fbpx

Подмененият дебат за раждаемостта

Време за четене: 5 мин.

България, 2019 година. Населението е в състояние на нещо средно между демографски срив и демографска катастрофа – през последните 30 години броят му е намалял от почти 9 на по-малко от 7 милиона, като само през предходната 2018 година се е стопил с над 7%, а тази тенденция предполага в средата на века числеността да е някъде между 4 и 5 милиона души. При тази ситуация едни хора решават да вложат лични средства (повтарям, лични средства, а не от държавния бюджет, от европрограми или от грантове) в кампания за насърчаване на раждаемостта. Подбраните изразни средства (текстови и графични) са доста спорни, но не това взривява социалните мрежи. Под обстрел са не само качеството на рекламния плакат, а и самата идея – призивът да се правят деца, при това, докато е време от гледна точка на биологията (по възможност, преди жената да преполови тридесетте). Разни феминистки, прогресивисти и обикновени неудачници, търсещи внимание, дадоха воля и размах на комплексите и психозите си, обяснявайки налудничавата теза, че децата са личен избор. И по същество заглушиха разумните гласове, които търсят решаване на реалните проблеми, свързани с раждането и отглеждането на деца.

Отвъд „техническия” детайл, че при днешната демографска ситуация всяко саботиране на кампания за насърчаване на раждаемостта трябва да се разглежда като заплаха за националната сигурност от най-висока степен, тезата, че децата са личен избор, е дълбоко невярна. Децата са плод на инстинкт за продължаване на рода, и това, че ние, човеците, сме единствения биологичен вид, който успява да контролира този инстинкт, не променя факта. Семейното планиране дава възможност да решаваме колко деца да имаме и кога те да се появят на бял свят, но не елиминира желанието ни да имаме деца.

Да, немалко хора си отиват от този свят без да оставят деца след себе си, но най-често причините са:

1) умират твърде рано;

2) не могат да имат деца по медицински причини;

3) до края на живота си не успяват да намерят подходящ партньор за създаване и отглеждане на дете.

Всички те обаче са искали да имат деца, просто не им се е получило. То това е и нормалното състояние на човека – да иска да се възпроизведе, най-малкото защото той съществува благодарение на желанието на двама преди него да се възпроизведат. А онези, които твърдят, че са направили осъзнат избор да нямат деца, са две групи. Първите имат някаква лична, вътрешна причина, и на тях може да им помогне психолог. Вторите са жертва на малоумната пропаганда от типа „хората вредим на планетата, освен това сме я пренаселили (точно ние, белите европейци от най-развитите части на планетата), а децата ще отделят въглероден диоксид и ще предизвикат климатична катастрофа” и на тях може да се помогне само с калиев цианид.

Главният въпрос в дебата за раждаемостта не е дали децата са личен избор или не. Главният въпрос е защо днешните българи трудно се престрашават да имат (повече) деца.

На втория въпрос често се отговаря с „по икономически причини”. Което обаче е само донякъде вярно. Или поне беше вярно в първите години на прехода, когато икономическият спад беше съпътстван и от (продължаващ) демографски такъв.

Само че от 1997 година досега българската икономика преживява сериозен, на моменти дори бурен възход, като БВП се увеличи 4 пъти за целия период.

За същия период обаче демографският тренд не следва икономическия. През последните няколко години се раждат приблизително толкова деца годишно, колкото и в края на 90-те години, само дето сега те се раждат от по-малко майки. За същия период се наблюдава сериозен спад на абортите (поне официално регистрирани), но това вероятно се дължи на по-висока здравна и сексуална култура и практически безпроблемен достъп до контрацептиви. Коефициентът на плодовитост (среден брой деца на една майка) се е повишил от 1.27 на 1.54, но все още е под минимума за поддържане на демографско равновесие – 2.1.

В действителност, демографската криза в България започва още през 60-те години на миналия век – скоро след масовото навлизане на жените на трудовия пазар. Причината за това жените у нас да започнат да работят наравно с мъжете обаче не се дължи на еманципация или стремеж към „равноправие”, а е заради поствоенната ранносоциалистическа мизерия, при която за мъжете вече става невъзможно сами да осигуряват семейния бюджет. Тази тенденция продължава и до днес. Наскоро синдикатите обявиха, че за издръжка на четиричленно семейство са необходими около 2 400 лева месечно, тоест два пъти над средната работна заплата. Което автоматически означава, че мнозинството от българските мъже не могат сами да осигуряват прехраната на своите семейства. А ако едно семейство иска да има три деца, които да се родят през 2-3 години, това означава, че жената ще отсъства от работа за близо десетилетие.

България има най-дългото платено майчинство в ЕС, но сумите, които майките получават, явно не са достатъчно мотивиращи. За символичния размер на детските добавки дори няма нужда да се споменава. Редно е политиците, особено тези, които изтъкват демографския проблем като основен за страната ни, да предложат адекватни мерки за стимулиране на раждаемостта – семейно данъчно облагане, данъчни облекчения за бащата, когато майката не работи, за да гледа дете, замяна на детските надбавки с намалени данъци за родителите, докато детето навърши 16 години и т.н.

Много често обаче, спирачките пред бъдещите родители са не толкова от финансов, колкото от логистичен характер.

Хроничният недостиг на места в столичните детски градини трудно ще мотивира хората да имат (повече) деца. Ограничаването на автомобилите за сметка на излишни и безполезни велоалеи пък е безумие, което незабавно трябва да се прекрати, ако искаме да решим демографския проблем (поне в София). Сигурността в българските училища също е въпрос, който следва да бъде решен.

Със сигурност има и други проблеми. Но те трябва да бъдат изказани и чути. И да не обръщаме сериозно внимание на истериците, които само създават шум в системата.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