НОВО

Ще живеят ли повече хора в България?

Докато текат вяли следизборни дебати относно размерът на прословутата партийна субсидия, някак без особен шум мина прогнозата на ООН с тежест на присъда - според доклад, изнесен от глобалистката организация в най-оптимистичният вариант към края на ХХI век в страната...

Сюжет за 18+: Вашингтон срещу Техеран

Нека пробваме да сглобим някои елементи от мозайката на ескалиращото напрежение между Иран и САЩ, без да имаме претенцията, че ще успеем да видим картината в нейната цялост, понеже не разполагаме с всички части от пъзела. Но така или иначе това, което постепенно...

Изградете Кенотаф* за тленните останки на цялата комунистическа естетика

Принадлежа към онези, които са били насилствено хранени със социалистическа културна естетика в изобразителните изкуства. Наречете го соц реализъм, “политически правилно творчество”, “народна” култура. Монументи, истукани от цимент и гранит, бронзови сака, метални...

Инфантилният Запад

През последните години все по-натрапчиво се създава усещането, че Западна Европа (същото може да се каже и за Северна Америка) вече въобще не е онова прекрасно място за живеене, каквото беше допреди едно-две десетилетия. И причините за това далеч не са основно...

Борбата за истината е тежка, но за сметка на това продължителна

Когато най-накрая бе приет Закона за задължително изучаване на престъпленията на комунистическия режим, в обществото се появиха реакции от типа на: „Дотук добре, но кой ще пише учебниците?” Времето твърде скоро показа, че тези притеснения са били...

Фандъкова срещу Манолова и обратно

Йорданка Фандъкова срещу Мая Манолова – това ли ще е софийската интрига в меката есен? Вероятно. Ако Мая Манолова все още не е обявила, че ще се кандидатира, то е защото не е съвсем сигурна дали ще получи отнякъде партийна подкрепа. Въпреки че след неделния...

Диктатура на дъгата

Юни е месецът, в който цветовете на дъгата потичат от логата на всевъзможни бизнес организации – от глобални корпорации до малки хипстър-куиър кафенета, които предлагат 25 вида тиквено лате и тост с авокадо. Монументални маркетингови усилия се впрягат с двойна цел....

Има един глупак, но той не е Борис Джонсън

Ако Борис Джонсън още не ви е обидил, това е само защото не ви познава. За острия език на БоДжо, както е известен бившият кмет на Лондон и настоящ фаворит за председател на Консервативната партия и премиер на Обединеното Кралство, няма фигури, които да не се превръщат...

Темите, които ни разделят

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Емил Вълков, както и председателя на "Младежки консервативен клуб" Боян Стефанов, гостуваха в предаването "Имате думата" по Канал 3 с водещ Александър Владимиров. Тема на разговора бяха провелият се за поредна година в...

Тръмп е виновен, че е… Тръмп

Тръмп е глупав. Тръмп е незначителен. Тръмп е необразован. Тръмп не е прочел и една книга. Тръмп прекарва дните си пред телевизора. Тръмп е вулгарен. Тръмп е лекомислен. Тръмп е нелеп. Тръмп е женомразец. Тръмп е расист. Тръмп е мързелив. Тръмп е алчен. Тръмп е...

Поп-психология

Време за четене: 18 мин.

В дългата си практика в Америка се налагаше да работя с екип от колеги в областта на т.нар. Mental health, което в България се обозначава като “душевно здраве”, каквото и да означава това. Като оставим засега душата настрана, екипите се състояха предимно от клинични психолози, социални работници (предимно жени) и по някой и друг стажант на обучение по психология. Аз като психиатър и директор на клиниката, бях ръководител на екипа, като разбира се имаше и още няколко психиатри, с които си вършехме работата по лечението на нашите пациенти. Като лекари, ние носехме, разбира се и основната отговорност за резултатите и изхода от лечението. В известен смисъл имаше “разделение на труда”, но и припокриване на функциите на тези три специалности – психиатри, психолози и социални работници.

