсъци на градската полиция с развилнели се имигранти.
Освен в литературата и историята, съпоставката минава също и през живописта и архитектурата. Действието често се развива в квартали с горди сгради от епохата, когато Франция е била все още колониална империя и пред тези сгради днес обръщат автомобили и палят кофи за боклук новите орди, дошли да колонизират колонизаторите си.
Тази съпоставка на коренно различните Франции от двете страни на един нищо и никакъв век е мотивът, който пронизва целия роман и на чиито фон се развива действието.
Скоро след експозицията фабулата се потапя изцяло в една измислена, но потресаващо правдоподобна предизборна политическа обстановка. Интригата на деня са поредните президентски избори след втори мандат на Оланд. Тук трябва да отбележим, че книгата е издадена през 2015 и подиграна от Шарли Ебдо в деня на печалния атентат срещу изданието. В романа по времето, когато започва действието (пролетта на 2022), десницата е в състояние на пълно изчерпване и криза и очевидно няма да успее да поеме властта. Националистите водят с 34,1%. След тях, с почти равни прогнози, се нареждат социалистите (21,8%) и Мюсюлманското братство (21,7%). Десницата отпада с едва 12,1%. Това е политическата сцена, на която ще се разиграят измислените събития в романа. Това са условията на играта, с които играчите трябва да се съобразят и да ги отиграят.
Усетил инстинктивно изключителността на ситуацията, главният герой Франсоа казва: „Когато отидох във факултета, за да предам лекциите си, изпитах за първи път чувството, че нещо може да се случи, че политическата система, в която бях свикнал да живея от най-ранното си детство и която от доста време видимо се пропукваше, можеше да се разпадне отведнъж“. И наистина, за броени месеци ще се случи точно това за огромно изумление на цивилизования парижанин. Ще претърпи трагично крушение една от големите илюзии на либералното общество – убеждението, че с установяването на обществените отношения след Втората световна война историята е свършила, защото нищо по-съвършено от либералната демокрация не е способна да създаде. Сега остава единствено задачата всички хора по света да бъдат убедени (принудени) да я приемат. Всъщност, никъде не е казано, че историята е устойчиво възходяща и неминуемо води към все по-голямо усъвършенстване на всичко, към все по-голямо богатство, към все повече свободи, все по-голямо утвърждаване на индивидуалността и все повече суверенитет за личността. Модерните либерали не носят ценностите на Запада, а неговите болести – гордост, безбожие и неблагодарност. До тази истина ще стигнат и героите на Уелбек.
Тъкмо когато всички се питат какво ще се случи на изборите и се чудят какво да мислят, Франсоа научава, че негова колега от факултета е омъжена за служител в тайните служби, в Генералната дирекция за вътрешна сигурност. Тя се казва Мари-Франсоаз и го кани на гости. По-късно тези герои ще се появят пак, за да търсим в разговор с тях корените на случващото се.
Агентът е симпатично безобидно човече с уютен външен вид. В лековат разговор разкрива политическото задкулисие. Оказва се, че Социалистическата партия и Мюсюлманското братство са в преговори за коалиция срещу националистите – логиката на социологическите проучвания и прогнози го диктува. Аритметиката на процентите е заглушила всеки сблъсък на идеи. Пък и мюсюлманите не са инатливи в преговорите. Готови са да дадат повече от половината министерства на левицата, дори и такива ключови като финансите и вътрешните работи. Мюсюлманите и социалистите поне на този етап нямат различия по отношение на икономиката и данъчната политика. Всъщност, истинският интерес на мюсюлманите е към образованието. И вероятно ще го получат сравнително лесно, защото хоризонтът на европейските либерални партии се е свил и е станал сляп за стратегически теми и за политики, чийто резултат ще бъде видим след едно или две поколения. Единствената пречка е техническа и произтича от това, че се преговаря именно със социалистите. Във Франция образованието е класическа територия на социалистите и там са набутани да работят много от техните активисти и симпатизанти. Мюсюлманите обаче не отстъпват. Те изобщо не са като западния човек и не поставят икономиката в центъра на всичко. За тях икономически растеж, безработица, заетост, работна сила, иновации, технологии, конкурентоспособност, пазари – това са все второстепенни неща. Най-важни за тях са демографията и образованието. Убедени са, че онази част от населението, която се отличава с най-голяма раждаемост и която успява да предаде ценностната си система, тя побеждава. „За тях нещата са точно толкова прости, икономиката, та дори и геополитиката са само прах в очите: онзи, който контролира децата, контролира бъдещето, точка“. Затова в коалиционните преговори са готови да отстъпят всичко друго, но не и децата. Това виждане ще се отрази и във висшето образование, за да засегне живота на Франсоа пряко и съвсем лично.
