Според едно изследване на IDC от 2012-та, човечеството удвоява генерираните от него данни приблизително на всеки три години, а към 2020-та оценката показва двойно по-висока скорост. Информационният ни отпечатък от началото на хилядолетието надвишава поне хилядократно този за периода откакто съществува homo sapiens до края на 20-ти век.
Само допреди няколко десетилетия основен проблем за хората беше намирането на информация, а днес вече тя е в такова смазващо изобилие, че мозъците ни не успяват да я обработят адекватно и се налага да използваме съвременни технологии дори за тривиални неща, но въпреки бурното им развитие, преобладаващата част от данните си остават все така хаотични, а съхранението, обработката и анализирането им са поне засега не докрай решени проблеми. Разбира се, това оказва влияние на различни аспекти от човешкия живот – както личностни: стрес, преумора, загуба на фокус и мотивация, така и колективни: бум на конспиративната субкултура и популизма. Изместването на акцента към дигиталните медии създаде от своя страна условия за привилегирован статут спрямо потребителите. Технологичните гиганти Google, Amazon, Facebook и Twitter изведнъж се озоваха в монополно положение да диктуват обществените нагласи сред все по-апатичния и с право скептичен по отношение на телевизионните новини електорат. Търсене на политическо представителство, предлагане на проекти и мажоритарни кандидати – пазар като всеки друг: проучвания на нагласите, оценка на риска, инвестиции, PR и извличане на дивиденти. Само че докато при традиционните медии с прозрачно финансиране потребителят обикновено очаква известна пристрастност, социалните платформи претендират за абсолютна обективност, докато всъщност налагат скрита цензура и изкривяване на информацията посредством алгоритми за скриване на определени публикации и блокиране на профили по никому неизвестни критерии. Това стана широко известен факт едва миналата година покрай скандалното спиране на едно журналистическо разследване на New York Post и деактивирането на профила на президента Тръмп в Twitter (а по-късно и във Facebook) тъкмо в навечерието на изборите в САЩ. Опитите за създаване на алтернативна платформа без цензура (Parler) малко след това бяха атакувани по безпрецедентен начин от технологичния картел, стигна се до големи съдебни дела по двата казуса. Така или иначе, стана ясно, че корпоративната политика на гиганти като Google в САЩ и Европа не е много по-различна от тази в Китай, където правителството постави твърди условия, свързани с цензура и следене, за да допусне компанията до огромния си потребителски пазар.
Преди десетина години посетих една популярна лекция по изкуствен интелект, в която финалът ми направи силно впечатление: запитан онзи банален въпрос дали умните машини няма да ни „вземат хляба“, младият лектор без никакво колебание отговори, че големият риск всъщност се крие в това деца като него изведнъж да получат невъобразима власт, която не произтича от обществото чрез някакъв демократичен процес, нито следва от високите им морални качества.
Днес този извод изглежда очевиден, но в зората на социалните мрежи си беше прозорливост.