За известно мое учудване, понятието социални работници в хода на три-четири десетилетия на развитие на тази професия, се беше изместило от непосредствената грижа за социалните нужди и адаптиране в обществото на пациентите към практикуване на психотерапия, било то индивидуална, било групова. По този начин беше уголемен значително броя на хората, които се занимават с психотерапия. Психолозите на ниво PhD или поне онези, които не се занимаваха с чиста наука и преподаване, също практикуваха психотерапия, както и онези с квалификация PsyD или на ниво бакалавър.

Имаше и различни други сертификати на различни школи по психоанализа и по различни форми и методи на психотерапия, бихевиорална, поведенческа, когнитивна и т.н. За моето невъоръжено ухо звучеше странно определението, с което повечето от тях си служеха, за да говорят за хората на които помагахме. Наричаха ги “клиенти”.

Впоследствие, когато работех основно в частната си практика, нерядко получавах молби да приема за лекуване подобни “клиенти”, от частно практикуващи социални работници и психолози в околностите на Лонг Айлънд където беше моят офис. Това което ме впечатляваше, беше доста разпространената и очевидна неспособност на хората наели се да лекуват своите клиенти, да поставят вярна диагноза и да проумеят същинският им проблем.

Това довеждаше психотерапевтичната интервенция до задънена улица, а в някои случаи и до регрес, да не говорим за опасността, която дебнеше при неразпознаването на сериозна болест или на суицидалност.

Избягвах да им казвам директно, че нещо в тяхната квалификация куца или че техните възгледи за болест, причинност и ефективност на тяхното лечение са озадачаващи за мен. Полека-лека започнах да подозирам, че вероятно онова, което тези колеги от mental health професиите са изучавали като “наука”, както и доста от техните претенции за теоретична психология и психопатология на човека, почиват на съмнителни основи.

Извън това, някои от тях, бих казал без да разполагам със статистика, предимно социални работници занимаващи се с частна психотерапия на “клиенти”, в продължение на години “лекуваха” едни и същи хора, понякога с две или три сесии седмично. Това усилие, както изглежда, произвеждаше минимален лечебен прогрес, освен несъмненият факт, че те успяваха да поддържат постоянна клиентела генерираща съответни доходи. Няма как да извадя от паметта си всички фрапантни и конкретни случаи на така нареченото в България професионално “безхаберие” и от което тука има предостатъчно, но ще спомена само няколко примера за такова.

Най-честите “трансгресии”, бяха например съветите към жени или  съпрузи, потърсили помощ за неудачи, недоволство, разочарования в брака си или в семейството – да се разведат. Извън съмнителната стойност на такава интервенция и недопустимостта на това да сугестираш пациент в една или друга посока, когато става дума за толкова съдбоносни решения за самият него и за съдбата на други хора, които са потърпевши, но не участват в това “решение”, най-важното беше да се проумее как такова внушение може да повлияе на съдбата на човека дошъл да търси помощ. Сведено до основното, посланието към клиентите най-често беше че, независимо от реалностите на своята конкретна ситуация и дори от своето конкретно медицинско състояние, те трябва да се научат да мислят “позитивно”, да ”намерят себе си” в процеса на развод и след него, да се “освободят” от потисника или потисницата, който не позволява истинско “израстване” на личността на потърпевшия, да “подобрят своето самочувствие” и прочие, но преди всичко – “да разкъсат оковите”. 

Тоест Брекзит, но основан единствено върху вината на “противника”. Дотам се простираха нерядко тези продължителни психотерапии, в които нивото на анализа се доближаваше до нивото на баналния разговор между съседи или братовчеди. Несъмнено, хората отиваха и търсеха помощ за психичните си и лични проблеми и това в Америка, а и изобщо не е осъдително, дори напротив. Това което е осъдително обаче беше, че нивото на което се предлагаха тези отговори, както и една цяла обяснителна култура през безбройните школи и научни теории, които стояха като щит зад тези психотерапевти, легитимирайки ги като един вид учени, тоест хора притежаващи ясни и доказани знания за това какво е човекът и как функционира неговата психика, а следователно и владеещи уменията как човекът може да бъде “поправен” чрез една или друга форма на психотерапия, беше принизено.