Коалицията между социалистите и мюсюлманите става още по-вероятна на фона на заплахата, че ако националистите дойдат на власт, ще извадят Франция от ЕС и от еврозоната, просто защото вече са отишли твърде далеч в пропагандата и евроскептичното говорене и няма как да се обърнат назад. Това прави иначе безпринципната коалиция да изглежда програмна, форсмажорна и оттам – много по-приемлива.
Таньор, човекът от службите, разкрива и друго важно обстоятелство – кой откъде се финансира. Крайно дясното, едва ли не фашистко Движение за национална идентичност, в което важно място заема Годфроа Ламперьор – нов познайник на Франсоа, с когото той обича да прави паралелите между времето на Юисманс и настоящето – се финансира от руски милиардери, докато цялата политика на ислямизация в Европа, върхът на която е Бен Абес с неговото Мюсюлманско братство, получава пари от Саудитска Арабия, водена от крайната идеология на уахабизма. Ето как две агресивни цивилизации сякаш като хиени са боричкат за трупа на лигавия и беззащитен Запад.
Духовете се разбунват още повече, когато информацията, че социалистите и мюсюлманите преговарят за коалиция, изтича в медиите. Социалистите мълчат, но Мохамед бен Абес свиква пресконференция. Неговият час е ударил. Той е дебеличък и жизнерадостен, но изключително талантлив и амбициозен политик. Усвоил е до съвършенство правилата на играта в един свят, който не е негов, но който той иска да завладее за своите хора, поблазнен от богатството и културата му. Крайната му цел е банална – той е поредният, който иска да възкреси и да управлява Римската империя. Ни повече, ни по-малко. Иска да установи по законен ред контрол над Европейския съюз, да включи в него Магреба и да го направи ислямски.
Държи блага реч, с която дори и най-агресивните журналисти не се заяждат, защото той не притиска никого. Не говори за радикални и революционни промени, не вещае сътресения и тревога. Ще промени само неща, за които на никого не му пука, а мнозина даже биха приветствали нововъведения като многоженството, биха приели и похарчили със задоволство саудитските пари, щедро инвестирани в стратегически програми за ислямизация на обществото.
Националистите са в шах. Впускат се в отчаяни демонстрации. Марин Льо Пен с прическа на Меркел прави антиклерикални и антирелигиозни изказвания – просто защото ислямистите са узурпирали религията и Бога за себе си. И срещу себе си нямат християнски плам, който да иска да си ги върне.
Успоредно с тези събития се развива и връзката на Франсоа с Мириам – млада еврейка, към която той изпитва силна привързаност. Политическите събития във Франция водят тази връзка към закономерния ѝ край, защото семейството на Мириам предпочита да се изсели в Израел пред перспективата да живее в условията на ислямистко управление. Раздялата с Мириам ще остави празнота в душата на Франсоа и тази празнота ще се окаже решаваща за бъдещите му действия. Не му минава през ум да ѝ предложи брак, защото неговата вяра и на хората като него в семейството като естествена форма на съжителство и инструмент срещу самотата и безсмислието е разклатена. Свободата на личността, превърната в „сексуална революция“ води до перманентен промискуитет, а той, превърнат в обществена норма, ражда отчуждение, безперспективност и безпътица. В такива моменти хората са склонни лесно да приемат прости и ясни доктрини като исляма, които безапелационно сочат някакъв административно формулиран смисъл на живота и разписват рецепти за поведение във всяка житейска ситуация.
