След жестокостите от 7-ми октомври, последвалата война между Израел и Хамас и непредвидимите последици в обогатяващите се с имигрантско население западни страни, се стигна до една доста стресираща преоценка на „мултикултурализма“ като изкуствено налагана от държавите вяра. Това ли е най-доброто, което можем да направим? Ангела Меркел и Дейвид Камерън, едва ли не любимци на дисидентската десница, признаха провалите на мултикултурализма още в началото и средата на миналото десетилетие. Трябва ли да се впечатляваме от факта, че политици като Суела Брейвърман са успели да прозрат, че това все още е вярно? Има много място, както и всички основания, Брейвърман да отиде даже по-далеч, особено като се има предвид широко разпространеното презрение, с което вече я обграждат расовите комунисти и другите луди, които могат да се възмутят дори, ако разберат, че си миете зъбите сутрин.
Един много объркан материал по тази тема, препоръчан от Брейвърман в платформата Х, беше публикуван наскоро в „Телеграф“ от анализатор на име Изабела Валерщайнер. Типично за човек, който има достатъчно острота, за да забележи проблема, но е твърде обременен от нормистки догми, за да направи някакви полезни заключения, тя твърди, че насилието от 7-ми октомври и последвалите го изблици на етнорелигиозен фанатизъм по улиците на Лондон най-сетне са повдигнали капака на глупостта на мултикултурализма. Преди това, разбира се, всичко си вървеше добре.
Като изключим случайните терористични инциденти, увеличаването на броя на бандите изнасилвачи и появата на закони за богохулство, поне имахме утехата, която можехме да намерим другаде: един безпроблемно интегриран мюсюлмански кмет на Лондон, който по случайност пише в метрото реваншистка антибяла поезия, да не говорим за един подобен самоопределящ се като „син на пакистанската земя“, който управлява Шотландия и има опит в говоренето за местните шотландци по начин, който, ако беше казан за евреи например, щеше да бъде публикуван на страниците на Der Stürmer. Все пак, ако се чувстваме достатъчно милосърдни, може би все пак е добре да кажем „По-добре късно, отколкото никога.“
Само че става все по-зле
„Ние не създадохме уред за затопляне на тази манджа с грозде“, продължава Валерщайнер, „а общество, в което предразсъдъците и напрежението могат свободно да се разпалват до безкрайност“. Това означава, че за британския народ като цяло, както и за четирите етнически групи, основали Обединеното кралство, в частност, би било добре културната им идентичност да се разтвори в една безвкусна космополитна супа, ако само експериментът – за който ние никога не сме се явявали доброволно като морски свинчета – беше протекъл без разделителни подсмърквания. Не се очаква от никой друг установен във времето народ, независимо дали е украинският или израелският, да претърпи подобна ликвидация. Защо тогава англо-келтските британци трябва да бъдат по-различни? И още по-важно – защо толкова много от критиците на мултикултурализма никога не си правят труда да попитат какво го прави напълно неприложим? Те обикновено се спират на това да отбележат неуспехите и спират там. На този фон, чудно ли е, че не само местните британци, но и новодошлите имигрантски диаспори се съпротивляват на постепенното размиване на техните отличителни черти?
Както стана ясно от настъпилия обществен хаос в европейските градове, породен от конфликт на хиляди километри от тях, имигрантите, колкото и да са очарователни като личности, са склонни да се идентифицират по-силно с произхода на предците си (етнически, религиозен или и двете), отколкото с културата на нациите, в които са избрали да живеят.
Мултикултурализмът е не толкова причина, колкото продукт на тази племенна лоялност.
Да им се противопоставяме на ниво политика означава да водим сизифовски кръстоносен поход срещу самата човешка природа. Когато хора като Брейвърман осъждат мултикултурализма като провал, те като цяло са прави, но безнадеждно не осъзнават детайлите. „Твърде дълго време“, продължава статията, възхвалявана от Брейвърман, „вярвахме, че приемането на „многообразието“, без да се обмисля как различните култури, вярвания и права могат да се сблъскат, ще осигури хармонична интеграция и социално сближаване.“ Какво се предполага, че означава „ние“ в това изречение, ако не самодоволни либерали с навика да наричат отмъстителните си критици расисти, не става ясно веднага. След това авторът добавя: „Не е било така и няма да бъде така, докато не отстраним основните фактори, които карат някои хора да се радикализират.“ Всъщност „основните фактори“, които пречат на многообразието да работи на практика, са твърде човешката динамика на самото многообразие.
Каквато и да е линията на разлома във всеки един момент или на всяко едно място, племенният подход винаги ще бъде жизненоважна характеристика на индивидуалната и колективната човешка психология. Този вид самодоволство върви ръка за ръка с радикално обедняване на представата за това какво означава да бъдеш нация. Така мултикултурализмът е обвинен от Валерщайнер, че не успява „да поддържа общи ценности като демокрация, права на човека, толерантност и мирно съжителство“. Този безвкусен набор от либерални принципи може да опише както Финландия, така и Великобритания. Трябва ли да вярваме, че една държава не е нищо повече от сбора на най-обичаните лозунги на нейните членове? Както неотдавна споделих в The Podcast of the Lotus Eaters, лорд Болингбрук не е вярвал в много от нещата, които днес минават за „британски ценности“. Това прави ли го по-малко британец от, да речем, нигериец от племето Йоруба, който вярва в тях? Да се определи една нация със списък от модни точки означава да се лиши от смисъл богатото ѝ наследство. Също така това изисква заличаване потомците на хората, които са я създали. В края на краищата, цялата авантюра на гражданския национализъм се състои в това да се предположи, че докато има приемственост на „споделени ценности“, е не само възможно, но и лесно да се замени изконното, отдавна установено население и да се получи абсолютно същата държава.
Освен че е организъм, който сам по себе си подлежи на промени в колективните ценности, не може да се очаква, че една нация ще асимилира всички имигранти, камо ли стотици хиляди, ако бъдещите нови членове нямат за задача да се интегрират в нещо реално като живото наследство на съществуващ народ. Едва ли може да се очаква те да се асимилират в нещо, което е на път да изчезне. Дори на теория би било абсурдно да се смята, че е по силите на някой да се асимилира в Япония, ако японският народ бъде заменен с френски колонизатори. В най-добрия случай те би трябвало да се окажат интегрирани в аванпост на Франция в Източна Азия. Тривиалните тестове по гражданско образование няма да променят нищо. Никакви атаки срещу мултикултурализма няма да направят по-малко опасно нарастващото антихуманно корпоративно говорене, според което един народ, вкоренен в обща история и инстинктивни родови привързаности, може да живее само със синтетични ценности.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
