Европейската комисия обяви публично своите политически приоритети за 2026 г., а резултатът е трудно да се оправдае от минимално реалистична гледна точка. В международен контекст, белязан от война, геополитическа конкуренция, енергийна несигурност и вътрешно социално влошаване, Брюксел избра да наблегне на идеологическата си програма, която изглежда напълно откъсната от материалната реалност, пред която са изправени европейците.
Докато голяма част от света се движи към по-прагматични позиции по външната политика, отбраната и икономическия суверенитет, Европейският съюз настоява да превърне идеологията на климата и пола в централни стълбове на своето политическо действие.
Контрастът говори сам за себе си. Сред въпросите, които Комисията твърди, че оставя зад себе си, са въпроси, които са централни за ежедневието и стратегическата стабилност на континента: войната в Украйна, зависимостта от руски газ, рязко растящите цени на жилищата, несигурността на работните места и растящите социални разделения. На тяхно място, приоритетите за 2026 г. представляват познато повторение на неясни и политически заредени концепции: „демокрация и европейски ценности“, равенство между половете, права на ЛГБТ, ускорена декарбонизация, онлайн безопасност и устойчиво финансиране. Посланието е недвусмислено: структурните проблеми са отстранени на заден план в полза на културна и идентичностна програма.
Този подход не е случайност. Той вярно отразява политическите насоки за 2024–2029 г., представени от председателя на Комисията, които утвърждават приемствеността на Зеления курс, разширяването на политиките за равенство и разнообразие, както и военизираното разбиране на „защитата на демокрацията“, все по-често представяно като контрол върху обществения дискурс и дигиталните пространства.
Под знамето на борбата с дезинформацията и екстремизма, Брюксел засилва регулаторния си импулс върху медиите, социалните мрежи и алгоритмите, като същевременно избягва всякакъв сериозен дебат за истинския плурализъм и свободата на изразяване.
В същото време климатичната обсесия продължава да заема централно място, въпреки икономическите и социалните си разходи. Комисията настоява за ускоряване на декарбонизацията и задълбочаване на модела на Зеления курс, дори когато европейската индустрия губи конкурентоспособност, средната класа се бори с високите цени на енергията, а ключови страни извън ЕС безкомпромисно приоритизират енергийната сигурност и икономическия растеж. Официалната реторика говори за „справедлив преход“, но реалността е натрупване на регулации, които наказват фермерите, малките и средни предприятия и стратегическите индустриални сектори.
Подобна динамика играе и с дневния ред на идентичността. Активното насърчаване на политиките за пол и ЛГБТ се представя като приоритет, който се ограничава от всякакъв смислен демократичен дебат в държавите членки. Вече не става дума за гарантиране на основни права — нещо, което малцина оспорват — а за налагане на конкретна антропологична и културна визия, сякаш е безспорен европейски консенсус. Далеч от това да насърчава сплотеност, този дрейф подхранва общественото недоволство и засилва възприятието за ЕС, откъснат от истинските проблеми на семействата, особено в разгара на безпрецедентна демографска криза.
Всичко това се развива в момент, когато самата Комисия изрично признава сериозността на по-широката международна ситуация и необходимостта от повече инвестиции в отбраната и сигурността. Стратегическите документи подчертават крехкостта на световния ред, миграционния натиск и външните заплахи, но тези признания безсрамно съжителстват с йерархия от приоритети, която на практика ги поставя на второстепенна позиция.
Резултатът е шизофренична европейска политика: реторика на геополитическа извънредна ситуация, съчетана с действия, фокусирани върху социалното инженерство и максималистичните климатични цели.