Изборите са през следващата неделя. Франсоа бяга от Париж, защото се бои от избухването на гражданска война и се надява, че безредиците от столицата ще стигнат по-бавно до Югозапада. От политическа гледна точка той бяга от безредиците, но от литературна и от духовна се опитва да се скрие в една друга действителност, където времето тече иначе и има тайна пролука, през която човек може да следи какво се случва в напуснатия от него роден свят, без никой да го забележи. Тази действителност е като сън – спонтанна, нелогична, безстрастна и пропита със заблуди.
Идва изборният ден. Франсоа го наблюдава през пролуката на своето мислено убежище. Още от сутринта денят е непредсказуем. Въпреки високата избирателна активност или пък именно поради нея, никой не се наема да прави категорични прогнози. Сякаш за да стане напрежението още по-голямо, в няколко секции нахълтват анонимни екстремисти и открадват урните с бюлетините. Според френския кодекс при такива обстоятелства изборите не могат да се зачетат. Анулират ги, но ги насрочват веднага за следващата седмица, когато ще се проведат вече под охраната на армията.
В провинцията Франсоа отново се среща с приятелката си Мари-Франсоаз и нейния съпруг Таньор, който междувременно е напуснал тайните служби и се радва на ореола си на пенсиониран шпионин в селската кръчма. Символично е, че срещата става в с. Мартел, носещо името на майордома Карл Мартел (незаконен син на Пипин Средни), прославил се с победата си над арабите при Поатие през 732 г. Разговарят още веднъж да политическата обстановка в страната и вторият им разговор е не по-малко интересен от първия. Кой саботира изборите? Едва ли са били салафистите (джихадистите). За тях Франция е нечиста земя, дар ал куфр, но за политическата партия „Мюсюлманско братство“ Франция е потенциална бъдеща част на дар ал ислам. За джихадистите политическата власт идва от Аллах, следователно принципът на демокрацията, на народното представителство и изборите е безбожен. За тях победата на Бен Абес по демократичен път не е кауза, но и не биха ѝ пречили. Очевидно саботьорите са от ултрадесния Национален фронт за идентичност.
Още следавщия вторник социалистите заедно със свои себеподобни обявяват основаването на широк фронт, който ще подкрепи Мюсюлманите срещу варварството на фашистите. За да има мир и лицеприятност, ще издигнат за министър-председател центриста Франсоа Байру, който минава за вярващ католик в публичното пространство, но иначе е типична „стара муцуна“ в политиката, известен само с това, че е известен. Типичен фигурант на демокрацията, име с авторитет, за който никой вече не помни на какво се дължи. Това, „което го прави незаменим, е, че е съвършено глупав и никога не е имал и дори не е претендирал да има лични виждания“. Той е извинението на безпринципната коалиция, подкрепяща мюсюлманите.
Има няколко обстоятелства, които правят възможна мирната конституционна победа на Бен Абес, а чрез него и на исляма във Франция. Най-напред той намира общ език с католиците, които все още имат някаква морална тежест – ходи във Ватикана, споделя политиката на папата за Третия свят. По този начин смирява отношенията си и с консерваторите. С антикапиталистическата левица също държи политика на диалог. Ухажва либералната десница, като признава, че „непреодолимият характер на пазарната икономика бил отдавна всеобщо признат“. С две думи: разбрал е, че залогът на следващите избори няма да е икономиката, а ценностите.
Но най-значимото постижение по пътя му към властта във Франция е, че успява да притъпи страха от исляма. За разлика от други ислямисти той не представя шариата като революционен избор, а му придава кротък, екзотичен и традиционен характер. Бен Абес сочи себе си като единственият способен да възстанови семейството и патриархата, докато мнозина други политици мечтаят да са в тази роля, но са прекалено компрометирани от досегашната си публична дейност.