Действително, те се оказаха твърде голяма сила за да бъдат оставени без контрол, особено по време на ковид-пандемията. В Западния свят властта вече се превзема не с пушки и танкове, а с хаштагове и вайръл клипове. Ролята на Twitter за победата на Тръмп през 2016-та бе обстойно анализирана и през 2020-та се взеха всички необходими мерки за предотвратяване на подобен сценарий. Контролът над медиите е основен стълб на абсолютната власт, както е било добре известно и на френските крале преди Наполеон. Технологичната революция при средствата за масова информация предлагат възможност за политическа употреба: нацистите например са се възползвали умело от популяризирането на радиото, а и от пропагандното кино. За левичарите от по-старо време (Наполеон, Ленин, Мусолини) печатните медии и съответно кинопрегледите са били водещ пропаганден инструмент, а по-късно телевизията става доминираща. Днешният дигитален свят обаче предлага далеч по-голяма прецизност чрез персонализация на методите и посланията на пропагандата, интерфейс за обратна връзка, възможност за по-обстоен анализ на данните, и в крайна сметка, по-адекватен продукт на политическото инженерство, създаден с по-малък разход на време, средства, а в немалко случаи, дори без нуждата от кръвопролития. Те предлагат на потребителите си комфорта да изберат своя паралелна реалност, населена от хора със сходни възгледи, капсулована и защитена от сблъсъка с инакомислието. За разлика от медиите, следващи ортодоксалната журналистическа етика, социалните мрежи като Facebook и Twitter не са по никакъв начин ангажирани с правото на отговор и предоставянето на всички гледни точки по спорен казус. Така поддържат у различни обществени групи измамно усещане за самодостатъчност, съчетана с пагубната заблуда за интелектуално и морално превъзходство. Това, разбира се, атомизира обществото, отделните групи се хомогенизират и радикализират с многократно преповтаряне и затвърждаване на репертоара, а при неизбежния в крайна сметка сблъсък с различно мнение, попадналият в капана на виртуалното сектантство, преживява шок и дива ярост от осъзнаването на несъвършенствата на грубия материален свят. От гледна точка на съвременното общество, този процес вещае разпад на цивилизацията и връщане назад към племенно-общинния строй. За бизнес-модела на технологичния картел и сложната машина за политическо инженерство, която вече се е настроила да работи по този начин, тенденциозното поведение на групите е далеч по-лесно за прогнозиране и манипулиране от спонтанността на свободния индивид. Така, поставени в политически контекст, виртуалните платформи тласкат по един естествен начин обществото към разслояване и обособяване на групови идентичности. Социалните мрежи родиха нов тип обществена йерархия и нови класови борби, предлагащи на лабораториите за политическо инженерство почти неограничени възможности. Същевременно методите за обратна връзка, Big Data анализ и манипулиране на нагласите посредством армии от тролове, почти изключват възможността за грешка, което от гледна точка на инвеститорите е добра новина, но не бива да забравяме, че еволюцията се дължи тъкмо на случайните грешки. Съвременните, базирани на изкуствен интелект алгоритми също еволюират, само че в посока минимизиране на грешката. Дезинтеграцията на колективната ни виртуална душа е следствие на все по-прецизно обособяване в целеви групи, оптимизиращо маркетинговото таргетиране. Така например, ако „умните машини“ на Facebook са ви класифицирали като като „либерал“ и „зелен активист“, ще получавате добре балансиран микс, подходящ за AOC/Greta потребители, така че да останете доволен като клиент. Ако пък проявявате нездрава склонност към критики и търсене на аргументиран дебат, има немалка вероятност да ви блокират профила, тъй като от гледна точка на маркетинга е по-ефективно групите да бъдат добре изолирани във „филтърни балони“: така всяка от тях ще получава оптимално подбраната за нея информационна „храна“. За играчите на политическия терен това е истинска благословия, тъй като електоратът им се предоставя грижливо нарязан и пакетиран – като полуфабрикат, който трябва само да подгреят в микровълновата, вместо да ходят в гората на лов с лък и стрели, както аналоговите политици.
Друг благоприятен за употреба ефект, който дигиталните медии усилват, е по-високата скорост, с която фалшивите новини, конспиративните теории и пропагандата на радикални идеи тече в публичното пространство.
