НОВО

Бизнес, цигари и оркестърът да свири

Новото десетилетие започна ударно, с опити за национализация на цели индустрии и наливане на един милиард лева в спуканата тръба на държавното водоснабдяване. Пейзажът доукрасяват други проблясъци на политическия гений, като връщане на трудови войски, забрана за внос...

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Популистът, фашистът и консервативният човек

Време за четене: 6 мин.

Аз не съм политолог (и никога няма да бъда, както би изпял Кирил Маричков), но не мога да не отчета все по-честата и все по-емоционалната употреба на думата „популизъм“ в публичния дебат и медиите. Странно защо от известно време тя е станала обидна, използваш я, когато искаш да засегнеш някого. И което е най-странното, използват я, когато искат да обидят някакви нормални и здравомислещи консервативни хора. Ето, в една сравнително кратка статия за последните избори в Австрия думата „популизъм“ и нейните производни бяха използвани цели шест пъти, включително и в словосъчетания като „десни популисти“ и „популистки демони“. При това статията не е полемична, нито е някакъв политически памфлет, а най-обикновен информационен текст.

И още. В ляволибералната риторика „популист“ като обида върви редом с „фашист“. Като в детската градина. Ако не ти харесват пъстрите демонстрации на хомосексуалистите по градските улици – фашист. Ако се обявиш за ограничаване на злоупотребите със социални помощи – фашист. Ако кажеш нещо против малцинствата – фашист. Ако изразиш малко по-емоционален патриотизъм – фашист. Ако застанеш в защита на вярата и църквата – (православен) фашист. Ако покажеш носталгия към живота в България преди 1944 – (монархо) фашист.

Но какво да се чудим – заглавия като „Келясало Титовско псе“ бяха характерни именно за „Работническо дело“ през 50-те, там се говореше за „подлоги на световния империализъм“, които точат гнойни лиги от злоба пред успехите на социализма. Тъй че какво по-различно да се очаква от съвременните представители на тази школа. Обидите са техен професионален стил.

На изборите в Австрия се случи това, че хората предпочетоха пред баналните приказки на социалистите за нови работни места и чудеса в икономиката, простичката платформа за справяне с имигрантския проблем. По тази причина спечелилите партии бяха наречени „популисти“ като всички подобни на тях в Европа. И нарочно ги нарекоха „популисти“ по такъв начин, че да прозвучи обидно.

Какво е популизъм и защо започнаха по смехотворен начин да наричат точно десните партии популистки? Може би защото на теория популизмът е метод на противопоставяне, метод на определяне на нещо като „народ“ и насочване на енергията към всичко друго, което не е „народ“. Но извън академичните дефиниции, днес под „популизъм“ се разбира такова политическо поведение, което е насочено към най-широките и непретенциозни в културно отношение електорални маси. Популизмът обещава неща, които сам знае, че е невъзможно да се изпълнят, но разчита, че така създадената чрез тях розова перспектива, ще увлече с романтиката си „обикновения човек“ и ще го доведе до урните с правилната бюлетина в ръка.

Е, откъде накъде при това положение точно десните партии да са популистки? Значи, не са популисти социалистите с идеите си за „все по-нарастващото благосъстояние на трудещите се“ и с обещанията за все по-щедро преразпределяне на несъществуващи блага. Не са популисти и либералите с тяхната „социална държава“, с „края на историята“ със съвършенството на либерално-демократичния строй, който трябва да обхване цялото глобално село и да научи глобалните селяни на толерантност и мултикултурализъм. Не са популисти те, ами нещастните десни. И забележете: не просто десни, но и консервативни. Долавяте ли еволюцията на понятията? Щом десните са популисти, а консерваторите минават за десни, то очевидно консерваторите са популисти. Или направо фашисти – какво ще си играем! Днес все по-често и все по-целенасочено наричат консервативния човек фашист.

А всъщност консервативният човек е едно твърде кротко и разбрано същество. Той е много по-толерантен от либерала, просто не е толкова креслив. Ако го попиташ: „Ти какъв си, от кои си, от левите или от десните?“, той вероятно ще махне с ръка, ще каже: „Абе, я ме остави на мира!“ и ще отиде да върши някаква работа, в която вижда истински смисъл. Консервативният човек не се увлича от модерните дрехи и модерните идеи, защото е скептичен. Той често е носител на онова, на което му се вика „бабешко възпитание“. Разговаря нормално и свободно и ако го поканиш по телевизията, ще каже същото, което би казал и в компания на маса.

Консервативните хора са много, но е трудно да бъдат представени политически, защото не обичат да се сдружават. Те рядко членуват в партии или в други подобни скупчвания за общи действия. Не дават подкрепата си веднъж за винаги, а само дотогава, докогато онзи, на когото са я дали, я заслужава.

Консервативният човек би подкрепил всяка политика, в която види смисъл, и всяка партия, в чиято искреност повярва. Дори да не повярва докрай в искреността на партията, защото това често е невъзможно, ще провери нейните възможности да изпълни онова, за което говори. Такъв човек е консерваторът и днес политическите субекти, които са се заели да го изразят и представят, минават за консервативни. И тях наричат все по-често „популисти“.

Какво популистко има в това да се обявиш за справяне с имигрантския проблем? Това е реален проблем, не са социално-икономически фантасмагории. Между другото, слава Богу, че ни заляха имигранти, защото можеше да е война, епидемия, природно бедствие или друго някакво отрезвяващо и повдигащо морала събитие. Имигрантите са криза, а кризите сплотяват. Когато живее в благополучие, когато не е застрашен от външни фактори, човек омеква, престава да цени това, което има, губи своя хъс за борба, забравя истинската солидарност, защото ближният му не е другар в боя, от когото зависи животът му, а в най-добрия случай весел сътрапезник в изискан ресторант. Опитът на едни други хора да проникнат в нашия дом ни стресна. И виковете на либералите, че тези хора не са други, отекват напразно, защото всички виждат, че те са. Да оставим настрана дали са по-добри или по-лоши, по-цивилизовани или по-изостанали, с повече или с по-малко права – те просто са други. И бидейки други ни дават повод да изтупаме от прахта общия знаменател помежду си. Имигрантския проблем прокара ясно забележима граница и всеки може да види кой от коя страна се намира. Така най-сетне се роди европейският патриотизъм – идея, пред която има голямо бъдеще.

Тази идея обезсмисля страховете, че възходът на националистите в много държави ще доведе Европа до състояние, подобно на онова между двете световни войни. Няма да я доведе. По-скоро ще превърне Европейския съюз в нова Римска империя за ужас на Русия и Съединените щати, които и двете имат своите амбиции и претенции към това наследство. Достатъчно е Европа да институционализира своя обща външна политика и да създаде своя армия – неща, които отдавна трябваше да се случат, но сега процесите ще се ускорят. Тогава понятия като „патриотизъм“ и „национализъм“ ще придобият ново и ясно съдържание: европейски патриотизъм и европейски национализъм. Защото какво е патриотизмът? Да се чувстваш различен, а не еднакъв. Различен от Америка (и от Англия, ако пожелае да отплава към Америка), различен от Русия, различен от Азия и различен от Африка. Твоята различност поражда самочувствие и уважение към другия заради неговата различност. Осъзнаването на различността е здравословно състояние, а не „популизъм“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*Изображенията са подбрани от Мисъль

Оригинална публикация в блога на Иван Стамболов

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!