Търканията между президента Росен Певнелиев и вицепрезидента Маргарита Попова от последните месеци поставиха на дневен ред един въпрос, който се повдига главно по време на президентски избори. Става дума за президентската институция, която с времето изглежда все по-дисбалансирана и неадекватна. В случая проблемът не е нито в действащия президент, нито в действащия му заместник, а в Конституцията.
Не се сещам за друга държава, освен България, в която президентът да се избира пряко заедно с вицепрезидент, а функциите му да бъдат главно представителни. Когато има пряк избор от народа, обикновено най-тежката фигура в една република е президентът. Така е например в САЩ, Русия, Франция и Бразилия. Там където има парламентарно управление, както е в България, обикновено президентът се избира от Народното събрание с две трети мнозинство и в повечето случаи той е най-приемливият за мнозинството представител на опозицията. Такъв тип държавни глави са президентите на Италия и Германия. По този начин представителните функции на президента са и обединителни, защото той е избран от най-големите политически сили. Затова за президент на Германия беше избран издигнатият от социалдемократите дисидент от времето на комунизма пастор Йоаким Гаук, а държавен глава на Италия стана доайенът на левицата Джорджо Неаполитано. И двамата са безспорни авторитети в страните си и по принцип са лишени от политически амбиции извън институцията, която оглавяват.
На този фон българската президентска институция изглежда неадекватна. Ние имаме държавен глава, който е пряко избран от народа, но няма правомощия. Затова неговата активност обикновено е свързана с излизане от правомощията и предизвикване на политически кризи и сътресения в управлението. Така беше при президента Жельо Желев, който първо организира „Боянските ливади“, станали причина за сваляне на правителството на Филип Димитров, а след това при управлението на Жан Виденов поставяше вето на всеки втори закон и по всякакъв начин се опитваше да пречи на работата на кабинета. Заедно с това Желев се скара с вицето си Блага Димитрова, която подаде оставка по средата на мандата. Петър Стоянов от СДС пък изпълняваше президентските функции, докато партията му беше на власт, но това не му попречи да влезе в конфликт с тогавашния премиер Иван Костов и с вицепрезидента си Тодор Кавалджиев. Единствен безличният Георги Първанов успя да повтори президентския си мандат и да не се скара с вицето си, но това беше по-скоро изключение, отколкото правило. Днес едва ли някой се съмнява в обтегнатите отношения между Маргарита Попова и Росен Плевнелиев, които си говорят през медиите и единственото, което ги свързва е хладните им отношения с партията, която ги издигна за постовете им преди три години.
Проблемът на Конституцията е, че чрез прякото гласуване за президент, тя предпоставя на поста да бъде излъчен политически лидер. Правомощията на този лидер обаче са правомощия на обществен балансьор. Оттам идва и объркването. Когато депутатите от Великото народно събрание подписаха Конституцията от 1991 година, времената бяха коренно различни. По това време се търсеше конкретен баланс между бившата комунистическа партия и антикомунистическата опозиция. БСП бяха спечелили парламентарните избори и за да свалят общественото напрежение дадоха президентската институция на СДС. По време на първите избори за държавен глава те издигнаха неизбираемия Велко Вълканов, който беше пометен от бившия лидер на СДС Жельо Желев. По всичко личи , че това беше договорка, която целеше да задоволи голяма част от тогавашните политически играчи. Днес времената вече са други и е крайно време да се помисли за конституционна реформа поне в частта на президентската институция.
България има сравнително кратка парламентарна традиция, но тя все пак съществува. Затова едва ли би било разумно да се преминава към президентска република. Подобен преход би бил доста рязък и непредвидим. Затова по-лесният път към нормализирането на президентството е правомощията на президента да бъдат сведени наистина до минимум, институцията на вицепрезидента да бъде премахната, а държавният глава да се избира от Народното събрание. Подобна конструкция би осигурила на България адекватна президентска институция, която наистина да служи за средство за диалог между политическите сили. Със сигурност на нейния връх би стоял и човек с безспорен авторитет, който заедно с балансите би бил и разумен коректив на управлението.