А то беше принизено, защото извън арсеналът на един нов “психотерапевтичен” език, с неговите условни и неособено прецизни термини, царуваше своеобразен произвол на интерпретациите и тълкуванията за това каква е истинската причина на страданието и как то може да се облекчи. В много случаи цялото лечение се състоеше в проточено през времето кръжене около някакъв мним или реален проблем, често свеждан до някаква сексуална травма в детството и резултатите биваха скромни или се изчерпваха с озоваването в задънена улица, обяснявана с “резистентност” на клиента към терапията. Всъщност, този нов занаят беше уникален в сравнение със старите класически занаяти поради това, че от него не се очакваха видими резултати или продукт в някакъв обозрим срок и че освен това клиентът носеше основната вина затова, че не се е подобрил от своето лечение, след като плати за него.

Твърде удобна и безопасна позиция за всеки снабден с надлежния сертификат, дори да няма никаква дарба да работи с хора, освен да владее ортодоксалните понятия.

 

Ако трябва да си дам обяснение защо и как възникна тази “услуга” или този нов занаят изобретен от Фройд и защо те са толкова масови като практика и толкова търсени от милиони потребители в днешно време, стигам до следните изводи:

1. Човечеството и особено една голяма част от него в модерния свят, е принудено да живее в състояние на постоянен психичен, емоционален, семеен, ценностен и социален дискомфорт, търсейки отговор на своето чувство за униние, тъга, неудовлетвореност и глъбинен усет за неуспех, за живот, който не е това, което би трябвало да бъде.А това което би трябвало да бъде и как трябва да бъде, не е ясно никому. Екранът на телевизора, ситкомите, цветните холивудски мелодрами и цялата културна ширпотреба (щях да напиша шит-потреба), не дават отговорите, а само засилват още повече желанието за “другото”, за онова място, за онзи лайфстайл, където повечето хора никога няма да бъдат и няма как да бъдат, защото тези места не съществуват.

“Целулоидните герои никога не умират…” пеят The Kinks, но когато зад тебе са останали само бледите сенки на родителите ти, завършили живота си в старческия дом, а пред теб се възправя същата перспектива, тогава настоящето изглежда безнадеждно, а конвулсиите на душата се нуждаят от утешение или поне обяснение на въпроса “Защо?” :

“Защо живея и за какво живях? Защо не съм добре, какво мога да направя? Защо съм безрадостен, какъв е смисълът на всичко това което правя?”

А филмите дават единствено въображаемите отговори.

2. През 19 век, много преди самолетите, автомобилите и Холивуд, по времето на парните локомотиви, в Европа един гений Зигмунд Фройд провъзгласи “откритието” наречено Психоанализа. Той нарече сам себе си безбожник и точно както Маркс счете религията за опиум на народите и откри “ Законите за диалектическото развитие на обществото и за неизбежното тържество на пролетариата”, така този гений откри законите по които функционира човешката психика в здраве и болест. Обяснението беше ясно, нагледно и революционно, някои го сметнаха за скандално и провокационно. Но то имаше предимствата на логичността, очарованието на високата културност с познанието на класическата митология и магията на прекрасният език на който беше сътворено.

Освен това, то бе наметнало мантията на наука и беше приемано като такава, без доказателствата на точните науки. И наистина, при наличието само на рудиментарни знания за това как функционира мозъка по онова време, било е проява на здрав смисъл да се откажеш от примитивните неврологични изследвания в университета с които се е занимавал Фройд първоначално и да се опиташ да създадеш нещо наистина революционно. Това се оказа, че е гигантското начинание да построиш една нова  ТЕОРИЯ, една разбираема за всички схема на един психично-хидравличен механизъм, където се разказва за изтласкване, натиск, мембрани, сублимация, психодинамични сили и подобна на парата енергия-тъмна, сексуална, инстинктивна, агресивно-разрушителна, наподобяваща втория термодинамичен принцип в стремежа към ентропия (инстинкт към смъртта), както и съдържаща потенциала да създава “неврози” и симптомите на подтиснати хистероидни конверсии.