В крайна сметка Бен Абес иска да бъде първият демократично избран президент не просто на Франция, но на Европа, като в тази Европа се включат също Турция и арабските страни от Северна Африка. Тоест иска да осъществи мечтата за Халифата в класическия формат на Римската империя. Империя на империите и император на императорите. „…Той има концепция за Европа, истински цивилизационен проект. Всъщност неговият краен образец е император Август; това не е посредствен образец. Речите на Август пред Сената са запазени, знаете, нали, и аз съм сигурен, че той ги е проучвал много внимателно… Може да бъде велика цивилизация, не знам…“.
Това отново са думи на пенсионирания шпионин Таньор, който има много интересни критични разсъждения за патриотизма и национализма: „Идеята за отечеството не е достатъчна сама по себе си, тя трябва да бъде свързана с нещо по-силно, с една по-висша мистика… Френската революция, Републиката, отечеството… да, това е дало нещо, нещо, което е траяло малко повече от век. Средновековното християнство е траяло повече от хиляда години…“. На което Франсоа отговаря в себе си: „…аз не бях убеден, че републиката и патриотизмът „са дали нещо“ освен серия от непрекъснати и глупави войни…“. Тук той е прав, и не е прав. Националната държава е извор на много злини, тя руши идеята за католичност, вселенскост и съборност, води до филетизъм. От друга страна отпадането на патриотизма от ценностната система ражда безродството на глобализма с всичко произтичащо от него. И двете посоки водят до безизходица, защото не водят към Бог, а се опитват да го заместят със земен Рай и светско мъдруване, в което доброто не е добро и любовта не е любов, защото не минават през вярата и смирението. Бен Абес е опасен с това, че показва някаква мистика – макар и еретична, но мистика, а не пълен агностицизъм и безбожие.
При така създадената политическа обстановка, при това групиране на силите Бен Абес печели изборите напълно закономерно. Мириам заминава за Израел с родителите си, там скоро си намира друг мъж и постепенно прекратява кореспонденцията си с Франсоа. Него пък го изгонват от университета, защото не е мюсюлманин. Много от колегите му започват да приемат исляма, къде за да запазят уютната си работа, сега щедро финансирана със саудитски пари, къде за да се възползват от сладостите на новото патриархално и полигамно семейство. Постепенно Франсоа започва да се превръща в аутсайдер, вярно, материално осигурен.
Скоро се оказва, че в икономиката Бен Абес не е толкова бездобиден и незаинтересован. Привърженик на утопията за дистрибутизма на Честъртън и Белок, той го прилага на практика, с което ще промени корпоративния облик на Запада. Това ще доведе и до промяна в мисленето, ценностите и приоритетите. Това ще бъде тежък удар по бюрокрацията.
Светът бързо се променя и кара Франсоа да признае: „…животът ми бе белязан с действителни интелектуални постижения, бях признат и дори уважаван в една определена среда, вярно, доста ограничена. От материална гледна точка също нямах от какво да се оплача: бях осигурен с висок доход до смъртта си, два пъти по-висок от средния доход в страната, и при това без да трябва в замяна да работя. И въпреки това, усещах го, се приближавах до самоубийството, без да изпитвам отчаяние, нито дори особена тъга…“. Героят се чувства така, защото в края на пътя му няма нищо, тоест пътят му не е път. Мечтите, към които се е стремил западният човек в продължение на поколения, вече са осъществени. Но стигнал до осъществяването на мечтите си за земен рай, човекът вижда, че това не е никакъв рай, защото в него не живее Бог.
Стигнал до този плашещ извод, Франсоа решава да потърси Бог в абатството Лигюже. В този манастир е търсил Бога и Юисманс – обектът на неговите научни изследвания. Опитът за връщане при живия Бог обаче се оказва неуспешен, защото католицизмът отдавна не е онова, което е нужно на човек в положението на Франсоа, за да преоткрие духовните си корени и да устои на заливащата го и мачкаща отвън чужда и демонична мистика.
