Решението на “Газпром” да преустанови преждевременно – преди изтичането на договора в края на настоящата година – доставките на синьо гориво за страната ни е важен урок за Кирил Петков. Последният е поредният министър-председател на България (от 2001-ва година насам), който се опитва да води политика на пешката спрямо Русия.
Пешката обикновено е първата фигура, която “пада” на шахматната дъска. Това произтича от нейните слабости – тя има ограничени ходови възможности и е на предна позиция, тоест изложена на фронтовата линия. Но именно този спънат, ограничен, плах и прогнозируем ход на пешката като цяло символизира най-добре политиката на България спрямо Русия през последните две десетилетия. Дори след като страната ни влезе в НАТО и ЕС, излъскахме пешката, но никога не я заменихме с по-силна фигура.
Каквито и произволи да си позволяваше Руската федерация спрямо България – от високите цени на доставки на природен газ, през неплащането на данък печалба от “Лукойл”, та до Путиновите думи за дошлата от “македонските земи” славянска писменост – ние винаги смирено бутахме пешката. Оставихме топовете в гаража, никога не оседлахме конете, закривахме очите на офицерите, дрогирахме царицата. И отново бутахме пешката.
През последните години Сърбия се напълни с руски танкове, руски бронирани високопроходими машини и руски зенитно-ракетен комплекс. И цялото това оборудване бе вкарвано в западната ни съседка през нашето въздушно пространство, въпреки че държави-членки на НАТО, след окупацията на Крим от Руската Федерация, ограничиха достъпа на руски самолети с военни товари. Докато Москва милитаризираше украинския полуостров, ние привиждахме в Черно море лодки и платноходки. Участвахме в построяването и на геополитическия проект Южен поток, така че Москва да затегне енергийната си каишка върху вратовете Александър Вучич и Виктор Орбан, домашните любимци на Москва в региона. Редица държави-членки на ЕС изгониха руски дипломати и покрай отравянето на Сергей Скрипал в Обединеното Кралство, и покрай войната в Украйна, но ние – не. Чак когато в началото на 2021-ва година бе разбита агентурна група, извършвала разузнавателна дейност в полза на Москва, руски дипломати бяха обявени за personae non gratae. Миналият месец същото се случи с нова порция руски дипломати, но това отново бе продиктувано от съображения, касаещи националната сигурност на страната, а не като съгласувано действие с нашите европейски партньори, в знак на солидарност с Украйна.
Не посмяхме официално да изпратим оръжие за Украйна (и чисто егоистично да използваме възможността да договорим размяна на социалистическия С-300 с американския комплекс “Пейтриът”, както направи Словакия). (б.ред. към момента)
Не изгонихме руския посланик, въпреки че същият, наред с дълъг списък от показни разстрели на Виенската конвенция, нарече българския министър-председател “чиновник”.
Оставихме Москва да ни залее с пропагандния си наратив покрай прибирането на българските моряци от пристанището в Мариупол. Въпреки че ЕС затвори въздушното си пространство за самолети от Руската Федерация, тези дни ние отново допуснахме такъв да отиде до Сърбия.
Пред лицето на нападнатата Украйна, докато държавите от Източния фланг на Алианса се чудеха как да гарантират допълнително сигурността си, включително чрез усилване на американското военно присъствие, при мисълта за нещо подобно ние чукахме на дърво, хвърляхме сол през рамо и викахме “пу-пу”. И отново решихме да минем тънко: приехме една маргинална американска рота “Страйкър”, плюс създаването на мултинационална бойна група. Хем от кумова срама пред НАТО, хем да не би да разстроим Кремъл.
През цялото време, години наред, бяхме една хрисима и снишена пешка, която нямаше никакво желание да напредва по шахматната дъска. Напротив, нашите пешки приклякаха по снимките си с Владимир Путин, тупаха го по рамото, искаха му прошка. Унижаваха не просто себе си, а страната ни.
Изобщо, ако някога видите една пешка да се движи назад, а не напред, да знаете, че това е българската пешка.
И въпреки това, “врагушките” (по Константин Стоилов) ни врътнаха кранчето. Такова старание, лирично, интимно, почти потно, за топлината от обятията на дядо Иван, а накрая дядо Иван ни отне точно топлината, спирайки синьото гориво предсрочно.
Но има една еврейска приказка, според която вляво и вдясно на пътя ходят хората, а средата е оставена за магаретата. Точно това прави България – с някои частни кадрови изключения – от две десетилетия насам във външната си политика: опитва се да ходи по средата на пътя.
Да балансира. Да бъде половинчата. Да магарее.
Политиката на пешката и ходенето в средата на пътя нито ще направи страната ни пълноценен член на ЕС и НАТО, нито ще я превърне в приятел на Русия. Така няма да спечелим благоразположението на враговете си, но ще загубим доверието на съюзниците ни. И когато днес чуваме от българския президент как спирането на газта е тест за европейската солидарност, придружено с хленча как ЕС трябвало да помогне на “най-зависимата и енергийно най-бедната държава”, то къде беше именно европейската солидарност на президента с Брюксел и Киев, когато Русия нападна Украйна? Европейската солидарност стъпва на фундамент от общи ценности и споделени икономически интереси, а не на постсъветски тарикатлък. Да не говорим, че държавният глава се държи така, все едно Брюксел ни е спрял синьото гориво, а не Кремъл.
Закъсняваща доставка на американските Ф-16 и предсрочното спиране на руския природен газ – това е добра епитафия за балансиращата политика на България. От два стола – на земята, казали са го хората.
И ако в шахмата една пешка може да се превърне в царица, то българската външна политика прави по-скоро от царицата пешка.