Излишно е да се анализират всички аспекти на това учение, както и приносите на предшестващите лекари и мислители от онова време търсещи обяснение на медицинските състояние с  психогенен произход. Изписани са и продължават да се пишат хиляди страници с текстове, производни на “Големия взрив”, предизвикан от Зигмунд Фройд в сферата на психологията, психиатрията и психотерапията.

Ефектът и влиянието на неговите идеи са без съмнение с огромен обхват върху интелектуалният дискурс на модерният западен свят и може да се каже, че културно доминират целият ХХ век, подобно на политическият ефект на марксистката доктрина върху цялото човечество.

 

Дори самата интуиция за влиянието на “несъзнаваното” и подсъзнанието върху поведението и решенията на всеки един от нас, както и развитието на идеите му впоследствие от Карл Юнг до наистина всечовешки и дори космически мащаби, са безпрецедентни културни достижения. За съжаление, обаче те останаха достижения не толкова на медицината, точните науки и разкриване на истинската етиология на “нервните” и психичните болести, колкото на хуманитарните науки и културологията. Множество от тези идеи, като например за детската сексуалност и за митологичните хомицидни и агресивни нагони на прачовешките същности скрити в модерния човек, бяха приети изначално като културен шок и предизвикателство, но постепенно станаха общоприети и след няколко десетилетия се превърнаха в нещо като катехизис на модернизма в културата и също толкова господстваща обяснителна парадигма в областта на психопатологията и психологията изобщо.

Биологичната и невробиологичната школа в психиатрията беше в значителна степен изместена, особено в Америка през 40-50-те на ХХ век, когато постепенно беше наложено схващането, че е ретроградно да считаш “психичните” болести за нещо медицинско и биологично по природа, извън прогресивното психоаналитично учение.

 

Психоанализата се превърна в Монархът на Психологията с абсолютизма на своите обяснения, докато онези страдащи от сериозни психични заболявания бяха обявени за “психотични”. Този термин беше своеобразен евфемизъм на “луди” и с известна нотка на високомерност те бяха считани за недостойни за психоанализа поради своята “примитивна регресия”. Те биваха диагностицирани небрежно и рутинно в категорията “шизофренни”, дори това да не беше вярно и бяха помещавани в огромни складове-болници, нерядко с  хиляди, наблъскани в мрачни викториански сгради от типа на “Кукувичето Гнездо”. Това разбира се, по-късно беше коригирано по очевидни причини, но междувременно огромен брой хора бяха лекувани зле, а понякога дори подлагани на варварски методи на лечение, като психохирургия, лоботомия и пр. поради липсата на истински научен подход към онези, които не изглеждаха лечими или не представляваха значителен финансов интерес. 

Един от важните ефекти на психоаналитичната революция обаче, освен нейният културен и теоретичен принос през целият ХХ век – а и до днес – беше това, че тя създаде една изцяло нова професия, която не съществуваше дотогава или поне не в този вид. Всичките постулати, методи, интерпретации, понятиен апарат, терминология и обяснения за човешката психика бяха обединени в стройната психоаналитична теория, а тя с времето беше обогатена от различни школи и разклонения на главното учение, докато придоби окончателната си форма.

Основната идея за лечение почиваше върху извличането на подтиснати, изтласкани в подсъзнателното поле на недопустими за съзнанието комплекси, откъдето то продуцираше неврози и симптоми в дневния живот на човека. Нагнетяването на тези съдържания в “Подземието” на човешката психика, най-общо казано, ставаше чрез репресия от страна на “свръхазови” цензуриращи инстанции, които разбунтувайки се, излизаха на повърхността под формата на симптоми, сублимации, проекции, реакции-формации и т.н.

Енергията на тази удивителна психическа машина идваше от клокочещата в дълбините органическа сила на нагоните и на инстинктите – праисторически, древни фосили от зората на човечеството, където синовете се стремят да детронират и убият бащите си и да се оженят за майките си, а дъщерите съблазняват бащите си.