Също както рекламите на фирми-фантоми с примамливи оферти и вредните лакомства с лъскави опаковки на касата в супермаркета, сензационните им заглавия имат по-голям шанс да задържат вниманието на повече потребители за по-дълго време спрямо скучно представената обективна информация, особено като се има предвид, че много „юзъри“ „скролват“ с идеята просто да убият малко време, да разтоварят след тежък ден на работа или пък да изпитат някаква мимолетна емоция в апатията на отегчението си. Алгоритмите са така настроени, че предлагат повече от това, което задържа вниманието на клиента, с цел да остане той максимално доволен от услугата. Представете си родител, който е решил при възпитанието на децата си да се ръководи единствено от идеята те да са винаги доволни, без значение дали така ще научат ценни уроци и ще изградят някакви полезни качества: всеки път, когато детето поиска сладолед или видеоигра, то ги получава. Уви, с времето това би довело до дефицит на допамин и за да излезе от апатията, мозъкът ще търси по-силен стимул: след няколко години сладоледът ще бъде заменен с хероин, а видеоигрите с разврат. Не след дълго обаче идва ново насищане и тогава най-вероятните пътища (за излизане от матрицата) са присъединяване към радикална секта и/или самоубийство. Ако се вгледаме в дигиталното общество, ще забележим, че немалка част от потребителите или членуват в радикална секта, без значение дали си дават сметка, или са изпаднали в социална апатия. Алгоритмите за подбор на съдържанието засилват гравитацията на лошите навици и ускоряват печалния край чрез механизма за обратна връзка. Добре известно е например, че хората са по-податливи на негативни стимули (ефект, известен като negative bias) – медиите и политиците от край време използват тази естествена склонност за да повишават рейтингите си, но при социалните мрежи тенденцията се изостря, тъй като изкуственият интелект реагира моментално на интереса към негативни новини и представя на потребителите все по-депресираща картина на света. В такава среда виреят новите дигитални политици, а електоралните нагласи обуславят средствата на предизборната борба. Ако хората например са „тренирани“ да откликват по-добре на краткотрайни стимули, те ще бъдат много по-отзивчиви на скандални реплики и сензационни заглавия, отколкото на разумни аргументи. Така адаптивните популисти получават сериозно предимство пред ортодоксалните политици от старата школа. Те много умело се възползват от вредните навици на тълпата, от негативизма и сектантската групова идентичност; дори подбират изявите си по същите алгоритми: просташка шега или показан среден пръст в ефир ще получат далеч повече внимание в социалните мрежи от разумно изложени аргументи. Лесните и прости решения, независимо колко са грешни, ще се радват на популярност, а здравият разум постепенно ще отпадне от арсенала на политиците, както войнишката сабя се е оказала излишна скоро след масовото навлизане на картечниците. А хора, които предлагат прости и приятно звучащи решения в своя полза, винаги ще има – така сблъсъкът на идеи по естествен начин отстъпва място на надпревара в маркетинговите тактики.
Макар да звучи странно, подобна е била медийната среда и в навечерието на Втората световна война: радиото за пръв път предлага на хората масово достъпна информация, доставена почти мигновено, при това без да е нужна грамотност за нейното разкодиране.
Съсипани от Голямата депресия икономики, инфлация и безработица, съчетани с натякваната до ден днешен мантра, че капитализмът се е провалил и силните държави трябва да се погрижат за слабите си народи. На това ново поле изкусни манипулатори като Мусолини и Хитлер се възползват решително от ситуацията и променя правилата на играта. Подобно на по-ранните левичари-революционери, те предлагат обединение под водачеството на силна авторитарна държава, идеализирана до степен на обожествяване, както и изкупителна жертва за недоволните маси. Забележителното при тях е, че се издигат на власт с демократични избори. Възможен ли е подобен сценарий сто години по-късно? Много от предпоставките са налице, а изместването на обществения фокус от важните теми към създадени с пропагандна цел конфликти наподобява „подгряването“ на масите преди война. Един добър пример е надпреварата за Белия дом през 2020-та, при която основните акценти в дебата бяха определени от алгоритъм, изглежда целящ повече хаштагове, споделяния и коментари в социалните мрежи: системният расизъм, равенството на половете, правата на транссексуалните, борбата с климатичните промени – няколко нови псевдо-научни области, в които политическата класа инвестира