[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.15″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat”]
Медиите ежедневно ни бомбардират с политически “анализи”, интелектуални напъни и откровена пропаганда за почти всички сфери на политическия живот. Пренасищането от информация прави почти невъзможно за един човек с работа, семейство и каквито и да е нормални интереси, да проследява източници, да проверява статистики и да търси лобистките нюанси на всяка глупост, която политиците и медийните интелектуалци раждат ежедневно. Основен проблем е опростачването и откровената липса на рационален дебат по който и да е въпрос. На всички са ни добре познати митичните “либерасти”, “крайнодесните” и цяла палитра други епитети, които вероятно са повече от общия брой думи в речника на средностатистическия гражданин.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.15″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” use_border_color=”on” border_color_all=”#454e7d” border_width_all=”5px” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″]
В тази среда на пълно отсъствие на научен метод и рационализъм за решаване на дори най-дребните въпроси, основното политическо деление е сведено до оста ляво-дясно. За да може обикновеният човек да чете между редовете на заливащата го медийна помия, е необходимо да разбира какво всъщност му казват политиците и интелектуалците, и доколко действията им отговарят на думите.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.15″]
Четейки масовите писания по въпроса, се създава впечатление, че “дясно” и “ляво” са някакви непоклатими блокове от разбирания за света, без значение какво реално правят съответните идеолози. Нещо повече – ляво и дясно са се превърнали основно в епитети с негативни конотации, използвани за заклеймяване на цялото същество на политическите и интелектуални опоненти. В действителност обаче в това деление има множество нюанси. По-долу ще обясня част от тях с прости примери:
- Национализъм/Патриотизъм
Във втората половина на 19-ти и особено през 20-ти век национализмът в Европа е под пълна пара, а социалистическата (марксистко-комунистическа) идеология е във възход. Първоначално вдясно са стояли монархистите, защитниците на старите режими и интернационалните империи, а вляво – антимонархистите (републиканци, конституционалисти и др.). Национализмът се аргументира като правото на самоопределение на народите и е ползван от антимонархическите леви фракции в борбата им срещу отиващите си монархически империи. Към края на 19 век, консерватизмът постепенно изоставя идеята за връщане към монархията и прегръща нацията като основен стълб на обществото. В същото време лявото приема интернационализма и мира между народите, като продължения на колективистките и социалистически политики, които изповядва. Това обръщане на понятията се е запазило и до днес, като защитата на националните държави и естествените култури се приема за дясно разбиране, докато интернационализмът и мултикултурализмът са леви.
- Икономика
В икономически смисъл дясното най-общо се състои в разбирането, че държавата трябва да се меси възможно най-малко в стопанския живот на хората, да не пречи на конкуренцията чрез лицензионни режими и излишна бюрокрация, да не се пречи на търговията с други държави (мита, тарифи). Данъците трябва да са ниски и преразпределянето на блага да е минимално или никакво. Тези идеи, наричани класически либерализъм (който няма общо с обратния по значение съвременен “либерализъм”), са възникнали в предреволюционна Франция и доразвити и са популяризирани от Адам Смит и икономистите след него. Класическият либерализъм поначало е стоял в левия политически спектър, поради опозицията на монархиите. Впоследствие вляво е заменен от социализма, а в съвременния политически дискурс е в дясното пространство заради опозицията към държавна намеса.
Лявото в икономиката е обратното – бизнесът трябва да бъде регулиран, за да не злоупотребява с потребителите и работниците. Тарифите са полезни, защото пазят местната индустрия от конкуренция. Данъците трябва да са високи и прогресивни (да се облагат повече богатите), за да се коригират “неправдите” в обществото. За постигане на тези цели се използва държавният апарат, който чрез монопола си върху използването на сила може да поправи неправдите, да определи справедлив размер на данъците и да създаде публични услуги за широките маси. Често се твърди, че ако нещо не се прави от държавата, то изобщо няма да се случва. Като изключим откровените комунисти, по-умерените апологети на такива мерки исторически са определяни като прогресисти. В САЩ те се наричат либерали, но са всъщност типични социалисти от европейски тип.
- Лични права
В сферата на личните права, лявото държи на свободата на личността максимално да изразява себе си, без институционални пречки и без оглед на моралните норми в обществото. Това се отнася до всички сфери на личния живот – сексуална ориентация и възможност за брак между нехеторосексуални двойки, равен достъп до образование и работа (т.е. да няма забрана например жена да работи като шофьор), равни избирателни права за всички, свободен достъп до наркотици за лично ползване (особено за леки наркотици), свободно практикуване на религия или нетрадиционни практики. Крайнолевите политики във връзка с личните права са например политическата коректност, налагане на позитивна дискриминация (квоти за малцинства), вместо меритокрация и други практики на ограничаване на равенството на считаната за “доминираща” група на обществото, за сметка за считаните за “онеправдани” групи.
Дясното в този смисъл по-често се приема като “консервативно”, като консервативността се определя до голяма степен от културата на мнозинството – в по-религиозните нации например консерваторите като цяло държат на спазването на християнските/мюсюлманските/други ценности, гледат с лошо око на серийните разводи и злоупотребата (или изобщо ползването) на наркотици, държат децата да израстват с двама разнополови родители. Жена, която предпочита да се грижи за децата си или която не прави безразборен секс, в този смисъл е дясна и консервативна. Крайностите в този аспект са например традиционните мюсюлмански общества, където жените по закон нямат право да шофират, да работят и да излизат с незабулени лица.