Оттам, от дълбините на Либидото извираше инфантилната пък и всеки вид сексуалност, стремежът към репродукция, Еросът, както пък от срещуположната страна извираше Агресията, нагонът към смъртта, Танатос. Без да се навлиза в подробностите на тази толкова елегантна конструкция, може да се каже, че тя представляваше едновременно обяснителна научна теория за поведението на отделния човек и за поведенческата история на човечеството изобщо – от древността през митовете и културната антропология, до днешни дни. Целта на лечителя беше да извлече в процеса на терапията тези скрити патогенни съдържания, да ги осветли и да ги интерпретира, с което да освободи и излекува страдащият.

 

Съблазънта на една такава схема, която едновременно обяснява и е в състояние и да лекува неврозите на модерния човек, неизбежно привлече забележителни умове и интелектуалци от най-висок калибър. Написаха се изящни и извънредно сложни трудове и изследвания на психоаналитични теми, публикуваха се милиони статии и монографии посветени на различни аспекти от новото учение. Психоанализата излезе извън руслото на медицината и на психиатрията и се плисна в полето на културата изобщо, в театъра, в изящната словесност, в киното, в литературната критика и дори в ежедневния език на масовия човек.

Термините от чисто психологични започнаха да обозначават явления, които дотогава не бяха назовавани или изобщо не бяха обект на публични дискусии. Например, можеше вече да се чуе как някой  обяснява своята спестовност или нерешителност да взима решения с “анално-спастичната” си диспозиция, а друг да оправдава своята депресия и прекомерен апетит с “незадоволени орални нужди в детството”.

Независимо от полезността на този чисто нов и революционен прочит на човешкото поведение и психика, в психотерапевтичната практика на новообучените специалисти по психоанализа, където се вляха не само лекари, но и психолози, философи, социолози, социални работници и дори литературни критици, навлязоха и методите на разследване на подсъзнанието чрез интерпретациите на “случайните” грешки, на сънищата, на “блокирането” в потока на свободните асоциации, разгръщани върху дивана на психоаналитика, който внимателно отбелязва в тетрадката си тези индикации на скрити травми и конфликти и след това помага на “клиента” да ги осъзнае. В това, разбира се няма нищо осъдително и в много отношения тези методи на лечение и отношение към проблемите на човека допринесоха в огромна степен за цялостна промяна на самото понятие за психично здраве и за начините по които може да се помогне на човек да преодолее своите проблеми и да функционира по-добре в своята среда.

Ползата от разкрепостяването на мисленето по сексуални теми, назоваването на невротични комплекси с понятни термини, които служат като своеобразно обяснение на емоционалния дискомфорт и тревожност, създаването на институцията на дискретното защитено пространство, където човек може да каже неща, които никъде другаде не би посмял да разкрие, неутралното и неосъждащо поведение на изслушващият терапевт, както и редица други методи са придобивки, които насочиха към кабинетите за консултация и психотерапия милиони хора до такава степен, че днес, ако някой спомене че отива на “терапия”, никой не се съмнява, че става дума именно за психотерапия. Няма съмнение, че това е добрата страна на започнатото дело, почти еднолично, преди повече от век от самият Зигмунд Фройд. 

Онова обаче, което се получи в течение на десетилетията на почти пълна доминация на Психоанализата, ( както впрочем и биохевиоризма, но това е отделна тема ), която се изучаваше и преподаваше в медицинските университети с настойчива убедителност, бе че тя измести невробиологията и връзката на психиатрията с медицината. Биологията на мозъчната дейност беше загърбена за сметка на чисто психодинамичните обяснения, а самата психология загърби в значителна степен научните и статистическите си основи и тестове в полза на мъгляво теоретизиране. Сферата на психичните болести се превърна в разказвателен предмет, където всеки запознат с “Теорията” в школи по психоанализа или посветен в нея през “персонална психоанализа”, ставаше лечител и можеше да започне работа с клиенти, за което беше нужно не много повече от един класически диван и тефтер, на който да се водят записки на свободните асоциации и сънищата на човекът, подложил се на това лечение.

Такова лечение се провеждаше два-три, понякога повече пъти седмично, струваше много скъпо и продължаваше с години. Освен това то беше модно и престижно. Позволяваха си го предимно заможни хора, особено от артистичните среди, където по условие емоционалните проблеми и неустойчивото психическо равновесие са били винаги част от тяхната свръхчувствителна природа.