обществен ресурс с цел пропаганда, въпреки щетите, които нанася върху структурата на обществото. Не е много различно от политическите псевдо-науки, изобретени от болшевиките, чието овладяване в колонизираните от тях страни се оказа по-важно за кариерното развитие от компетентността в съответната област. По същия начин национал-социалистите в Германия изфабрикуват цяла академична дисциплина, с която да оправдаят етно-религиозните чистки, заимстваща от евгениката и теорията за превъзходство на бялата раса, използвана от демократите в САЩ като морално оправдание за експлоатацията на чернокожите. Век по-късно псевдо-науките си проправят път в западния свят, привикнал с многократно повтаряната мантра, че християнският морал и капитализмът са претърпели крах: цензура от съображения за политкоректност, дискриминиращи квоти по признак пол, раса и сексуална ориентация при назначаване на академични, административни и дори корпоративни длъжности, индоктриниране в държавните училища и университети с марксистка идеология и расизъм, кампании за поощряване на подрастващите да сменят пола си с оперативна намеса. Подобни политики при нацистите в Германия през 30-те също са рекламирани в световните медии като вдъхновяващ пример за прогресивност. Дори законите за чистотата на нацията почиват на аргумента, че арийската раса е твърде слабо представена във финансовия, медиен и политически елит, а логическият скок за да се стигне до мита за еврейски заговор не е много различен от този, който се опитва да обясни мизерните условия на живот в гетата със системен расизъм. Псевдо-научната пропаганда е ефикасно средство за „подгряване“ и атомизиране на обществото, което след поредната класова борба следва да бъде отново сплотено под силната авторитарна власт на новия лидер, а технологиите значително подпомагат този процес. Освен това те позволяват и увличането на големи традиционно аполитични прослойки в обществения дискурс и превръщането им в решаващ фактор – друг съществен паралел с предвоенна Европа. Наред с неграмотните и незрящите, радиото през 20-те и 30-те пренася политическия дебат и до европейските жени, съвсем наскоро получили право да гласуват, но все още силно свързани с дома. Появата на тези нови участници, съставляващи значителна част от населението в онова време, променя правилата на самата игра. Все повече се налагат силни и харизматични лидери, които обещават да управляват с твърда ръка, но демонстрират бащинска загриженост, с кратки и простички послания, с внушения за колективен дух и мисионерство, а изразните средства на пропагандата стават все по-ирационални. Медиите на 21-ви век първо обособиха, а след това осветиха и дадоха тежест на множество маргинални групи, обединени от вярата си в плоската Земя, световната конспирация, климатичния апокалипсис, безусловния базов доход и още куп небивалици. Активирани от алгоритмите на Facebook, които безпогрешно разпознаха в тях потенциално полезни потребители със специфични информационни потребности, те бързо се еманципираха и вече имат амбицията да наложат на цялото общество възприетата от тях като единствено правилна представа за света. Политиците, разбира се, усетиха възможност и бързо се възползваха от нея: те вече водят своите битки все повече на виртуалното бойно поле и със средствата на ирационалното, с езика на символите и внушенията, възприеха и относителната етика на технологичните гиганти Facebook и Twitter, заложена в алгоритмите им. Съвременните „дигитални“ водачи на масите следват неотлъчно предписанията на изкуствения интелект, като посредници между машината и човека, просто защото се страхуват да направят грешна крачка: тези, които разчитат на трезвия разсъдък и морал, навярно ще бъдат запомнени като поредния анахронизъм на отминалото хилядолетие. Концепцията на Facebook и Twitter за предлагане на блиц-пакети от информация за обособени целеви групи (на принципа на лозунгите и мантрите) практически елиминира възможността да се проведе задълбочен конструктивен дебат по всяка от важните теми за обществото, като същевременно поощрява пошлостта и дезинформацията. По тази причина социалните мрежи са почти монополизирани от крайно-лявото в различните му измерения: от соц-носталгизма до нео-марксизма, радикал-ислямизма и гретатумборгизма. Тази клокочеща виртуална тълпа се провиква шумно през двоичния поток от данни: „Осанна!“ или „Разпни го!“, според желанието социалните инженери, решили да я употребят. А след това те покорно изпълняват като послушни слуги на народа, налагайки му по-високи данъци, повече регулации и лишавайки децата му от качествено образование защото той така се е разпоредил.