- Намеса на държавата
В някои дискусии намесата на държавата е основният критерий, който определя деленето по оста ляво-дясно. В тези случаи някой, който е едновременно за икономическа свобода и за ненамеса на държавата в личния живот, ще бъде определен като десен, докато всяка намеса на държавата от всякакъв вид се приема като лява политика. По тази ос най-вляво стоят тоталитарните режими като комунизма и националсоциализма. Към центъра минаваме през фашизма, държавата на благоденствието, християндемокрацията и други центристки идеологии. Вдясно намираме републиканизма, класическия либерализъм, либертарианството и завършваме с анархо-капитализма.
В тези рамки, разделението ляво-дясно изглежда подредено и с ясни граници. При сблъсък с реалността обаче, нещата не са толкова прости. Често икономически десни хора, твърдо противопоставящи се на държавната намеса в стопанския живот, могат да са религиозни апологети на бъркането в личния живот на другите, например като искат забрана на наркотиците или вредните храни. В същото време леви по отношение на личните свободи рационализират защо толкова важните за тях права магически стават неприложими по отношение на личния стопански живот и следва държавата да изземва насила имуществото на едни и да го дава на други, или да регулира дейността им. И в двата случая обикновено се прибягва до логически некохерентни разсъждения, игнориране на статистики и изопачаване на факти.
В голяма степен объркването идва от това коя точно ос е по-важна за конкретен човек. Един краен интернационалист може да нарича десни всички прояви на патриотизъм, независимо дали тези патриоти са леви или десни по икономическата ос. За един радикален индивидуалист, всяка намеса на държавата е левичарска, без значение дали става дума за намеса в икономиката или в обществения живот, дали намесата идва от национално правителство или международна организация. Традиционно нацистите са наричани десни, а социалистите леви, но на практика и двете идеологии водят изключително лява политика по отношение на намесата в икономиката, в личния живот и като намеса на държавата. Левите интелектуалци първоначално приветстват националсоциализма, но за да се разграничат от престъпленията му много силно наблягат на нацоналистическия (десен) елемент при Хитлер и го контрастират със своя интернационализъм. Така те десетилетия безнаказано критикуват капитализма е виновник за войните, независимо, че всъщност пропагандират до голяма степен същите социалистически политики, като провежданите от Хитлер.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.15″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” use_border_color=”on” border_color_all=”#454e7d” border_width_all=”5px” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″]
В днешната българска действителност има много примери за такива противоречия. Прокламираната за дясна партия ГЕРБ увеличава данъци и регулации, и подпомага шуробаджанашки интереси. Уж лявата БСП въведе една от считаните за най-десни икономически мерки – плоския данък. Партия АТАКА започна като „крайнодясна“, неонацистка и антикомунистическа и се превърна в неокомунистическа, проруска и антиевропейска, като все още продължава да се пребоядисва спрямо политическите течения.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.15″]
В наши дни, неолибералният консенсус, следван от Запада през последните десетилетия, има следните характеристики:
1. Ляв по оста на национализма – в голяма степен на националната държава се гледа като на отживелица, която ще се размие и ще отстъпи на неомарксистката постмодерна идеология на мултикултурализма и наднационалното управление. В последните години антинационалния характер на либерализма е особено изострен.
2. Противоречив по отношение на икономиката – въпреки повтарянето на определени мантри за свободната търговия и свободата на инициативата и действителното засилване на търговията и глобализацията между държавите, дългосрочната тенденция от началото на ХХ век насам е към повече регулации, по-високи данъци, по-малко икономическа свобода и по-голяма преразпределяща роля на държавата. Тези леви политики доведоха до глобалната финансова криза (но пак обвиниха капитализма) и ако гледаме действително провежданата политика, вместо реториката, то либерализмът днес е по-скоро лява икономическа доктрина.
3. Ляв по отношение на личните свободи – общата тенденция е да се върви към повече лична свобода. В много държави вече може да се сключват еднополови бракове, тревата се легализира и държавите са напълно секуларизирани. В някои отношения се дава гласност на откровено крайнолеви идеи – равни политически права за дори нелегални мигранти, защита на педофилията като нещо нормално и нормализирането на откровено дегенератско поведение.
4. Ляв по отношение на държавната намеса – в съвремието държавата е Бог и Бог е държавата, а Светия дух е “народа”. Всеки чака държавата “да го оправи”, да помогне, да го стимулира, да го осигури. Личната отговорност е някъде далеч в миналото и много хора дори не могат да си представят общество, което не се контролира тотално от държавата. Почти срещу всеки призив за намаляване на държавната намеса се намират апологети, които да повдигнат обвинения в анархизъм или в омраза към “народа”. В очите на тези апологети, ако нещо не се прави от държавата, то е немислимо изобщо да съществува.
Надигащата се вълна на популистки консерватизъм все още не е приел ясна форма и има много проявления в различни точки на политическата ос. Тезата на всички обаче е една – съвременният либерализъм е идеологически изчерпан и предстоят политически трусове, които ще пренаредят политическата карта, в търсене на решения на съвременните проблеми. Новите популистки формации са демократични феномени – те отразяват умората и отвращението на голяма част от избирателите от настоящата система и желанието им за промяна на всяка цена. Къде на политическата ос ще се утвърдят новите движения, предстои да видим.
“Това е най-доброто, което можем да направим, приятели. Това е което можем да предложим. Това произвежда нашата система: Боклук влиза, боклук излиза. Ако имаш егоистични, невежи граждани, ще получиш егоистични, невежи лидери.” – Джордж Карлин
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