В хода на развитието на невробиологията на мозъка обаче, на новите образни методи за изучаване на мозъка, на психофармакологията и точните методи за анализи на болестите и резултатите от тяхното лечение, постепенно се наложи възгледа, че за да бъде признато едно лечение за успешно, то трябва да докаже своята полезност. Това се нарича Evidence based therapy. Тоест, “лечение основано на очевидност”, а не на неясни твърдения за предполагаема полезност. Макар че това не елиминира психотерапията като такава, защото ползата от нея беше и си остана несъмнена, господстващата позиция на психодинамичните обяснения за различните психични отклонения преследващи човека, откакто свят светува, беше разклатена и известно професионално равновесие между нея и невробиологичните основи на психопатологията беше постигнато и в клиничната практика. Нещо подобно се наблюдаваше и в полето на Психологията като научна дисциплина.

 Там двата полюса, които бяха разделени помежду си от все по-дълбока пропаст, бяха Социалната Психология, с всичките ѝ разклонения в хуманитаристиката и социалните науки и Експерименталната Психология, където всички изводи бяха строго подчинени на научният метод, статистиката и верификацията чрез възпроизводими и контролирани експерименти. В известен смисъл Експерименталната Психология и Невробиологичните науки започнаха да се допълват взаимно, постигайки съвсем очевидни и доказуеми резултати. 

След тази, нека да я наречем научна “контрареволюция”, в освободеното пространство на тази битка на идеи, останаха да пушат отломките на един масивен понятиен апарат, който вече беше навлязъл в масовата култура и беше успял да стане неразделна част на един жаргон, предпочитан от образовани хуманитаристи, социолози, социални антрополози, политолози, художествени и литературни критици, а в още по-масов и опростен вариант и всякакви хора, желаещи да си служат с по-изискана според тях словесност. Създаде се едно поле на боравене с концепции, заимствани безкритично от Психоанализата и прилагани произволно, защото не се налагаше тези понятия да бъдат стриктно и научно дефинирани и следователно бяха общодостъпни. Те имаха допълнителният бонус да изглеждат като белег на висока образованост и своеобразна културна елитарност, която не можеше да бъде придадена примерно на някой лабораторен учен, който изучава мозъчната дейност на плъхове с помощта на позитронно-емисионен томограф или на затънал в дебрите на молекулярната биохимия психофармаколог. По този начин дръзкото споменаване за “завист към пениса” например, можеше да мине за бляскаво определение, което пък да бъде контрирано с не по-малко бляскавото и модерно напоследък твърдение за “токсична мъжественост”.

Чадърът може да бъде интерпретиран като “фаличен” символ, както и всеки що-годе продълговат предмет, особено ако се появи във сънищата. Запекът, освен като чисто физиологично явление, може да се проумее като проява на “анално-спастичен” характер и в ежедневен и дори банален разговор, да се чуе как някой обяснява своята стиснатост с това, че е станал много “анален”. Без да се отричат неограничените възможности за психоаналитични шеги, използващи богатият арсенал на термини, имаше немалко доста злокобни употреби на концепции и “диагнози”, които нанесоха вреди и то през наукообразната терминология на недоказани твърдения. Един от многото случаи на такова свободно и безотговорно боравене с причините за тежки психически болести беше изобретяването на понятието “шизофреногенната майка”, според което майката причинявала болест у детето си с определено поведение, ръководена от някаква зловеща и подсъзнателна зла воля.

Това обяснение беше опасно и ужасяващо за милионите майки, които освен страданието на децата си, трябваше да носят и бремето на вина, вменена от проникновени познавачи на подсъзнаваните импулси на майката. Не по-малко щети нанесе и масовото търсене на забравени и “изтласкани в забрава” от децата инцестни насилия от бащи, обхванати от атавистични желания към собствените си дъщери. Това доведе до ужасни обвинения, съдилища и разбиване на семейства, първоначално инспирирани от “психотерапевти” с особена експертиза и хъс в издирване на подобни “травми”.