След завръщането си в Париж открива, че познатият му свят е започнал все по-бързо да се обновява, оплоден от възтържествувалия ислям. Разглезените интелектуалци са открили забранени доскоро сладострастия и изгоди от патриархалния бит. От друга страна системата в образованието поощрява само мюсюлмани и само мюсюлмани допуска до благата си. Интелектуалците започват да се самозалъгват, че ислямът не е кой знае какво зло и може бе са прави, ако целеполагат единствено в плоскостта на битовите си проблеми. А те от поколения са научени да целеполагат само там и само в тази плоскост да намират завършек всичките им стремления. Неговият колега Рьодиже вече е направил шеметна кариера като преподавател-мюсюлманин и като пропагандатор на исляма. Той се е обърнал и свидетелства, че нищо лошо от това не му се е случило. Напротив. Настанил се е във великолепна къща има непълнолетна и напълно покорна съпруга, има и препълнено барче с най-изтънчени напитки. Той вече не само не се смущава от исляма, а е доволен от него и го обича. И след като вижда това, Франсоа задава големия въпрос: „Мислите ли… мислите ли, че съм способен да приема исляма? Рьодиже наведе глава, сякаш потъна в бездната на дълбоки лични размишления, после вдигна поглед към мен и ми отговори: „Да“.“
За Франсоа няма пречка да смени религията си, защото при него тя е чиста формалност. Не е истински католик, но и истински атеист не е, защото истинските атеисти са голяма рядкост. Рьодиже неумолимо очертава пътя на европейската мисъл в търсене на духовни основи. Той минава през комунизма и либерализма, за да стигне в отчаянието си до фашизма. „Фашизмите – казва Рьодиже – са били винаги за мен един призрачен, кошмарен опит, при това фалшив, да се съживят мъртвите нации; без християнството европейските нации не бяха нищо друго освен тела без душа – зомбита… Тази Европа, която е била върхът на човешката цивилизация, се беше чисто и просто самоубила само за няколко десетилетия“. Нациите не са личности. Не е вярно, че гърците са мързеливи, руснаците вечно пияни, белгийците и холандците хомосексуалисти и наркомани и т.н. Но такова мислене е следствие от цивилизацията на националните държави. Моята нация е най-велика и аз съм горд, че ѝ принадлежа, въпреки че не съм сторил нищо съзнателно от своя страна в тази посока.
След разговора си с Рьодиже, Франсоа е принуден да направи печалното заключение: „…нациите като цяло са едно смъртоносно безумие и вероятно хората с капчица разум са си дали сметка за това още през 1871-ва; струва ми се, че именно затова се пораждат нихилизмът, анархизмът и всички други подобни гадости“. С две думи, Църквата се разрушава, от което светът се разпада и се връща в мрака.
На раздяла Рьодиже обобщава (и това е ключът към цялата книга), говорейки за силата на исляма: „Това е подчинението. Простата и изумителна идея, дотогава никога неизказана с такава сила, че върхът на човешкото щастие е в пълното подчинение“. Има много истина в това. Но не е все едно на какво се подчиняваш. Подчинението е заглушаване на своята (свободна) воля заради някаква друга воля. Свободната воля на човека може да отстъпва само пред Истината и Доброто, а те не са която и да е друга воля и на тях не се подчиняваме само от любов към чистото подчинение. Така че Рьодиже не е прав и Мишел Уелбек знае това и именно по тази причина именно Рьодиже изповядва човешкия фетиш към подчинение, а не Франсоа, който води повествованието от първо лице.