Това, както и всички подобни анализи с “Едип и Електра” инструктажи в основата си, нанесе двойна вреда; първо на самите пациенти и на техните семейства чрез фалшиви обяснения и второ – на легитимните жертви на реално насилие в семействата.

Ако може да се говори за извънклинична вреда от тази плетора на термини, обяснения и псевдонаучни концепции, които нямат вече място и смисъл в 21 век, то тя може да се търси в изплискването на всичките тези популярни понятия в публичната сфера като най-общо казано поп-психология, като част от масовата поп-култура. Тя вреди предимно чрез опростеното виждане на сложни проблеми, предоставянето на лесни обяснения за мъчителните екзистенциални и лични агонии на съвременния човек и предлагането на плитки или безсмислени решения. Без да се впускам в подробности, достатъчно е да спомена за школата на “позитивното мислене”, вярванията, че сам си причиняваш неуспех поради “негативизъм”, за “кастрационните страхове”, “хомосексуалната паника”  у индивиди с латентна хомосексуалност, както и за цели направления  за детското развитие и сексуалност, препоръките на д-р Б. Скот за възпитанието на децата и излизащи в милионни тиражи “self-help books”, тоест популярни ръководства за справяне с психологически проблеми, чийто реален практически резултат е най-малкото спорен.

В заключение на всичко казано дотук, аз бих изразил личната си гледна точка по следният начин: в днешният модерен или пост-модерен свят е вече невъзможно да се отдели житото от плявата, смисленото от безсмисленото и дори вредното в полето на психотерапията и теориите за човека и за неговата психика.

Идеологиите, доктринерството, хуманитарните, политологическите и социологически обяснения прекалено често взимат връх в публичния дебат по важни теми като сексуалност и сексуална ориентация, възгледи за образованието и възпитанието на децата, семейството, определяне на психобиологичните характеристики на човешкия род, отношенията между мъж и жена и техните “роли” в обществото и отглеждането на децата, социалните функции, които все повече се свеждат до борба за власт между тираничният архетип на потисника – мъж и либералната “жертва”, както и цяла кутия на Пандора пълна с произтичащи от подобен начин на мислене концепции.

Вредата от тази насока, която е взела успешно връх не само всред лаиците, но и в професионалните среди е, че в най-добрият случай “soft science” тоест не природонаучните и експерименталните доказателства, а чисто хуманитарните и умозрителните концепции, бездоказателствено  се приемат за валидни. А когато това стане страда истината и последиците от подобно мислене могат да нанесат щети траещи поколения напред в педагогиката, обществената атмосфера, образованието и многобройни други функции на обществената среда и междуличностните отношения, без да броим щетите нанесени на самите психологични и помагащи професии.

В обобщение, бих казал, че приблизително в последните сто години, два сами определили себе си за безбожници, теоретици Карл Маркс и Зигмунд Фройд, се опитаха да обяснят – единият Човечеството, а другият – Човекът, като функции на новооткрити от тях Закони.

Единият откри, че може да се построи Утопичен свят на Справедливостта, чрез унищожителна класова война, която да излъчи класа-хегемон и окончателен победител, предназначен от Историята да построи Новото Общество, в което да се установи един Нов Човек, живеещ в Комунизъм и Щастие.

Резултатът бяха, поне досега 100,000,000 жертви. 

Другият откри Законите, които определят Поведението на Човека, разкриват неговата Длъбинна Природа, разпознават “безпогрешно” неговите импулси и показват как неговите Неврози могат да бъдат излекувани. Разобличаването на Ероса или Танатоса като основен човешки мотиватор и разгадаването на Бог като “проекция на тираничен баща”, помогна за “либерализирането” на човешкия “дух” и за разхубавяването на суровият икономически марксизъм комунистическото ляво с културно-либералната догма, декорирана като свободолюбие. 

Питам се: 

Дали не е вече време тези реликви на последния ужасяващ 20-ти век да бъдат изсипани върху купчината историческа сгурия и забравени като Пътеводни Звезди на Прогреса?

Не е ли ясно вече, че това не са звезди, а черни дупки?

Просто питам?

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!