Рьодиже е написал книга, която се казва „Ислямът в десет въпроса“ и която много удобно служи на такива като Франсоа да сменят формалната си вяра, без да изнасилят съвестта си, поне не и публично. Идеята, която внушава книгата на Рьодиже, е че в борбата против упадъчния либерализъм и индивидуалистичния хуманизъм, ислямът не е по-лош, а в някои отношения дори по-удобен от останалите идеологически оръжия (като отново се пренебрегва дали това оръжие е оръжие на истината или просто поредното сляпо и зло разрушаващо оръжие). Чрез писанията на Рьодиже авторът казва една горчива истина, за която сме се сетили отдавна и сами: „Със своите преструвки, милувки и срамни гушкания с прогресистите католическата църква е загубила способността си да се противопостави на упадъка на нравите… Време е да приемат очевидното: стигнала до една отвратителна степен на разруха, Западна Европа не е в състояние да се спаси сама – не повече, отколкото е бил античният Рим през V век от новата ера“.
Франсоа така и не става мюсюлманин в рамките на романа. Да, той е взел решението. Да, животът му е изчерпан както емоционално, такта и интелектуално. Да, той няма друг път. В последната глава наистина се описва неговото помохамеданчване, но това е направено условно с използването на особено глаголно време – бъдеще време в миналото: щях да се обадя на Рьодиже, щяха да ме заведат в централната джамия и т.н. Тук е тънкостта – със сигурност ще стане, но все още не е станало. Но когато стане, това ще бъде ново начало, нов живот и „нямаше да има за какво да съжалявам“, защото в стария живот всичко се е оказало изчерпано докрай.
Ислямът не идва да победи, да срази, да измести или замести християнството. Той идва мирно да се настани на освободеното от него място. Героите в романа приемат исляма толкова лесно, не защото са християни, които виждат в него „братска“ авраамическа религия. Не, те нямат понятие за това. Приемат го с лекота, точно защото са престанали да бъдат християни. Дилемата за заместването на едното с другото само от потребност за някаква здрава мистика не може да стои пред един истински християнин, защото той би знаел, че по отношение на исляма Църквата има категорично мнение, изразено съборно още през 1180 г. в Константинопол при патриарх Теодосий. В това мнение, въпреки силното желание на император Мануил Комнин да пази дипломация, Мохамед и неговото учение са приети за бесовски и предадени на анатема. Ислямът не е нещо, с което католицизмът може да бъде заместен просто ей така, както е описано в романа. Достатъчно е да погледнем само няколко основни негови особености, за да видим колко чужд на западната култура и философия е той. Според исляма човекът няма свободна воля. „Играчът топката търкаля върху зелената трева. По неговата воля само тя се премята презглава“ (Омар Хаям). Тоест на човек всичко е разрешено, стига да се намери начин да се обясни, че такава е волята на Аллах. Човек не е господар на съдбата си, защото няма свободен избор. Когато се роди, архангел Джабраил (Гавриил) се явява пред Аллах и Аллах му дава списък с всички добри и лоши деяния, които човекът ще извърши през живота си. Няма мърдане от този списък. При християнството е тъкмо обратно: ако дадено човешко действие не е предприето след свободен избор на свободната воля, то за него човекът не може да бъде нито награждаван, нито наказван. При исляма и доброто, и злото са от Аллах. Аллах непрекъснато твори зло, включително и жестоки до извратеност изтезания за враговете си. Християнинът знае, че Бог твори само добро, а злото в света допуска да се случи, за да предостави на човека възможност за избор. Но злото не е от Него, а от сатаната. И още десетки фундаментални различия.
Така че не е толкова проста работа замяната на християнството с исляма, колкото се изкарва в романа. Всъщност, защо толкова леко главният герой приема исляма? За да може лесно да си намира студентки и дори законно да се ожени за четири такива. Това намигане показва, че текстът е колкото пародия на мрачна антиутопия, толкова и изтънчена самоирония на една просветена цивилизация, която още не е готова да се откаже от себе си.
Технически книгата е много приятна за четене – добър текст (и добър превод на Александра Велева), кратки глави, елегантна фабула, подреден сюжет, аргументация на всички тези, дотолкова истинска, че човек понякога забравя, че има пред себе си фикция.
